Люис Пардю
Дъщерята на Бога (28)

27.

— „Гросмюнстер“ — повтори Зои, докато връзваше маратонките и вземаше якето си. — Май е църква близо до реката.

— Знам къде е — сопна й се Стратън. — И нямам никаква нужда от помощ, за да взема оттам вашия съпруг. Искам да останете тук с Рич, за да сте в безопасност.

Той дръпна нагоре ципа на якето си и тръгна към вратата.

— По дяволите! — изфуча Зои и му прегради пътя. — Отивам да го видя и вие няма да ми попречите. Не съм багаж, който да си подмятате, както ви скимне.

Стратън се озърна към Картиър, който стоеше в очакване на заповеди, и пак се взря в нея.

— Бих могъл да наредя на Рич да ви държи насила тук, докато се върна. Но не ми се ще да му причинявам това. Не се знае какво може да сторите. — Пак се обърна към Картиър. — Облечи си палтото. Предпочитам да се разправям с КГБ, отколкото да споря с нея.

Стратън й посочи да се дръпне встрани, после отвори вратата към коридора и надникна.

— Чисто е. — Вторачи се в Зои. — Може и да е опасно. Искам да обещаете, че ще изпълнявате заповедите ми незабавно, без да задавате въпроси.

Зои кимна — знаеше, че съгласието й е цената, за да се срещне със Сет. И тя прекрачи в коридора, следвана плътно от Картиър. Сама щеше да решава кога и как да изпълнява заповедите на Стратън. Рич тъкмо затвори вратата на апартамента и телефонът зазвъня.

— По-бързо! — подкани тя Картиър, който бръкна в джоба си за ключа. — Може би Сет се обажда пак.

Телефонът звънна трети път, после четвърти. На петия звън Картиър отвори и Зои се втурна към апарата на масичката до леглото. Грабна слушалката.

— Ало? — Никой не отговори. — Ало? Кой се обажда? — Пусна слушалката. — Проклятие, проклятие, проклятие! Твърде късно.

Постоя още малко до телефона.

— Да вървим — повика я Стратън от коридора.

Тя и Рич побързаха да отидат при него.

 

 

Полковникът от КГБ Молотов се засмя до уши, когато кротко остави слушалката на вътрешния телефон.

— Тя е там — каза на стоящите наблизо трима мъже. — Ти — посочи шофьора, — ела с мен нагоре по стълбата. — Изгледа другите двама. — Качете се с асансьора и ни чакайте там.

Без да чака потвърждение, че са разбрали, Молотов енергично се заизкачва по покритите с дебела пътека стъпала, забравил за момент болките в ударената си глава.

Рич Картиър долови стъпките на тичащи хора.

— Стойте — натърти през шепот и възпря с едната си огромна ръка Зои и Стратън.

Извади малък „Узи“ от нараменния си кобур и долепи ухо до стената.

— Какво става? — попита Стратън, който пък се притисна до стената на стълбището и даде знак на Зои да направи същото.

— Стъпки — обясни Рич. — Тичат… отдолу.

Стратън се ослуша и попита:

— Да не си играят деца? Не чувам.

— Децата играят шумно — възрази Картиър. — Трябваше да чуем и други звуци, освен стъпките.

Картиър запристъпя безшумно надолу по стъпалата, въртеше наляво-надясно цевта на автомата. Стратън слизаше половин крачка зад него с пистолет в ръка. Зои беше най-отзад.

Молотов се спотаи в рамката на вратата на хотелска стая. Отсреща в началото на коридора шофьорът също се опитваше да се скрие в плитката рамка. И двамата държаха готови за стрелба картечни пистолети, произведени в Чехия.

— Чуваш ли ги? — прошепна Молотов.

— Откъде знаете, че са те? — запита шепнешком шофьорът.

— По инстинкт. Иначе защо да говорят толкова тихо? И защо още не са слезли? Твърде много се забавиха. Предпазливи са. Чули са стъпките ни. Сигурно е заради това.

Картиър зърна двамата мъже в коридора тъкмо когато отделяше крак от последното стъпало преди втория етаж. За размерите си беше изненадващо пъргав и щеше да оцелее, ако не се бе заковал насред крачка, за да спре с ръка Стратън и Зои.

— Назад! — изрева им той и изравни цевта с човека, застанал отдясно в коридора.

Онзи също вдигна оръжието си, а Картиър забеляза с крайчеца на окото си още едно оръжие в друга рамка на врата. „Стреляй и се прикривай, стреляй и се прикривай!“ — чуваше крясъците на сержанта си в учебния център.

