Кати Лети
Ако вибраторите имаха клепачи (17)

17. Прикрита бомбичка

Разликата между половете: Животински магнетизъм

Мъжете често наричат жените крави.

Жените твърдят, че по обясними причини мъжете не заболяват от „Луда крава“… Защото са прасета.

Процесът на умиране започва от момента, когато се появим на този свят, но бракът определено го ускорява. „Докато смъртта ни раздели“ току-що бе придобило напълно ново значение. Опаковайки багажа си за медения месец, Шели пропусна да сложи автомат „Узи“ и няколко ръчни гранати, очевидно задължителни при тропическа ваканция в наши дни.

Вратата на бункера се отвори и вътре нахлуха неколцина бунтовници. Главатарят им — около деветнадесетгодишно хлапе — им обясни на развален английски, че те, представителите на Фронта за освобождение, бягат от полицията, която ги преследва, откакто нападнали кметството. Нуждаели се от публичност и пари, заяви той, а заложниците в бункера очевидно били заможни и известни.

— Ще дойдат и от телевизията — ентусиазирано съобщи накрая.

Кит пребледня — явно си даде сметка каква картина ще се появи едновременно по новините в Париж, Вашингтон и Лондон. Прегърна Мати все едно навън цареше арктически студ, а не обичайните четиридесет и пет градуса.

Зъбите на Шели също тракаха като кастанети, независимо от тропическата горещина.

— Тези… Тези младежи не биха могли да са хората, застреляли представителите на властите, нали?

— Ами… петната от човешка кръв по крачолите и обувките им донякъде подсказват…

— Кит, според теб пътническата ни застраховка включва ли разкъсвания и рани от куршуми по гърдите? — Шели не успяваше да прикрие истерията в гласа си. — Тази ваканция определено не е по вкуса ми. „Скъпи гости, не напускайте хотела без преносими защитни оръжия.“ Ето какво получава едно момиче за това, че се е поддало на голата си страст: смъртен акт!

— Няма защо да се паникьосваш. Не можем да бъдем взети за заложници от някой, облечен в риза, щампована на цветя, и с привидно нехаен вид — подметна Кит непринудено, накланяйки глава и разтваряйки широко очи, за да напомни на Шели за присъствието на впечатлителната Матилда. — Това са просто хлапета. Сигурно са си сложили капки в очите, за да изглеждат по-страшни. Освен това — продължи Кит вече по-тихо, — разполагам с оръжие.

Потършува из джоба си и извади швейцарско армейско ножче, но то бе така клеясало от неупотреба, че успя да отвори единствено лъжичката.

— Прекрасно. Искам да видя как ще убиеш някого с лъжица!

— Ами, огледай се — настоя Кит. — Все трябва да има нещо наоколо, което да използваме, за да се защитим.

Шели внимателно огледа бункера. Откри единствено голяма телбод машинка в кашон с хартии с логото на хотела. Подаде я на Кит.

— Е, поне е заредена — промърмори тя.

— Защо всички не ги нападнем едновременно — предложи биреният барон, макар да остана — както Шели не пропусна да забележи — седнал на мястото си с невинен вид, защото очевидно не се канеше да предприеме каквото и да било.

— Наистина, Кит — обади се Шели, — те наистина са по-слабо въоръжени от средностатистическия гимназист.

— Май си права — призна Кит. — Като изключим узито, ръждясалите пистолети сякаш са от виетнамската война, а пушките „Уинчестър“ са били използвани по време на англо-бурската война.

— Откъде знаеш как се наричат тези оръжия.

— От военната служба.

— Бил си в армията?

— Не го ли споменах? Точно преди епизодичното ми участие в порноиндустрията. Да се включа в армията, бе единственият начин да се измъкна от изправителния дом за момчета.

— Изправителен дом за момчета? Порноиндустрия? Армията? О, разбира се. Колко съм глупава! Трябваше да се досетя.

Всичко, свързано с Кит, даде си сметка Шели, е в състояние да я изненада. Сфинксът представляваше по-малка загадка от него.

— Стига с тая шибана история — прекъсна ги залязващата рок звезда гръмогласно. — Трябва да приключа с клипа за ремикса си. — Отправи се към вратата, като очакваше обичайния екстаз при появата му. Бунтовниците обаче го изгледаха с тотално безразличие. — Отворете вратата, скапани хилави копелета, иначе няма да ви дам автограф.

Кит притисна Мати към гърдите си.

— Много умно, няма що! — изруга тихо той. — Според мен е по-добре да не обиждаш терористи, особено ако държат за пръв път оръжие и си им заложник.

Прелетя куршум, заби се в пожарогасителя до главата на рок звездата и отекна в главата на Шели. Рок звездата нададе писък, обикновено асоцииран с този при раждане.

Маститият, арогантен Влекач започна да вие все едно разчленяват котка с трион. Бункерът се изпълни с миризма на пот — гостите определено си дадоха сметка, че похитителите им не са само вдигащи лозунги недоволници с младежки вид. Последва задушаваща тишина. Наруши я изказаното на глас мнение на една от манекенките.

— Сигурно са канибали!

