Люис Пардю
Дъщерята на Бога (20)

19.

Зои се взираше в нощта и нейните светлини с полупритворени очи, а Джордж Стратън умело караше взетото под наем „Волво“ по заснежените улици на Цюрих. Отзад седеше мъж, който се представи с името Джордан Хайгейт.

Макар че клепачите й да натежаваха от преумора, болка и натрупалото се бреме на отминалите шест месеца, тя беше прекалено развълнувана, за да заспи. Последните два часа кръжаха в главата й като монтаж от цветове и чувства: страх и ликуване, победа и болка, отчаяното изтръгване от плен, паника от попадането в ръцете на непознати — тъмна нощ, свобода, облекчение.

Откараха я с микробус в нещо като офис и там й позволиха да се обади на Сет.

Той обаче не отговаряше. Зои му звъня три пъти и все попадаше на телефонния секретар. Къде ли е, чудеше се, после се сети, че времето в Лос Анджелис е девет часа назад. Там още беше единадесет часа сутринта. Тогава набра номера на кабинета му в Калифорнийския университет. Никой не вдигна слушалката.

— Какъв ден е днес? — попита накрая.

— Събота.

„Разбира се.“ Опита се да отърси ума си от навиците на затворничка и да се върне към мисленето на нормалните хора. Сет сигурно беше на яхтата.

Но и там никой не се обади. По дяволите! По дяволите! Отчаяно копнееше да поговори с него, отново да чуе гласа му. Преглътна разочарованието си, пак позвъни в къщата и му остави съобщение. „Обичам те“ — повтаряше неспирно. И преди да се е превъртяла лентата в касетата, му заръча да я потърси в хотел „Еден о Лак“.

И през цялото време най-силно от всичко у нея напираше гневът — шест месеца! Онези бандити в склада откраднаха шест месеца, половин година от живота й!

Стратън и Хайгейт искаха тя да прекара нощта в охранявана къща из покрайнините на Цюрих. Не. Тя беше непреклонна. Или ще я оставят да отиде в „Еден о Лак“, заяви им Зои, или с нищо не се различават от гангстерите, които я отвлякоха. Опитаха се да спорят с нея. Тя надделя.

Колата минаваше през площада пред гарата и Зои се наведе към Стратън.

— Може ли да спрем за малко? — Тя посочи Банхофщрасе, главната търговска улица. — Бях затворена шест месеца и нямам какво да облека. — Сведе поглед към дънките си „Ливайс“. — Не мога да вляза такава в „Еден о Лак“.

Зърна усмивката му — Стратън трудно се сдържа да не прихне.

— Разбира се.

Той промуши колата сред гъмжилото от пазаруващи на тясната улица. Хайгейт тръгна с нея, а Стратън остана в колата да ги чака. Не се отбиха „за малко“. Преди тя и Хайгейт да излязат, мина почти час и през половината време Зои се мъчеше да убеди хората от „Американ Експрес“, че наистина е жива и здрава. Сега беше в яркочервена плетена рокля, обувки на токчета и стилно топло палто. Ръцете й трудно удържаха пакетите в скъпи опаковки. А ръцете на Хайгейт оставаха празни, за да стреля и да убива. Той шареше с поглед по тротоара на връщане към колата.

След това Стратън подкара направо към „Еден о Лак“.

Главата на Зои се полюшваше на облегалката. Тя затвори очи и си представи лицето на Сет, когато се върне и прослуша съобщението й. Надяваше се той да не я потърси, преди да се е настанила в хотела. Мястото подхождаше идеално. Ще започнат наново там, където ги прекъснаха преди шест месеца.

Сет ще долети да я види и преди да е пристигнал, тя ще си купи още нови дрехи и ще си възвърне красотата или поне ще се постарае.

Очите й вече се затваряха, когато колата спря на павираната площадка пред фоайето на „Еден о Лак“. Тя ги отвори широко и седна изпънато.

Пред тях униформен портиер с повече златни ширити от руски генерал вадеше скъпи кожени куфари от багажника на един мерцедес. На входа друг в същата униформа отваряше вратата пред побелял господин и дама, понесла на раменете си кожите на цял батальон самури. Зои виждаше по-навътре топлото сияние на лампите и спокойните движения на гости, които нямаха закъде да закъсняват. Двамата със Сет бяха разделени тук, какво по-добро място от това, за да започнат да се опомнят?

