Люис Пардю
Дъщерята на Бога (32)

31.

Пристигнаха в Алт Аусзее в сутрешните часове преди Бъдни вечер. На зазоряване заваля сняг и през деня падаше на все по-плътни пелени.

Пътят от Бад Аусзее беше тесен и следваше всяка извивка и завойче на поток, вливащ се в езерото. Преди да се доберат до градчето, вече пълзяха с петнайсетина километра в час. Снегът лепнеше по предното стъкло и се заледяваше по краищата, където чистачките не го достигаха.

Тримата се настаниха в две стаи на „Колбахерхоф“, малка странноприемница в края на градчето до една църквичка.

Най-сетне, сгушени под чадър да се пазят от мокрия сняг, Зои и Сет извървяха половин километър от странноприемницата до центъра. Йост бе подчертал изрично, че ще чакат само тях двамата.

— Но кой ще чака? — попитаха Зои и Стратън едва ли не в един глас.

Сет сви рамене.

— Той ми каза, че ще ни познаят.

По пътя ги подмина само трактор, теглещ пълно със сено ремарке. Дебело облеченият заради студа селянин им махна за поздрав.

Иначе не срещнаха никого, преди да влязат в центъра на Алт Аусзее. Видяха няколко малки магазина: за инструменти и железария, за дрехи и един за играчки, книги и разни дреболии. Всички бяха или самостоятелни едноетажни постройки, или каменни къщи край пътя, разделени с тесни пътеки или алеи за коли. Нямаше нито един отворен. За благите жители на градчето коледните празници бяха започнали.

Петдесетина метра след книжарничката попаднаха на двуетажно здание от грубо дялан сив камък, побрало полицейския участък и пощенския клон. Сет натисна дръжката на входната врата — и тук беше заключено.

— И сега накъде? — зачуди се на глас.

Постояха пред къщата, въртяха се на място и оглеждаха. И от двете страни на главната улица имаше още магазини. Но също като другите три повечето изглеждаха затворени, витрините им мрачно затъмнени. Фермерски пикап с ръждясала, кърпена с тенекии кабина издрънча наблизо, оставяйки свежи следи от гуми в дебелия сняг по платното. И шофьорът им помаха с ръка. Отвърнаха му със същия жест и се загледаха в пикапа, чезнещ в снежната завеса. Но преди да се скрие от погледите им, единственият работещ стоп грейна ярко — возилото спираше до бордюра. Сет и Зои присвиха очи да различат нещо през това бяло одеяло, проснато над града, и откриха зад пикапа светлини в прозорците на къща.

Шофьорът излезе от кабината и се шмугна вътре.

— Дали да не отидем? — предложи Зои и нерешително тръгна към пикапа.

— Защо пък не — съгласи се Сет и я настигна. — Това място сякаш е единственото, където има хора.

По-отблизо видяха очертанията на малка гостилница и бирария, и продължиха нататък.

Докато стигнат до возилото на селянина, оставените от него следи по улицата бяха заличени. Пред пикапа бяха оставени очукан „Мерцедес“ и новичък „Фиат“.

Спряха пред това ресторантче със стръмен покрив и прозорци, съставени от десетки стъклени ромбчета в рамки от тъмно дърво. По долните ъгли на ромбчетата се трупаше сняг — естествена украса, каквато американците толкова усърдно имитират със спрей.

Гледаха през прозореца как селянинът поздравява хората вътре. Двама униформени полицаи седяха до маса, на която имаше кафе и стъклени чашки с бистра течност, вероятно шнапс. Това обясняваше защо е заключен полицейският участък. Още трима мъже с грубовати черти, тежки тела и зелените дрехи, типични за Алпите, седяха около маса като за пикник с пейки от двете страни. Допиваха бирата в халбите си.

Съдържателят и закръглена жена, която сигурно беше съпругата му, стояха зад тезгяха и посрещаха новодошлите с широки усмивки и приветствени жестове.