— Татко, ще ни изядат ли? — попита Мати с широко отворени очи.

— Разбира се, че не, скъпа — утеши я Кит и изгледа фотомодела изпепеляващо.

Обзети от желание да предприемат нещо, бунтовниците започнаха да избутват заложниците в задната част на бункера сякаш са кокошки. Значи нищо нямаше да излезе от идеята да нападнат похитителите едновременно. Гостите на хотела тутакси се превърнаха в инертни същества и се подчиняваха на всяка заповед като хрисими домашни любимци.

После бунтовниците издигнаха барикада от столове пред вратата. Двама застанаха до процепите и надничаха през тях с бдителни очи. Останалите къртеха камъчета от стената, пъхаха ги в бутилки и ги заливаха с донесения керосин, за да приготвят бомби. Първоначално гостите на хотела ги наблюдаваха в захлас, но след време извърнаха очи към управителя, когото сега смятаха за свой предводител. За жалост обаче в момента той не бе готов да ги ръководи — беше се вкопчил в краката на похитителите и, разтърсван от странни спазми, ги умоляваше да пощадят жалкия му живот. Гостите инстинктивно се насочиха към Кит.

— Какво да предприемем? — попита Доминик омаломощен.

— Откъде, по дяволите, да знам? Ще взема да отскоча до бунгалото да си взема аптечката за оцеляване при преврат.

— И колко дълго възнамеряват да ни държат тези копелета? — последва въпрос от Габи.

— Ще оживеем ли? — обади се съпругата на бирения барон.

Влекача се прозина отегчено, преди да отсече:

— Не и без храна. Толкова съм гладен, че нямам нищо против да изям пишката на нисколетяща патица!

— Разполагаме единствено със сандвичи, а тази седмица аз съм на плодова диета — проплака манекенката.

Шели я изгледа смаяно. Как е възможно да мисли за храна в такъв момент? Ако извадят късмет, болните от булимия ще започнат да изяждат страдащите от анорексия.

— Е, все пак сме в хотел — обяви Кит жизнерадостно, за да не унива Мати. — Някъде трябва да има запас от черешки за коктейлите и мартинитата.

Габи го изгледа свирепо.

— Дръж се сериозно! Тези маниаци са въоръжени. Освен това всички знаем, че пушките са като членовете на мъжете… Задръж се по-дълго около едното или другото и скоро ще ти се прииска да го изстреляш!

Кит понечи да посъветва Габи да не си отваря голямата уста, но експлозия наблизо ги накара да спрат препирнята си.

— Това, за бога, пък какво беше? — попита Шели разтревожено.

— Не ми се стори да е предварително честване на Деня на щурмуването на Бастилията — увери я Кит със сериозен тон.

Оскъдните електрически крушки започнаха да премигват. Вентилаторът на тавана направи последен анемичен кръг и спря. На мъждивата светлина в бункера Шели забеляза напрежението по лицата на изплашените гости. През корема й премина спазъм и тя се приближи до един от процепите, за да поеме глътка въздух. Отвън видя полицаи да хвърлят гробовни сенки върху моравата, докато притичват между дърветата. Шели разпозна гласа на Гаспар, изкривен от статичния шум на мегафона.

— Внимание. Няма за какво да се тревожите — увери той заложниците от явно напълно обезопасена, включително и срещу огън кола, помисли си Шели с тъга.

Управителят, до момента зает да разговаря задълбочено с ръководителя на бунтовниците близо до бронираната врата на бункера, се обърна към скупчилите се хора и прочисти гърло. Зачервеното му, пълно, бебешко лице, бе комично сериозно. Шели се подготви да чуе поредната проповед от наръчника с лъжи на всяка хотелска управа първо на френски, после — на английски.

— Сега ще ви говоря простичко — подхвана той, което тя си декодира като: „Защото ще лъжа“. — Честно казано… — Последното вероятно означаваше: „Сега вече се готвя зверски да ви излъжа“ — … няма нужда — никаква нужда — да се паникьосвате. — Шели знаеше, че това е стандартната фраза, зад която се крие призивът: „Онези, които разполагат с хапчета цианид, да ги глътнат веднага!“. — Полицията държи всичко под контрол. Нашите приятели с пушките тук са започнали преговори по радиото. Говори се за амнистия.

— Какво приказва този запотен чичко? — попита Мати, дърпайки Шели за ръката. — Говори сякаш на обратно.

— Много добре схващаш, Мати — увери я Шели и се обърна към Кит. — Надявам се Гаспар да приеме да преговаря. Как се казва на френски: „Не предприемайте нищо прибързано“?

— От натрупания си в миналото опит твърдя, че такава фраза не съществува — отвърна Кит със сериозно изражение.

— Добре, а как ще кажеш на френски: „Нека обсъдим всичко спокойно и постигнем някакъв компромис с бунтовниците“?

— Представата на французите за дипломация е да те размажат от бой, Шели. Не помниш ли Руанда, или Кот д’Ивоар?

Матилда си затананика някаква песничка, а Кит взе цигара от вечно пушещата рок звезда и запали. От возенето с лимузината насам не го беше виждала да пуши.