Извънредно едър мъж се отдели от малка група до входа и доближи. Стратън му махна с ръка.

— Това е главният ви телохранител Ричард Картиър — обясни, изключвайки двигателя. — Ако нещо се случи, Ричард ще се погрижи за вас. С тези сто и тридесет килограма мускули, тренирани в САС, ще създаде големи неприятности на всеки, който се опита да ви навреди.

Когато мъжът отвори вратата откъм нейната страна, Зои си помисли, че прилича на ходеща планина.

— Добър вечер — поздрави го тя.

Той се усмихна с поклон. Предстоеше й да се убеди, че е човек на делата, а не на думите.

Излезе и тръгна след Картиър към фоайето. Портиер се втурна да поеме покупките от ръцете й.

 

 

Сет Риджуей псуваше едва чуто, когато таксито спря пред фоайето на „Еден о Лак“. Точно това ли проклето място, до което не искаше и да припарва, се оказа единственият свестен хотел в Цюрих, където успя да си запази стая. По дяволите… От гарата се обаждаше на хотел след хотел. „Съжаляваме, майн хер — чуваше отвсякъде, — но сме претоварени заради коледните празници. Увеселения, гостуване, хора от провинцията, дошли да напазаруват и да се забавляват. Опасявам се, че нямаме свободни места през идните седмици. Може би в…“

Сет благодареше на всеки учтиво и прекъсваше разговора, за да набере следващия номер. Накрая опита да обиколи хотелите лично. Със същия резултат. В „Швайцерхоф“ бяха по-услужливи от останалите. Дежурният администратор се обади на неколцина свои колеги и накрая намери стая за Риджуей.

— В „Еден о Лак“ — съобщи той гордо. — Хотелът е чудесен, но е малко по-отдалечен от търговското средище. Затова успях да ви осигуря стая.

Сет се насили да изобрази радост, за да не разочарова човека, даде му щедър бакшиш и се върна навън при чакащото го такси.

За да отложи неизбежното влизане в хотела, където не искаше да отседне, заведе шофьора си на вечеря. Оставиха брояча в колата включен и Сет плати угощението. Шофьорът беше имигрант от Турция, който говореше малко немски и изобщо не разбираше английски. Семейството му още беше в Турция, пращаше им повечето пари, които припечелваше с таксито. Имаше жена и седем деца, най-голямото от тях — дванадесетгодишно момче. Езиковата бариера им попречи да си поприказват надълго и нашироко.

Затова някак изкараха до края на вечерята с жестове и мимики. Вдигнаха наздравици един за друг с чаши, напълнени от бутилката „Шато Латур“, която Сет поръча. Никой не разбра пожеланието на другия, но и двамата се почувстваха почетени. Свързваше ги и универсалният език на чужденци, които не са в родината си, не са с любимите си хора.

Но времето накрая изтече. Сет трябваше да отиде в хотела, преди от рецепцията да са дали стаята му на друг.

Шофьорът натисна спирачките, изскочи от таксито и му отвори вратата. След това притича при багажника и даде знак на портиер. С един от малкото изрази на немски, които знаеше, заръча на портиера да носи внимателно саковете. Накрая Сет извади от портфейла си тесте банкноти (пак парите на Уайнсток), отброи сумата на брояча, удвои я и даде всичко на шофьора.

— Весела Коледа — пожела на турчина.

Човекът го прегърна, разцелува го по двете бузи, седна в таксито и се отдалечи.

Сет не обърна внимание на любопитните погледи, които си разменяха портиерите и пиколата, докато той вървеше към входа. Надяваше се с тези пари да дари по-щастлива Коледа и може би по-добър живот на един усърдно трудещ се съпруг в Швейцария и неговата съпруга и седем деца в Турция.

Пиколо с имперското достолепие на пруски благородник отнесе саковете на Сет в стаята му, окачи дрехите в гардероба, регулира термостата на отоплението, отгърна завивките и показа барчето, заредено с пълни бутилки уиски и освежителни напитки, после хладилника с шампанско, бяло вино, плодови сокове и минерална вода. Името му беше Клаус и говореше английски безупречно.

