Джоана Кингсли
Силата на съдбата (19)

Деветнайсета глава

Ню Йорк

Май, 1967 г.

— Елвис Пресли се е оженил — каза Алън. — Съобщиха го по новините.

— Знам. Тази сутрин в Лас Вегас.

Вал и Алън лежаха и разговаряха, след като се бяха любили. Тя знаеше за сватбата на Елвис, преди събитието да бъде официално оповестено. Преди няколко дни хората от пресслужбата му бяха попитали дали от редакцията на „За булката“ биха искали да изпратят рапорт на сватбата на първи май. Но Вал отказа. Тържеството щеше да се състои в хотелски апартамент, роклята Присила беше евтина и купена от магазин в Мемфис, а не правена по поръчка, нямаше да има прием. Вал предпочиташе да отразява сватби като на Луси, дъщерята на президента Линдън Джонсън, която се състоя в Белия дом. Публикациите за такива блестящи церемонии издига престижа на списанието.

— Елвис ухажва булката от много години — рече Алън.

Вал се досети защо той бе повдигнал въпроса за сватбата на Елвис.

— Присила е била едва на четиринайсет години, когато са се запознали. Налагало се е да чака — каза.

Алън се надигна на лакът и я погледна в очите.

— А ние? Осемнайсетият ми рожден ден отдавна минал, но ти не забеляза.

Вал се усмихна и погали косите му.

— Значи онова, което правим, не е незаконно. Затова хайде да го направим пак.

— Сменяш темата на разговора.

Тя се притисна до него.

— Имаш ли нещо против?

Алън изстена.

— И да, и не.

— Ще процедирам въз основа на отрицателния отговор.

Винаги когато той повдигнеше въпроса за женитба, Вал отговаряше уклончиво. А Алън започна редовно да говори за това, след като преди две години се разведе. Вал го обичаше — или поне така мислеше, но искаше да оставят нещата такива, каквито са. Освен това имаше смътното предчувствие, че ако започне да прави планове да се омъжи, може да се случи нещо лошо. А вероятно не го обичаше достатъчно…

Откликвайки на страстта й, Алън покри с целувки шията и гърдите й. Докосването му я изпълваше с желание. Тя го притегли към себе си и телата им се сляха в любовен екстаз.

По-късно, когато лежаха успокоени един до друг, Алън отново подхвана темата за женитбата.

— Та както вече казах…

— Алън, твърде скоро е отново да сменям темата. Защо не почакаме, докато…

— Докога? Докато децата на Елвис и Присила се оженят? Скъпа, ти ме помоли да бъда търпелив и аз изпълних желанието ти. Минаха четири месеца, откакто за последен път повдигнах въпроса.

— Не са минали и три.

Бе споменал за брак през февруари, когато бяха на ски във Върмонт.

— Добре, беше през зимата, а сега е пролет. Ще повдигам въпроса всеки сезон, докато най-после се съгласиш. Освен ако не избягаш — закачливо се усмихна той.

— Ако това е желанието ти, когато настъпи денят, сложи стълба под прозореца ми.

— Дори пожарникарите нямат толкова дълга стълба!

Теди отсъстваше през повечето време, а Джес живееше сама в апартамент в центъра на града. Миналата година Вал бе сменила жилището си. Издаде книга за сватбите, която мигновено оглави класациите, и с парите си купи петстайна мансарда с огромна тераса на деветнайсетия етаж в сграда на Пето Авеню.

— Понякога имам чувството, че никога няма да се съгласиш да се оженим, Вал — тъжно каза Алън, претърколи се по гръб и мрачно се вторачи в тавана. — Знаеш ли, скъпи, за жена, която дължи успеха си на булките, нежеланието ти да сключиш брак е абсолютно неразбираемо.

Тя се засмя.

— Алън, бракът не е проблем за нас. Ще се оженим, когато почувстваме, че моментът е подходящ.

— А защо не сега? Знаеш, че искам да имаме деца, а лекарите са на мнение, че колкото по-рано започнем, толкова по-добре.

— За съжаление един от тях не е на същото мнение. А в момента той е най-важният.