Натисна спусъка и откосът надупчи лицето на мъжа отсреща, заби главата му във вратата. Застанал само на два-три метра оттам, Молотов усети топли пръски кръв по бузата си, докато изскачаше в коридора и се целеше с картечния пистолет в туловището на огромния мъж. Картиър се вцепени от куршумите, пронизали месестите му гърди и корем. Но мрачното задоволство изчезна от лицето на Молотов — мъжагата още се прицелваше в него, като че зейналата рана, обагрила ярко ризата му, не му пречеше.

— Умри, дяволите те взели — смънка през зъби полковникът и патроните в пълнителя му свършиха.

Едрият мъж се олюля, цевта на автомата му се заклатушка. Но още се държеше на крака и тръскаше глава като бик, чакащ матадорът да довърши започнатото от пикадорите.

Молотов гледаше втрещен как цевта спря срещу гърдите му. Полковникът гангстер хвърли чешкия картечен пистолет и отскочи встрани, а куршумите изсвистяха там, където беше преди секунда. Молотов извади светкавично пистолета си и изстреля в стакато три патрона по главата на мъжагата.

„О, господи! О, господи! Застреляха Рич!“ Зои се вцепени от ужас, пръстите й се впиха в парапета. Гледаше как Стратън се плъзна напред, опитваше се да стигне до него. Гледаше и как Картиър се тресе от ударите на куршумите, олюлява се за малко, после се прицелва и стреля.

В следващия миг вече виждаше как два куршума отнесоха лявата половина на лицето му, а третият разкъса шията му отляво и оголи плътта и артериите. От шията пръсна яркочервена кръв и очерта алена петльова опашка по стената, когато Рич рухна на пода. Пронизителни фалшиви звуци на тръби и струни заехтяха в главата й, тя едва сподави писъка си.

Тогава тревожни гласове отекнаха по стълбището отгоре. Още думи на руски — значи имаше засада. Стратън се поколеба само за миг.

— Вземете! — тикна в ръцете й малък „Узи“. — Свалил съм предпазителя. Свийте се на пода и очистете всеки, който се качи по стълбата.

Той извади пистолет от кобура под якето си и хукна нагоре през две стъпала. Стигна до площадката и след секунда затрещяха още изстрели, проточиха се гърмежи от две-три различни оръжия — Зои не можеше да ги преброи. Изведнъж всичко стихна до тихите безнадеждни стонове на смъртно ранени мъже.

Страхът не пускаше думите й през гърлото. Кой загина горе? Ако е Стратън, значи пак оставаше сама. Усети треперенето си.

— Обратно в стаята или ще пръсна и твоята глава!

Разпозна гласа на Молотов от долния етаж, явно сплашваше любопитен гост на хотела. Затръшна се врата, изчегърта ключалка. И след секунда-две Молотов се появи пред очите й толкова внезапно, че стъписаната Зои застина в нерешителност. Малкият „Узи“ на Стратън висеше надолу в ръката й, скрит в гънките на якето.

— Не мърдай — предупреди я той на английски.

— Пак ли ти! — процеди Зои с омраза.

Сърцето й се забърза, щом в сумрака на коридора видя познатите черти на един от мъжете в склада. По дяволите! Проклинаше се, че е толкова мудна, а пръстите й стиснаха здраво дръжката на автомата, показалецът й се уви хлабаво около спусъка. Зои се вторачи в очите му и се опита да задържи неговия поглед, докато по мъничко вдигаше оръжието.

Молотов се взираше усмихнат в нея.

— Да. Аз съм. Дойдох да те прибера.

Тръгна безгрижно към нея, отпуснал ръката с пистолета.

Зои пак чу стъпки откъм стълбата над етажа. Дали е Джордж? Или някой от групата на този човек? Молотов направи още една крачка към нея, Зои милиметър по милиметър завърташе цевта към него.

— Ще дойдеш с мен — отсече той.

Тогава движенията й привлякоха погледа му, зърна и оръжието. Понечи да насочи към нея пистолета.

„Богиньо, моля те, помогни ми.“

Зои рязко сви ръка и натисна спусъка. Късичкият „Узи“ избълва откоса в смъртоносен танц. Подскачаше, тресеше се и тракаше. А пред нея торсът на Молотов се разцепи като ударен в земята пъпеш, разлетяха се кръв и вътрешности, замириса на сурово месо. Руснакът падна. И след миг-два сянка се плъзна надолу по стъпалата и посегна към нея. Зои се извъртя натам. Джордж Стратън се просна по лице на стълбата.

— Недейте! — кресна. — Аз съм!

На единия му крачол имаше кърваво петно. Зои притича нагоре към него.

— Ранен сте — промълви, като го гледаше как трудно се надига.