Сет му даде достатъчно голям бакшиш, за да бъде запомнен от този човек, ако се наложи някога да поиска услуга. Поумува дали да не отвори бутилка портокалов сок и се просна на леглото да реши. Заспа облечен.

 

 

По-далеч на юг австрийският вятър виеше нагоре от долината на река Ин и буташе с ледените си рамене яките греди на хижата. Дървенията, издържала повече от половин век, проскърцваше и се жалваше от по-силните пориви. Минаваше два часът през нощта и прозорците само в едни покои светеха — на най-горния етаж в Гнездото на кардинала. Зад тези прозорци архиепископ Нилс Браун крачеше из стаята и слушаше какво му казва човекът в другия край на телефонната линия.

— Много добре — усмихна се Браун сякаш на слушалката. — Знаех, че съм направил сполучлив избор още когато ви се доверих.

Притиснал безжичната слушалка към ухото си и заслушан в доклада, той влезе в тъмния хлад на личния си кабинет. Включи лампите под тавана и се огледа — закрити от книги стени, подвързани екземпляри от всичките му трудове, седем на брой, до един публикувани от комерсиални издателства с международна известност. Философия, теология, история. Именно тези книги до голяма степен му позволиха да разпростре влиянието си извън важната, но по чиновнически изолирана ниша в йерархията на Ватикана.

Все още заслушан в думите на трескаво говорещия по телефона мъж, Браун пристъпи към библиотеката и издърпа екземпляр от книгата, заради която споменаваха името му навсякъде по света — тя го издигна от неизвестността в Курията до сериозен претендент за престола на „Свети Петър“.

Огледа томчето разсеяно. „Комунизмът като Антихрист.“ Плод на дългогодишни упорити проучвания и на тайно натрупания опит начело на Секретариата по делата на неверниците, книгата бе написана и за свещеници, и за миряни. През най-лошия период от Студената война, тя се превърна в настолен текст за задълбочени изследователи на конфликтите между църквата и държавата. А като популярен бестселър във всяка страна от свободния свят превърна автора си в основна мишена за убийци.

След издаването й той стана търсен гост в телевизионни предавания и желан оратор на религиозни и светски събития. Това никак не навреди на издигането му в йерархията на Ватикана с нейните византийски нрави.

След този успех не срещна затруднения да привлече най-могъщите хора в икуменическия съвет. Заменяше по-посредствените с по-влиятелни. Онези, които отказваха да подадат оставка и да отстъпят местата си на други, обикновено се разболяваха твърде тежко, за да заемат тази служба и занапред. Авторитетът на икуменическия съвет нарастваше заедно с влиянието на Браун. Той се превръщаше във фокус на все по-враждебна и злостна пропаганда и охулване от страна на Съветския съюз. И след всяка нападка, след всеки опит за покушение подкрепата за него в църковните среди нарастваше. Кардиналите един след друг идваха, за да повтарят все същите думи: Нилс Браун ще бъде следващият папа. Само въпрос на време.

Но не беше въпрос на време, мислено отсече Браун и ядосано натика книгата обратно на мястото й, после се врътна към бюрото си. Проклетият Съветски съюз! Тайната работа на кардинала зад кулисите отслаби техните режими и ускори сгромолясването на световния комунизъм. Само че рухнаха прекалено скоро.

Отбягваше да поглежда към портрета на папата, окачен зад бюрото. От това гневът му само набираше сила. Но когато комунизмът се срути върху самия себе си, засмукан от черната дупка на собствения си интелектуален вакуум, вниманието, на което се радваше кардиналът, се насочи другаде заедно с единодушното мнение, че Браун ще е следващият папа, защото единствено той е способен да се опълчи на международния комунизъм.

Обърна гръб на портрета и издърпа долепения до бюрото стол. О, нито веднъж не издаде гнева си! Дори пред най-близките си съюзници в Курията показваше само благородното умение да губи достойно. Поддръжниците му казваха, че е още млад. Щяло да има друг случай, друг ден, друго гласуване.