Сет и Зои влязоха и смениха свежия студен свят на снега с топъл, наситен с малцовия аромат на бира, острия, леко лъхащ на сяра дъх на зеле, на всевъзможни наденички и влажните земни миризми на сгряващи се хора, чиито дрехи съхнат след борбата с немилостивото време. Всички глави се завъртяха към тях, щом минаха през входа. Сет долови, че погледите не са неприветливи, а само любопитни. Алт Аусзее беше място, където пътищата свършват, за да се смалят в пътеки нагоре към назъбените хълмове и планини. Непознати не идват често на такова място часове преди Бъдни вечер.

— Gruss Got — изрече Сет обичайния австрийски поздрав.

— Gruss Got — отговориха му в нестроен хор.

Двамата се доближиха до тезгяха, зад който бяха съдържателят и жена му. Сет зърна и съсухрен старец, седнал в ъгъла пред половинлитрова халба.

— Мога ли да ви помогна? — посрещна ги съдържателят с мекото произношение на австрийската провинция, което придаваше почти лирично звучене на немския език.

— Да, моля — отвърна Сет. — Надявам се да ни помогнете. Търсим един човек. Отец Морген. — Лицето на мъжа отсреща се стегна почти незабележимо. — Познавате ли го?

Съдържателят не отговори веднага.

— Да… Познавам го… Знам за него.

Не пожела да каже повече. Сет едва ли не усещаше как другите погледи се впиват в гърба му. Този път гласът му прозвуча неуверено.

— Дали… сте го виждали?

Мъжът се вторачи сериозно в него за няколко секунди и се засмя невесело.

— Да, виждал съм го. — Помълча. — Бях малък, когато го видях за последен път. Не помня да съм го срещал оттогава. — Пак спря за малко. — Трябва да е било през последните седмици на войната.

Сет кимна бавно и се обърна.

Двамата полицаи седяха безмълвно и го оглеждаха с подозрението, което всички пазители на реда и закона изпитват към необичайното.

— Господа полицаи — заговори ги Сет още по-колебливо, — имате ли представа къде бих могъл да намеря отец Морген?

Те завъртяха глави, без да продумат.

Той пак кимна.

— Но къде би отседнал, ако дойде тук? — попита Зои съдържателя и жена му.

И двамата завъртяха глави, преди мъжът да отговори:

— Вероятно в „Колбахерхоф“. Или може би в старата странноприемница. — Озърна се към северната стена на гостилницата си. — На няколко километра е оттук. По пътя нагоре.

Зои почака, но той явно бе приключил с приказките.

— Ами… — подвоуми се тя. — Благодаря ви за… информацията.

Излязоха и полека тръгнаха обратно към „Колбахерхоф“. Снежинките бяха по-дребни и се стелеха по-нагъсто.

— Не ми се вярва, че е толкова трудно да намерим един старец в толкова малко градче — промълви Зои.

— Те знаят къде е той — тихо вметна Сет.

— Защо ти хрумна?

— Не видя ли лицата им? Държаха се дружелюбно, когато влязохме, а когато казахме, че търсим отец Морген, все едно издигнаха стена. И лицата им се вкамениха.

— Но защо?

— Те го закрилят.

— Извинете — неочаквано се обади някой зад тях.

Сет и Зои се обърнаха бързо и видяха стареца, който бе седял превит над халбата в ъгъла на гостилницата.

— Аз познавам отец Морген — каза им той. — И може би ще успея да ви помогна.

Въпреки че беше изгърбен, старецът стоеше почти лице в лице със Сет. Личеше колко висок е бил в разцвета на силите си. С рошавата купа бяла коса приличаше на Айнщайн през последните години от живота му.

— Аз съм Гюнтер — представи се старецът и протегна ръка без ръкавица.

Сет я стисна.

— Аз съм Сет Риджуей, а това е съпругата ми Зои.

Възрастният мъж сведе глава и пое ръката на Зои. За миг тя помисли, че ще целуне пръстите й, но той само ги стисна и се дръпна.

— Мога да ви представя на отец Морген — обеща старецът. — Ще ви потърся. Чакайте в „Колбахерхоф“… сами… в бара.

Загърби ги и учудващо бързо за възрастта си закрачи обратно към гостилницата.