Вал имаше предвид опитния психолог, който бе започнал да се занимава с Теди след бягството й от лагера. Бяха последвали и други провинения — кражба от магазин, марихуана. Но през последните две години Теди се държеше отлично. Е, понякога се караше с Вал, когато се върнеше вкъщи за ваканциите. Беше й признала, че спи с момчета, но взима противозачатъчни хапчета. Не бягаше от училище, спазваше правилника, получаваше хубави оценки и взаимоотношенията й с Вал се подобриха. С Джес обаче беше на нож. Психологът каза, че за да се запази постигнатото, бракът трябва да почака, докато Теди замине да учи в Уелзли след година.

Алън знаеше всичко това, но смяташе, че едно дете, родено от любовта им, ще излекува наранената душа на Вал.

— Е, щом ти можеш да чакаш, и аз ще чакам — каза примирено.

Вал го прегърна.

— Ти си много добър с мен, Алън. Искам да съм сигурна, че ще бъда достойна за теб.

— Съмняваш ли се?

— Не съм направила щастливи всички около мен, нали?

— О, скъпа — промълви Алън. — Не можем да искаме повече!

Тя се притисна до него и го целуна. Но макар да намираше утеха в обятията му, изпитваше и странно облекчение, когато Алън изоставеше въпроса за сватбата.

* * *

Гимназията „Мадейра“ беше най-престижната в страната. Бе дала образование на няколко поколения, влели се в елита на нацията.

Предишната вечер госпожа Фрост, директорката, даде коктейл за родителите на зрелостниците, а сутринта щеше да се състои тържественото връчване на дипломите.

Вал седеше на първия ред. Алън и Джес бяха решили да не идват.

Церемонията започна. От високоговорителите се разнесе музика и зрелостниците тръгнаха надолу по хълма, за да заемат местата си. Всички родители се обърнаха да ги гледат. Вал веднага забеляза Теди — беше едно от най-високите и красиви момичета. Обзе я гордост. Теди видя майка си и се усмихна.

Вал я проследи с поглед и неочаквано видя нещо, което я хвърли в бездната на отчаянието.

Без да откъсва очи от Теди, на предпоследния ред седеше Вилхелм Грюнинг.

* * *

Вал бе разговаряла с него преди година. Обади й се в редакцията няколко дни преди осемнайсетия рожден ден на Теди. Колкото и неприятно да й беше да чуе гласа му, обаждането не я изненада. Но не му беше простила за условието, което й бе поставил — желанието поне веднъж да види дъщеря им.

Отначало Уили се държа разумно. Вал му обясни проблемите на Теди и той се съгласи да отложи упражняването на правото си, после не се обади няколко месеца. Следващия път, когато го чу, Вал отново го помоли да бъде търпелив.

— Теди е добре. Ако я обичаш поне малко, Уили, няма да искаш да направиш нещо, което да я разстрои.

Той пак се съгласи да не се натрапва, макар че не прикри раздразнението си.

— Не можеш вечно да ме държиш настрана от нея! Обеща ми, Валенка.

Разговаряха отново преди две седмици.

— От онова, което си ми казвала, разбрах, че Теодора скоро ще се дипломира. Бащите обикновено се гордеят с такива неща.

Намекът, че той може да се възползва от случая, за да се представи на Теди, ужаси Вал. Теди едва бе преодоляла комплекса, че не е желана, и крехкото равновесие лесно можеше да се разбие на пух и прах.

— Слушай, Уили — замоли го тя, — трябва да ми дадеш време да подготвя дъщеря ти за срещата с теб. Инак никой не може да предвиди реакцията й.

— Добре. Направи каквото трябва, но побързай.

Тогава Вал помисли, че е спечелила достатъчно време и тържеството на Теди няма да бъде развалено. Консултира се с психолога и той потвърди преценката й, че никой друг, освен нея не трябва да казва на Теди истината.

— Когато и както и да го съобщиш, шокът ще бъде силен.

— Трябваше да го сторя отдавна — виновно призна Вал.

— Ние, психолозите, препоръчваме такива истини да се казват веднага щом децата пораснат достатъчно, за да ги разберат. Но в случая с Теди имаше особени обстоятелства. Ако беше й признала кой е баща й, може и щеше да се наложи да се разделиш с нея. А си постъпила много благородно, като си осиновила другото момиче.

