Люис Пардю
Дъщерята на Бога (36)

35.

— Дайте ми кутията.

Гласът на Стратън беше властен и нагъл.

Зои не му обърна внимание. Беше коленичила до Сет, зашеметен и останал без дъх от собственото си спасение на косъм и от измъкването на „Страстите Софиини“ мигове преди тежката врата на сейфа да се затвори неумолимо и да го смачка като буболечка.

Риджуей лежеше върху кутията, изнемощял от усилията и от ужаса да види Гюнтер прикован към стената. Никога нямаше да забрави как очите на стария австриец се изцъклиха в смъртта, нито пък продължаващото потрепване на дясната му ръка.

— Веднага ми дайте кутията! — заповяда Стратън.

— Я се разкарай! — озъби му се Зои и се наведе над Сет.

В очите и на двамата искряха сълзи на облекчение и благодарност.

— Слава богу, че си жив.

— Кутията! Веднага!

Стратън вече губеше самообладание.

Зои се извъртя бясно към него, но видя насочената цев на пистолет и думите на ярост заседнаха в гърлото й. В другата си ръка Стратън държеше фенерче, с което светеше в лицето й. Тя примижа срещу заслепяващия лъч.

— Какво…

Не можеше да схване смисъла на случващото се.

— Дайте ми кутията — повтори Стратън. — Веднага!

В тъмнината нечии подметки задраскаха по солта.

— Ей, отче! — Агентът завъртя фенерчето към Морген. — Стойте си там или ще я застрелям.

Сет се подпря да седне.

— Не мърдай! — заповяда му Стратън. — Без глупости.

Сет погледна нагоре, още замаян в първия миг, но от новата опасност умът му бързо се избистри.

— Веднага — натърти Стратън с нетърпението на човек, който се опитва да покаже колко е търпелив. — Дайте ми кутията.

Зои се огледа към Сет. Той кимна.

Тя посегна да вземе кутията, а Сет едва сега забеляза мъртвия есесовски войник, до който беше паднал. На колана му имаше кобур с револвер.

Стратън грабна кутията от ръцете на Зои и заднешком се отдалечи на пет-шест метра от тях — пак можеше да стреля от упор, но те нямаше как да му се нахвърлят.

— Сега изключете фенерчетата си и ми ги хвърлете. — Подчиниха се. Той събра фенерчетата пред краката си. — Отче, идете при тях и седнете.

Морген се приближи до Сет и Зои. Взря се в Риджуей, който му кимна да седне наблизо.

— Аз… — Стратън се прокашля. — Аз бих искал да не се стига до това.

Сложи фенерчето си на пода и го обърна към тримата. Освободи се и от раницата си, като за миг сведе поглед. Сет се примъкна лекичко към оръжието на есесовеца.

— Но ние се замесихме в страховит проблем на вярата, който засяга душите на милиони — говореше агентът, приклекнал до раницата, като се опитваше да разхлаби ремъците с една ръка. — Животът на шепа хора, включително и моят, е нещо нищожно в сравнение с това.

Отметна горния капак на раницата и се зае да вади със свободната си ръка всичко — комплекти за първа помощ, одеяло, манерка с вода, сухи храни, малък газов котлон с похлупак, който можеше да служи и като съдинка.

— Но истината не е ли по-важна? — попита Морген с овладяния глас на човек, който отдавна е престанал да се бои от смъртта. — „Ще познаете истината и истината ще ви направи свободни.“

— Истината ли? Вече не съм уверен що е истина и дали изобщо има значение — заговори все по-разпалено Стратън. — Знам обаче, че вярата в едно учение, в сигурна, непоклатима религия, е твърде съществена за мнозина и ще бъде страшно да ги лишим от тази утеха само за да дадем на света поредните вълнуващи духовни игри на думи.

Сет доближи с още няколко сантиметра кобура и напипа тесния му край. Започна да го придърпва към себе си. Изуми се, че е толкова лесно. Незнайно защо очакваше пълната с кости униформа да е тежка, сякаш смъртта има собствена тежест.

Морген отвори уста, но Стратън гневно размаха пистолета си към него.