 

 

Часовете се точеха за Зои и Сет, които седяха в ресторантчето бар на „Колбахерхоф“ и от време на време посръбваха от греяното червено вино. Горе в стаята си Стратън се гневеше насаме, вбесен от указанията, които те бяха получили.

Докато чакаха следобедната им среща със стареца да доведе до някакъв резултат, Зои се опитваше да обясни какво е видяла в склада и как е натъкмила бягството си. Сет слушаше, без да се обажда, само се чудеше на нейната сила и находчивост.

— Откровено казано, изненадан съм само, че не си се сетила по-рано за този план.

Зои глътна малко греяно вино и кимна.

— Причината може да е чисто психическа. Вероятно не съм искала да се махна оттам, преди да съм проучила всички творби. А може би…

Зарея поглед за дълго.

— Какво „може би“? — подкани я Сет.

— Знам, че това ще ти се стори невероятно — нерешително промълви тя. Позяпа тавана и пак се взря в Сет. — Но си мисля, че може би Богинята е искала да съм там. Замисълът й е бил да съм там, докато не получа нейното послание. И тогава тя ми даде плана за бягство.

— Да бе. Казваш ми, че има Бог — той, тя, двуполов или безполов, който е толкова извратен, че трябва да стигнем на косъм от смъртта, за да повярваме в него?

Зои само го гледаше.

Сет поклати глава.

— Зои, това не е вяра, а отчаянието на смъртния страх, търсещ в какво да се вкопчи. Чуй ме — всички необходими знания вече са били в главата ти.

— Аз не съм толкова убедена — отвърна тя колебливо.

— Разбира се, че си ги имала — настояваше Сет. — Нужно е било само да си припомниш наученото от баща ти и да го приложиш.

— Наистина не съм сигурна в това — бавно започна Зои. — И като се замисля сега, имаше толкова неща, които дотогава дори не предполагах, че знам.

— Разбира се, че си знаела всичко. Просто не си мислила за това от години, защото не ти се е налагало.

— Ако е така, защо се върна в паметта ми толкова ясно? — попита тя. — Все едно виждах чертежи.

— Защото натискът на неизбежната смърт прояснява мислите… повярвай, случвало ми се е, имал съм такива мисли.

— Но скорошните сблъсъци със смъртта май ти повлияха иначе.

— Ъхъ — първия път преживяването е мистично, но когато хората неуморно се опитват да те убият, просто започваш да се питаш дали Бог е перверзник и садист, или изобщо го няма.

Зои завъртя глава.

— Не се връзва. През цялото време бях под голяма, постоянна заплаха. С всеки изминал ден смъртта ме дебнеше зад ъгъла. Е, защо опасността да умра не съсредоточи ума ми, докато не научих толкова много за Великата богиня, докато не започнах да вярвам в Бог, който въплътява и женското начало?

— Направо не ми се вярва. — Сет допи виното си. — Ти, госпожа „докажи, за да повярвам“, която нищо не приема като даденост, ако не може да го види и пипне.

— Сет, а аз не мога да повярвам, че чувам това от теб. Ти да не си от вярващите, които зарязват вярата, щом стане напечено? Колко силна беше…

Точно в седем часа вечерта телефонът на бара звънна. Синът на собственика, още юноша, вдигна слушалката и каза:

— За вас, майн хер.

Сет отиде зад тезгяха и притисна слушалката до ухото си.

— Ало?

— Хер Риджуей? Гюнтер се обажда. Смятам, че мога да ви помогна. Тоест някои мои приятели вероятно ще ви помогнат да се срещнете с отец Морген.

— Значи той е в Алт Аусзее?

Гюнтер отмина въпроса с мълчание.

— Те вероятно ще ви помогнат. Искате ли да говорите с тях?

— Разбира се.

— Чудесно. Излезте от „Колбахерхоф“ и тръгнете по главната улица към града. Преди да стигнете до центъра, на разклонението има магазинче за играчки, книги и…

— Знам го.

— Добре. Ще се срещнем пред този магазин.

— Кога?

— Сега.

— Сега ли?

— Имате ли по-добри идеи за тази вечер в Алт Аусзее?

Гласът на стареца изведнъж натежа от нетърпелив присмех.

— Не. Нямам, разбира се.

