Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sept jours pour une éternité…, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 13гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
aisle(2014)

Издание:

Марк Леви. Седем дни за цяла вечност

Френска. Първо издание

ИК „Унискорп“, София, 2004

Техн. редактор: Ирина Лакова

Коректор: Милка Белчева

ISBN 954–330–004–6

История

  1. —Добавяне

Ден седми

Лек ветрец подухваше в Сентрал Парк. Ръката на София се плъзна по облегалката на пейката и се отпусна във въздуха. Студът на ранната утрин я караше да трепери. В просъница пристегна яката на мантото около врата си и присви колене. Бледата светлина на зараждащия се ден проникваше под спуснатите й клепачи, тя се обърна. Недалеч птица изкряска в клоните на едно дърво. Тя разпозна писъка на чайката, която в следващия миг се издигна във въздуха. Протегна се и пипнешком потърси крака на Лукас. Ръката й продължаваше да опипва дървената пейка, но освен нея не откри нищо друго. Отвори очи и осъзна, че е напълно сама.

В същия момент започна да вика, но никой не й отговори. Тогава стана и се огледа наоколо. Алеите бяха пусти. Росата по затревените площи изглеждаше непокътната.

— Лукас? Лукас? Лукас?

При всеки повик нейният глас ставаше по-неспокоен, по-крехък и някак си по-раним. Тя се въртеше в кръг, зовейки Лукас до прегракване. Лекото шумолене на листата свидетелстваше за самотното присъствие на вятъра.

С нерешителни крачки София тръгна към малкия мост, трепереща от хладния вятър. Стигна до стената от бял камък и намери писмото му, поставено в един процеп.

София,

Гледам те, като спиш, и си казвам: Господи, колко си хубава! Ти се обръщаш в съня си през тази последна нощ и трепериш, аз те притискам към себе си, покривам те с мантото си, бих желал да сложа по едно върху всичките твои зими. Лицето ти е спокойно, галя те по бузата и за първи път в своето съществуване се чувствам едновременно тъжен и щастлив.

Това е краят на нашия миг, началото на един спомен, който за мен ще трае вечно. Когато бяхме заедно, във всеки от нас имаше толкова съвършенство, колкото и несъвършенство.

Ще тръгна на зазоряване, ще се отдалечавам бавно, за да мога да ти се наслаждавам всяка секунда, до последния момент. Ще изчезна зад това дърво и ще се предам на силите на злото. Оставяйки се да ме унищожат, ние ще дадем победата на твоите и те ще ти простят, каквито и да са били прегрешенията ти. Прибери се, любов моя, върни се в твоята обител, която толкова много ти подхожда. Бих желал да докосна стените на твоя дом с аромат на сол, да видя утрините от твоите прозорци, отварящи се към хоризонти, които не познавам, но за които знам, че са твои. Ти направи невъзможното, промени част от моята същност. Отсега нататък бих желал твоето тяло да се припокрива с моето и да гледам света единствено през призмата на твоите очи.

Там, където не съществуваш, не съществувам и аз. Двете ни ръце, събрани, образуваха една с десет пръста; твоята, поставена върху мен, ставаше моя, а когато очите ти се притваряха, аз заспивах.

Не бъди тъжна, никой не е в състояние да открадне спомените ни. Достатъчно е отсега нататък да затворя очи, за да те видя, да спра да дишам, за да почувствам мириса ти, да застана срещу вятъра, за да усетя дъха ти. И така, слушай: където и да съм, ще долавям буйния ти смях, ще виждам усмивката в очите ти, ще чувам гласа ти. Мисълта, че ти си някъде тук върху тази земя, ще е един своеобразен райски оазис в моя ад.

Ти си моят Башер.

Обичам те.

Лукас

София бавно се гърчеше върху килима от жълти листа, стискайки писмото между пръстите си. Тя вдигна глава и погледна пропитото от мъка небе.

В центъра на парка името на Лукас проехтя с такава сила, с каквато Земята до този момент не беше огласяна. С протегнати към небесата ръце, тя разкъсваше тишината и нейният повик нарушаваше спокойния ход на светските дела.

 

 

— Защо ме изостави? — прошепна тя с отпаднал глас.

— Нека не преувеличаваме! — отвърна й Михаил, който в този момент се появи под арката на малкия мост.

— Кръстнико?