Браун седна на бюрото си с безмълвни ругатни заради загубата. Времето отлиташе толкова бързо! Всеки ден вярващите страдаха все повече по целия свят. Неверниците пък печелеха позиции всеки ден, църквата отстъпваше. Днес тя бе загубила своята твърдост, отказа се от дисциплината и безпощадността, превърнали я в най-яркия светилник за вярващите по цялата планета. Повече внимание отделяха на извиненията за миналото, вместо на идеите за бъдещо величие.

Никой не осъзнаваше това. Нито сегашният папа, нито колегията на кардиналите. Никой не знаеше колко малко време им остава. Единствено кардиналът и архиепископ на Виена разбираше. А дори този малък отрязък от време щеше да им се изплъзне, ако неверници успееха да вземат плащаницата на София. Нещо трябваше да се направи и Браун знаеше, че отново е единственият човек, способен да го извърши.

Прекъсна размислите си, щом другият мъж завърши доклада си.

— Разбира се — отвърна му Браун с най-благия си глас на проповедник. — Вие ще се справяте все така добре и нашата мисия ще бъде благословена, стига да е силна вярата ни в Исус Христос.

Прекъснаха разговора и кардиналът пак плъзна поглед из кабинета си. Знаеше, че всичко това ще се промени, щом се добере до „Страстите Софиини“, свидетелството за явяването на Месия, което той бе решил да запази в тайна на всяка цена.

И след като тайните на София го възкачат върху папския престол, ще свика на поредица от срещи ръководителите на основните световни религии. С могъществото на „Страстите Софиини“ и скритата в тях заплаха той ще изтръгне отстъпки, нечувани в досегашната история — може би не пълно обединение, но поне коренни преобразувания, съюз за събиране на силите, подчинени на световните религии, под неговите напътствия.

Изпълваше го увереност, че ще постигне това. Браун познаваше инстинктите за самосъхранение, толкова дълбоко вкоренени в бюрокрацията на общопризнатите изповедания. София застрашаваше самата структура на организираната религия в западния свят. А кардиналът знаеше, че хората на върха в тази структура биха направили всичко, за да съхранят своите църкви и своите постове в йерархиите им.

Напред, воини Христови! Подкрепата на Браун ще им даде моралния авторитет, необходим за настъпление срещу враговете. А тогава враговете на властите и на църквата ще бъдат едни и същи. Политическите разногласия ще отмрат заедно с религиозните.

Представяше си дори завръщане към някогашната Свещена римска империя, когато императори и папи взаимно са си давали властта и всеки е управлявал с одобрението на другия — винаги в името Божие. Още по-важно беше, че Браун щеше да проповядва единство, мир и хармония чрез единението във вярата. Това беше неговият кръстоносен поход. Бог е моят меч! Усети топлина в гърдите си.

И моментът беше подходящ в Запада. Политици, висши офицери и дори обикновени граждани се озлобяваха от своята безпомощност пред тероризма и упадъка. Всички изпитваха безсилна ярост и щяха да се вкопчат в обещаващата възможност да се избавят от тази безпомощност. Щеше да започне с моралния авторитет. Браун щеше да го трупа бавно и внимателно. И от тази позиция щеше да разговаря с онези сред военните и властниците, нуждаещи се от наметалото на още по-влиятелен морален авторитет, в което да се загърнат.

А после щяха да се включат страховитите механизми за създаване на обществено мнение: огромни армии от пропагандатори с техните изтънчени средства за манипулиране на фактите, а чрез тях и обществеността. Каквото не биха могли да манипулират, щяха да засекретят. Те си разбираха от работата. Знаеха как да си послужат с Бог и патриотизма, за да поведат хората. Щяха да подръпнат нужната струна и чувствата на населението щяха да отекнат в съзвучие. След това — насилие, кръвопролития, верска нетърпимост. Моята родина може да е права или да греши. Моят Бог винаги е прав.

Подмолните течения вече съществуваха. Десните в християнския свят, аятоласите, крайните ортодоксални равини в Америка и Израел се възползваха от тях. Извличаха силата си от бушуваща подземна река, а той възнамеряваше да впрегне всички тях.