— Добре. Моите приятели искат да се срещнат с вас час по-скоро. Елате веднага.

Сет остави слушалката, плати за греяното вино и предаде разговора на Зои, когато се върнаха в стаята да си вземат якетата. Стратън също го слушаше.

Сет и Зои излязоха навън. Снеговалежът бе отслабнал до фин прашец, ръсещ от небето. Температурата се понижаваше и снегът под подметките им скърцаше. Вървяха мълчаливо хванати за ръце и след пет минути стигнаха до книжарничката. Стояха там и потропваха с крака, сякаш студът беше насекомо, което можеха да смачкат с обувките си.

Скоро нещо твърдо ръгна Сет в ребрата. Ръмженето на автомобилен двигател огласи нощта.

— Господин Риджуей, госпожо Риджуей, не правете никакви резки движения.

Очуканият мерцедес, който видяха пред гостилницата, спря до бордюра. Сет изви глава да зърне номера му, но нищо не се виждаше в ослепителните лъчи на фаровете.

— Седнете отзад.

Задната врата се отвори. Сет видя как Зои отвори уста, като че се канеше да изпищи. Мигновено ръка в ръкавица й запуши устата. Тя опита да се освободи. Сет понечи да й се притече на помощ и тежък тъп удар го халоса по тила.

Краката му омекнаха.

— Това беше неразумно — каза някой, когато ги натикваха на задната седалка. — Няма за какво да се безпокоите.

Гласът не звучеше заплашително. Щом Сет и Зои се озоваха в колата, вратите се затръшнаха и мерцедесът потегли.

— Ще ви закрия очите — съобщи гласът.

Сет се помъчи да погледне в тази посока, но болката в главата не му позволи да помръдне. Секунда-две по-късно ръце нахлузиха на главата му нещо като плътен черен чорап — беше непрозрачен, но достатъчно тънък, за да не затруднява дишането.

— Моля ви, успокойте се — каза им гласът. — Не ви мислим злото.

Болката в главата на Сет не го поощряваше да повярва. Помнеше убийците, на които се натъкна в Цюрих, в Амстердам, в Марина Дел Рей. Внушаваше си, че за разлика от тях тези хора искат само да го заловят, не да го убият. Не беше кой знае каква утеха.

Колата продължи по павирания път около пет минути, после се раздруса и забави ход по неравна повърхност. Подскачаха на задната седалка и Сет някак напипа ръката на Зои. Стисна я и тя му отвърна със същото. Сила, успокоение, надежда, обич. Предаваха си ги безмълвно, а старият мерцедес напредваше с бавно дрънчене в тъмнината.

Стори му се, че мина половин час, преди да спрат. Изведоха ги от колата и все още със завързани очи ги настаниха на друга седалка, твърда и студена. Съвсем скоро пред тях зарева друг, по-малък двигател. Сет позна по звука, че е моторна шейна.

Тръгнаха, и Сет, хванал ръката на Зои, остана с впечатлението, че са в друга шейна, теглена от моторната.

Така пътуваха още половин час доста мудно, през храсталаци, които драскаха по дрехите им.

— Наведете глави — предупредиха ги веднъж.

Явно минаваха под нещо надвиснало.

Накрая спряха на равна площадка и моторната шейна притихна в нощта. Поведоха ги по снега. Отвори се врата. Щом влязоха в стаята, обгърна ги топъл въздух. Чуха затварянето на вратата зад тях.

Някой нареди:

— Открийте им очите.

Дръпнаха чорапа от главата на Сет. Не му се наложи да примижава, за да свикне със светлината — в стаята имаше само един газов фенер и горящи в грубо иззидано огнище дърва. Помещението напомняше алпийските хижи, накацали из целия Тирол. Имаше примитивен нар и различни примитивни мебели. Миришеше на стопен восък и на кафе.

Зои обви ръка около кръста на Сет. Обърнаха се. До огнището стояха двама мъже с чаши в ръце. Познаха Гюнтер. Другият до него беше по-слаб и с аристократична външност. Загледа се в Сет и Зои и пристъпи към тях.

— Добре дошли — протегна им ръка. — Аз съм Ханс Морген.