— Не знаех, че за Теди ще бъде толкова трудно. Как да й помогна сега?

— Кажи й да закачи дипломата си на стената, обясни й какъв хубав колеж ще отиде. Тя ще съумее да се приспособи към новата реалност, без самочувствието й да бъде сериозно накърнено. Ще разбере, че и лъжите, които си й казала, и истината имат един и същ източник — любовта ти към нея.

* * *

Но сега Вал се притесни, че няма да има такава възможност.

До края на церемонията тя не можеше да се съсредоточи върху това, което ставаше на сцената. В съзнанието й бушуваше буря от тревожни въпроси. Как да отпрати Уили? Как ще реагира Теди, ако се срещнат? Изведнъж Вал чу името ма дъщеря си и видя, че Теди получава някаква награда, но не разбра за какво. Теди, която явно бе искала да запази постижението си в тайна, я погледна и гордо се усмихна.

Безпокойството на Вал се засилваше с всяка изминала минута. Как да попречи на Уили? Тя непрекъснато поглеждаше към него, за да му направи знак да не предприема нищо, но той не откъсваше очи от сцената.

Започна раздаването на дипломите. Когато дойде редът на Теди, Вал й се усмихна широко и й махна, после за пореден път се обърна да погледне Уили, но… мястото му беше празно.

Вал огледа публиката, но не го забеляза. Сигурно си бе тръгнал. Тя изпита облекчение, че Уили е дошъл само да види дъщеря си.

И все пак постъпката му беше предупреждение. Вал реши, че трябва да каже на Теди за него.

Церемонията приключи и зрелостниците се разпръснаха. Вал намери Теди.

— Успях, видя ли? — сияеше момичето.

Очите на Вал се напълниха със сълзи.

— Толкова се гордея с теб…

— Искам да призная, мамо, че и аз се гордея със себе си. И с теб. Никога не съм го казвала, но знам колко ти е било трудно. Благодаря за… — Гласът й потрепери. — … знаеш какво… Джес не е дошла. Нито Алън.

— Щяха да дойдат, но…

— Уплашила съм ги. Сега съжалявам. Съзнавам, че аз загубих от всичко това. Отсега нататък ще бъда…

— Здравей, Валенка.

Не бяха забелязали приближаването му. Вал мигновено позна гласа му. Обърна се към него вцепенена.

— Е, няма ли да ме представиш? — спокойно попита Уили.

— Теди… това е… един познат от Бъфало. Вилхелм Грюнинг.

— Сега съм Уилям — поправи я той и протегна ръка на Теди.

Преди да я стисне, Теди погледна Уили, сетне Вал, долавяйки напрежението между тях.

— Приятно ми е да се запозная с вас, господин Грюнинг.

— Ти ми каза, че е красива. Но нямах представа колко много…

Настъпи мълчание.

Теди се вторачи в майка си, очевидно търсейки обяснение за присъствието на този мъж.

— Нямаш представа, нали? — обърна се Уили към дъщеря си.

Вал не издържа.

— Уили… Моля те…

В същия миг Теди си спомни, че е чувала името му.

— Грюнинг! Това е името на баща ми, нали? Теодор Грюнинг. Вие сте братът на баща ми!

Това беше твърде много за Уили.

— Не, той не е…

— За бога, Уили!

Той не й обърна внимание.

— Аз съм баща ти.

Теди се втренчи в него. По лицето й пробяга сянка.

— През всичките тези години… Защо?

Вал протегна ръце към нея.

— Заради теб, Теди. Исках да вярваш в най-добрите…

— Лъжи! — извика Теди, отдръпвайки се като опарена. — Вярвала съм в лъжи!

— Трябва да чуеш всичко!

— Да, кажи й — рече Уили.

— Не! Не искам да чуя нищо повече. Не и от теб! Лъжкиня! — изкрещя Теди и заотстъпва. — Господи, как можа!

Обърна се и побягна, разблъсквайки тълпата.

— Бъди проклет, Уили! — извика Вал и хукна след нея.