— Стига, отче! Да не отлагаме неизбежното. Не мога да ви зарежа тук да умрете от глад като всички тези окаяници. Не съм садист — увери ги тъжно. — А гладната смърт е дълъг и мъчителен край. — Пак стисна устни. — Не се тревожете — увещаваше ги, докато се мъчеше да хване някак кутията, която беше неудобна за носене. — Ще пусна по два куршума в тила на всеки от вас. Няма да усетите никаква болка.

— „Не убивай“ — изрече Морген с тътнещия из пещерата глас на старозаветен пророк.

— Стига! — заповяда му Стратън, гласът му се накъсваше от необуздана истерия. — Няма да съм първият, който убива в защита на вярата.

Пръстите на Сет стигнаха до закопчалката на кобура и лекичко я повдигнаха. Щракането изобщо не се чу. Стратън беше зает в момента — опитваше се да напъха кутията в празната раница. Сет измъкна револвера от кобура. Усещаше дръжката твърда и студена в дланта си.

Стратън успя да натика кутията. Отгоре сложи фенерчетата. Сега пък се напъваше да стегне ремъците. Сет смуши първо Морген, после и Зои с цевта на оръжието. Щом се озърнаха, той сведе поглед към револвера. Не можеше да им го каже с думи, но се надяваше да отскочат настрана в тъмнината, когато му дойде времето.

А то дойде съвсем скоро. Сет наблюдаваше и изчакваше. Всичко зависеше от подходящия момент. И дали патроните в старото оръжие са годни за стрелба. Стратън се справи с ремъците, вдигна раницата и пъхна едната си ръка в презрамката. Налагаше се да прехвърли пистолета в лявата ръка за секунди, за да провре дясната в другата презрамка. За миг спусъкът остана свободен.

„Сега!“ — каза си Сет и вдигна револвера. Тласна Зои с рамо и тя се търкулна на хълбок извън осветеното място.

Досадата от дребните несгоди с раницата, изписана по лицето на Стратън, се смени с изненада, щом пленниците му се раздвижиха. После видя оръжието в ръката на Сет и се опули от страх.

Агентът първо стреля с лява ръка, но се прицели непохватно и куршумът прелетя далеч встрани. Морген скочи и се метна в тъмата при Зои. Двамата хукнаха към друга купчина трупове с надеждата да намерят още оръжие.

Сет дръпна петлето на револвера, прицели се в гърдите на Стратън и натисна спусъка. Глухото забиване на ударника в дефектен патрон прозвуча като предсмъртна болка в ушите му. Превъртя се извън лъча на фенерчето, докато мъжът от АНС прехвърляше пистолета в дясната си ръка, за да стреля отново.

Сет повторно натисна спусъка, както се търкаляше. Този път револверът изгърмя в мрака. Само че не улучи целта. Пръсна сол до единия край на фенерчето и го завъртя така, че пещерата се озари от отблясъците му. В тази неестествена светлина Сет зърна Стратън, който тичаше към изхода от кухината. Фенерчето замря, лъчът му сочеше точно към началото на един тунел. Стените му се открояваха, но самата пещера потъна в плътния безформен мрак на кошмарите.

Изведнъж вляво от Сет отекна грохотът от друго оръжие. Пламъкът пред цевта озари за миг пещерата и се видя как гейзер от сол изригна в стената зад Стратън, който тъкмо се добра до прохода и се скри в тъмнината.

— Сет?

Викаше го Зои.

— Тук съм.

След секунди тримата се събраха.

— Риджуей! — Този път извика Стратън. Гласът му отекваше кухо в подземните криволици. — Риджуей, аз имам достатъчно патрони. И мога да разчитам на всеки от тях. Ако тръгнете след мен, ще ви причакам в тъмното. Знам откъде трябва да минете, за да излезете навън.

— Стратън! — извика и Сет.

Не получи отговор.

Стояха един до друг в притисналия ги лепнещ мрак, уплашени да не се издадат. Дали Стратън ги чакаше да посегнат към фенерчето? Струваше им се, че клечаха часове, докато яркият синкав лъч не започна да пожълтява. Без светлина нямаха надежда да следват белязаната с въглищен прах пътека, за да се махнат от пещерата.