— Защо плачеш, София?

— Имам нужда от теб — каза му тя и тичешком се спусна към него.

— Дойдох да те взема, София. Трябва да се прибираш, всичко свърши.

Той й подаде ръка, но тя отстъпи назад.

— Няма да се прибирам. Моят рай вече не е у нас.

Михаил пристъпи и я хвана под ръка.

— Значи искаш да се откажеш от всичко, което твоят Отец ти е дал?

— За какво му е било да ми дава сърце, след като го е оставил празно?

Той застана срещу нея, постави двете си ръце върху раменете й и я погледна внимателно, изпълнен със съчувствие.

— Какво си направила, София?

Тя потопи поглед в неговия, по лицето й се четеше тъга. После му каза:

— Обичах.

Тогава гласът на нейния кръстник стана по-мек. Погледът му изведнъж се разведри и дневната светлина премина през чезнещото му лице.

— Помогни ми — умоляваше го тя.

— Това е съюз…

Но София така и не разбра края на неговото изречение. Той беше изчезнал, вече не го чуваше.

— … Свещен — допълни тя, тръгвайки сама по алеята.

* * *

Михаил излезе от асансьора, мина покрай служителката от рецепцията, поздрави я и с бързи крачки пое по коридора. Почука на вратата на големия офис и влезе, без да чака.

Хюстън, имаме проблем!

Вратата се затвори след него.

Няколко минути по-късно гръмкият глас на Господина караше стените на Обителта да треперят. Малко след това Михаил излезе, давайки знак на всички, които срещаше, че всичко върви добре в най-добрия от световете и че всеки може да се върне на работното си място. Промъкна се зад рецепцията и нервно погледна през прозореца.

В огромния си офис Господина хвърляше гневни погледи към преградата в дъното, отвори чекмеджето с дясната си ръка и брутално прекъсна защитата на контактора[1].

После рязко натисна бутона. Стената се разтвори, давайки изглед към офиса на Президента; двете маси образуваха една цяла, като двамата седяха от срещуположните й страни.

— Мога ли да направя нещо за теб? — попита Президента, прекъсвайки играта си на карти.

— Не мога да си представя, че се осмели да го направиш!

— Осмелил съм се какво? — подскочи Сатаната.

— Да мамиш!

— Значи аз съм започнал да мамя пръв? — запита Президента с арогантен тон.

— Как можа да посегнеш на нашите пратеници? Твоята наглост е безгранична!

— Струва ми се, че всичко е обърнато надолу с главата. За днес наистина ми стига! — отговори с подигравателен тон Сатаната. — Защото ти пръв започна да мамиш, стари ми приятелю!

— Кой, аз да мамя?

— Точно така!

— И как точно съм измамил?

— Не ми се прави на ангел!

— Е, и какво съм направил? — попита Господ.

— Ти отново започна! — каза Луцифер.

— Какво съм започнал?

— Да създаваш ЧОВЕШКИ СЪЩЕСТВА!

Господ се изкашля и поглади брадичката си, гледайки втренчено в своя противник.

— А ти веднага ще спреш да ги преследваш!

— И ако не спра, какво?

— В противен случай аз ще започна да те преследвам!

— Да бе, как ли пък не! Опитай се само! Вече започва да ми става забавно. Според теб къде се помещават адвокатите, при теб или при мен? — запита Президента, натискайки копчето в своето чекмедже.

Преградата бавно започна да се затваря. Господ изчака, докато се притвори наполовина, въздъхна дълбоко и Сатаната чу неговия глас да вика от другия край на стаята:

— ЩЕ СТАВАМЕ ДЯДОВЦИ!

В този момент преградата спря да се движи. Господ видя изплашеното лице на Сатаната, който се бе наклонил напред.

— Какво каза?

— Много добре чу!

— Момче ли ще е или момиче? — плахо попита Сатаната.

— Още не съм решил!

Сатаната скочи от мястото си.

— Чакай, идвам! Този път наистина трябва да си поговорим!

Президента прекоси офиса си, премина през преградата и седна до Господина на другия край на масата… Последва дълъг разговор, който трая… трая… трая чак до вечерта…

 

 

И после настана утрин, и…

Бележки

[1] контактор — електромагнитен апарат за дистанционно и автоматично включване и изключване на ел. вериги. — Б.ред.