— Нищо особено. — Той се закрепи на краката си и тръгна нагоре. — Хайде — подкани я през рамо. — Трябва да се махнем оттук. Не се знае дали не идват техни подкрепления.

Върнаха се по стъпалата. На горния етаж притичаха покрай двама мъртъвци: Зои не се помайваше, а се зае да натика новите си дрехи в куфар. Чуваше, че в съседната стая Стратън говори приглушено по телефона. Не разбра почти нищо, но долови името на Рич и на хотела. Той остави слушалката и малко по-късно служебният асансьор в дъното на коридора ги спусна в мазето.

В душата й тежеше покруса. Мислеше си за Рич Картиър, спомняше си Молотов и своята молитва той да умре. Не забравяше и двамата мъже, които уби в склада в отговор на молитвите си. Кога ли, питаше се, Богинята ще й даде шанс да се помоли за нещо, което не навлича смърт и страдания?

 

 

Сет Риджуей се свираше в най-тъмното ъгълче на сенчест вход и гледаше към Гросмюнстерплац и бавно навлязлото в него волво. Езикът му се плъзна грапаво по пресъхналото небце. Полицейски патрули вече огледаха два пъти това място. И двете коли имаха полицейски надписи и емблеми, минаваха с включени сирени.

Но тази кола не беше като тях. Вътре седяха двама и полека обикаляха площада. Търсеха някого. Може би него? Стори му се, че чува силните удари на сърцето си. Стоповете светнаха. Колата спря отсреща, прекалено далеч, за да разпознае хората вътре — сиви силуети зад тъмни прозорци.

И съвсем скоро Сет видя вратата откъм шофьора да се отваря. Излезлият мъж имаше движения на ченге: целият настръхнал от предпазливост, въртеше глава като гладен ястреб. Сет забеляза и оръжие в дясната му ръка. Човекът извървя бавно петнайсетина метра зад колата, после отиде и пред нея. Накрая мъжът (ченге ли беше? дали са го открили?) застана до дясната врата и се наведе да каже нещо на седящия вътре. Отвори вратата и се отдръпна, за да излезе пътникът.

Когато от колата се измъкна Зои, Сет помисли, че сърцето му ще спре. Вратата се затвори с глух удар, тя и мъжът с вид на ченге минаха пред спрялото „Волво“ и се огледаха.

А Сет още не помръдваше, макар сърцето му да туптеше бясно. Тази жена наистина ли беше Зои? От слабата светлина на уличните лампи лицето й тънеше в сенки, но… но той видя как върви, как стои, как извива глава при разговора и маха с ръце. Изведнъж му се стори, че някой смъкна огромен товар от душата му. Излезе от тъмнината и запристъпя, сякаш вече не се доверяваше на краката си. Видя как лицата им се обърнаха към него, докато пресичаше площада. Приличащият на ченге мъж беше готов да употреби оръжието си.

— Зои! — извика Сет, не можеше повече да сдържа радостта си.

Затича към нея.

— Сет? — промълви тя, не й се вярваше.

После го позна. Срещнаха се насред тъмния паваж на Гросмюнстерплац.

— О, господи! — хлипаше Зои, обвила ръце около него. — О, господи, о, господи, не вярвах някога да те… някога да… — Гласът й прекъсна в щастлив плач. — Това е чудо. Чудо от Бог.

Сет се взираше в нея и сърцето му се късаше, като си мислеше какво е преживяла. Притисна я силно към себе си.

— Зои, ох, Зои… — И неговият глас пресекна. — Толкова е хубаво да те видя. И толкова те обичам.

Очите му се пълнеха със сълзи.

Вече не чуваха звуците на града: жалния вой на сирени, шума като океански прибой от движението по улица „Лимат“, далечния стържещ рев на реактивен самолет над тях. Изчезнаха заедно с „Гросмюнстер“, площада пред нея, колата, всички полицаи, шпиони, убийци и мъртви старци. Бяха сами.

Мигът отмина. Ослепителните лъчи на доближаващи ги фарове подтикнаха Стратън към действие. Втурна се към лявата врата на колата и я отвори.

— Влизайте по-бързо!

Намести се зад волана и включи двигателя. Фаровете светеха все по-ярко. Сет и Зои дотичаха, хванати за ръце. Завистта жегна мимолетно Стратън, щом ги видя да се пъхат на задната седалка. Подкара, преди Сет да е затворил вратата.

Идващата кола навлезе в Гросмюнстерплац в мига, когато тяхното волво стигна другия край на площада при Обердорфщрасе. Стратън натисна спирачките на ъгъла. Погледна в огледалцето и при завоя надясно към „Кирхе Гасе“ забеляза, че колата на площада е с емблемата на цюрихската полиция по вратите си.