Накрая Сет се надигна в тъмата, с едната ръка стискаше револвера, другата колебливо потрепваше. Дали фенерчето нямаше да се окаже примамка? Както прегладнелият плъх все пак е принуден да си опита късмета със сиренцето в капана? Най-после затъкна револвера под колана си, втурна се към фенерчето, грабна го и се хвърли надалеч от това място. Опитваше се да изключи светлината в очакване на гърмежите и забиването на куршумите.

Но нищо не изтрещя. В непрогледната чернилка чуваше само собственото си дишане. Излязъл ли е Стратън? Заплашваше ги смърт, ако той чакаше опита им да се измъкнат. Но смъртта беше още по-сигурна, ако не се опитат. За да пести батериите, той светна веднъж да определи къде са Зои и отец Морген, изключи фенерчето и тръгна към тях.

Мракът беше техен приятел. Той щеше да ги скрие. Мракът беше и техен враг — щеше да ги отведе към капаните и засадите на стари и нови врагове.

Събраха водата, газовия котлон, алпинисткото въже на Гюнтер, все още вързано за вратата на сейфа, и едно одеяло, което Стратън изхвърли от раницата си. То беше изработено от покрита с алуминий пластмаса и заякчено с някакви изкуствени влакна. Такива носят туристите за извънредни случаи. Случат определено си беше извънреден.

Сет запали котлона и в меката му синя светлина тримата тръгнаха по пътеката от въглищен прах, който Зои толкова грижливо ръсеше на идване.

Немощният светлик им позволи да стигнат до голямото минно поле, преграждащо достъпа до пещерата. Тогава Риджуей извади фенерчето и с последните минути живот в батериите минаха между мините стъпка по стъпка.

След това ги улесняваше черната следа, заобикаляща мини и клопки. На няколко места забелязаха, че Стратън се е мъчил да изтрие следата, но само я бе размазал. Беше се опитал да махне дъските над бушуващия подземен поток в тунела на Гюнтер и така да ги откъсне от света. Но само след десетина хвърляния Сет успя да нахлузи примка върху края на една дъска и да я придърпа. Върза въжето около кръста си и мина по единствената, клатушкаща се дъска, а в това време Зои и отец Морген стискаха здраво въжето, готови да го изтеглят.

Щом се озова от другата страна на дупката, той върна дъските на местата им, за да минат и те.

Когато се добраха до изхода на изоставената мина, вече притъмняваше. От виелицата нямаше и помен.

Едната моторна шейна липсваше, Стратън бе изтръгнал кабелите от разпределителите в двигателите на другите две. Или ги бе отнесъл, или ги бе хвърлил някъде в снега, за да останат скрити до пролетното топене.

Риджуей огледа шейните. Взе кабел от свещ на едната, отнесе го при другата и го свърза първо с разпределителя, после и с бобината за високо напрежение. Двигателят изръмжа с първото натискане на стартера.

Тримата се побраха на шейната, караше Сет.

— Отишъл е в Инсбрук — безизразно промълви Морген, който се отърси от вцепенението си. — Стратън е в Инсбрук.

— Откъде знаете? — на висок глас попита Сет, за да надвика ревящия двигател.

— Браун — подвикна свещеникът.

— Какво? Не ви разбирам.

— Нали обещах да ви обясня какво означава това?

Сет кимна колебливо, опасяваше се, че преживелиците през този ден са помътили разсъдъка на стария свещеник.

— Не става дума за цвета кафяво — тихо добави Морген. Сет спря шейната, за да го чува добре. — А за Браун. — Млъкна и зарея поглед някъде в далечината. — Браун. Смит е споменал името преди смъртта си, защото е хвърлял вината за това върху Браун. Молех се да не е той. Но няма кой друг да е. — Свещеникът впи в Сет поглед, изпълнен с болка. — Браун живее в Инсбрук. Стратън му е занесъл „Страстите Софиини“. Трябва да отидем там.

Сет очакваше да чуе още нещо, но Морген остана безмълвен, затова включи двигателя на шейната и подкара надолу по склона.