— Мислех, че си се отказал.

— Едва ли дългосрочните здравословни навици са най-важната ни задача в момента — подхвърли той многозначително и добави тихо: — Пушенето помага да се разсееш, когато ти предстои да живееш пет, най-много десет минути.

— Какво имаш предвид?

Шели усети как ледени пръсти се впиват в сърцето й.

Кит се наведе към ухото й:

— Гаспар е обещал да преговаря, но ще наруши споразумението. Французите постъпиха така и при кризата със заложниците в Нова Каледония миналата година — щурмуваха и откриха огън по всичко живо. Само печели време, за да настани стрелците си по покрива на хотела. Жандармерията е с бронирани коли и е навсякъде. На Гаспар няма да му мигне окото да се отметне. — Кит изгаси цигарата и се обърна към Шели потресен. — Как можах да изложа Мати на подобна опасност? Майка й е права: не ме бива за баща. — На лицето му се изписа дълбока тъга. Взе на ръце скъпоценното си момиченце. — Матилда…

Произнесе името й все едно изричаше молитва. Прегърна я с любов. Шели си даде сметка, че поне в това отношение не е лъгал: обичаше до безумие детето си.

— Познаваш ли Исус Христос? — попита я Мати през рамото на баща си, без въобще да си дава сметка за тревогата му.

— Не лично, но…

— Той съществувал ли е или не? Дошъл тук, на земята, по някаква странна причина. Това, преди да се родя ли се е случило?

— Ами… да, но…

— Дядо Коледа знае ли телефонния номер на Господ?

— Ъъъ…

— Между другото — какъв е номерът на Господ?

— Ъъъ…

— Сигурно е 000 000 000 000 000 000 и така нататък до безкрай — реши Мати. — Татко, телата имат ли антитела? Бебетата имат ли антитела? И ако имат, не са ли прекалено малки? Ако ме застрелят с пушка, моите антитела няма ли да са прекалено малки, за да ме спасят?

Кит й отговори нещо с измъчен глас. Шели никога не го бе виждала така уязвим. Бе загубил способност да говори, толкова дълбоко съжаляваше за поведението си дотук. Промяната у него я смая. Усети как сърцето й трепва, но се сети за майката на Мати и се запита как ли се чувства пък тя.

Габи, със залепено за мобилния телефон ухо, прекъсна печалните размишления на Шели, тръгвайки към мародерите с развята бяла тениска.

— Габи! — Шели я хвана за лакътя. — Къде, за бога, отиваш?

— Ще им предложа да ги интервюирам за Си Ен Ен. Току-що одобриха идеята в Атланта, а и ако дам на копелетата трибуна — международна трибуна — да изразят исканията си, разчитам да се умилостивят и да освободят някои от нас.

Кит пусна Мати и препречи пътя на Габи.

— Това са терористи! Не са съратници на Батман, готови да ограбват богатите, за да дадат на бедните.

Ала режисьорката на „Отчаяни и без гадже“ го заобиколи презрително и продължи напред.

— Татко, кой ще спечели, ако се сбият Батман и Супермен? — поинтересува се Мати. — Или пък ти? — После дръпна Шели за ръкава. — Колко пъти още ще спим тук, преди да ни пуснат?

— Няма да спим повече тук, миличко. Скоро ще излезем. Хайде, изпий това — Шели й подаде чаша портокалов сок с вкус на метал.

— След колко минути?

— Ами, след съвсем малко.

— А колко секунди?

— Също съвсем малко — отвърна Шели и отпи от портокаловия сок с вкус на метал, като мечтаеше в него да има нещо по-силно.

— Сигурна ли си? Милион, билион, трилион пъти ли си сигурна?

Но Шели вече не бе сигурна в нищо.

 

 

— Е, какво? Попита ли ги дали са гледали някой хубав френски филм напоследък? Едва ли. Искам да кажа, никой от нас не е гледал хубав френски филм напоследък — подхвана Кит, когато Габи най-после се върна от разговора си с бунтовниците.

— Какво казаха? — намеси се Шели.

— О, обичайните глупости: не се отнасяли справедливо към тях и затова прибягвали до оръжие и куршуми. Трябвало да се върнат в планината да защитят ръководителя си и така нататък, и така нататък.

— Споразумяхте ли се за нещо?

Габи очевидно не желаеше да отговори на този въпрос. Но и не й се наложи, защото в този момент предреченото от Кит нападение започна. Полицията се втурна към бункера, започнаха да хвърлят гранати. От храброст или глупост бунтовниците изскочиха през прозореца на покрива и започнаха да мятат всичко, до което успяваха да се доберат — камъни, павета — по щитовете им. Помещението се изпълни с лютив дим. Кит прегърна Мати и Шели, стараейки се да ги предпази с тялото си. Очите им се насълзиха; едва дишаха. Смъртта, осъзна Шели, е нещо, от което ти секва дъха.

Едва след като спря да кашля, си даде сметка, че вече не обстрелват бункера. Изненада се, че още е жива. Опипа се да провери дали всичко по тялото й е на мястото си. Помещението продължаваше да е пълно с дим. Схватката сега бе извън бункера, сред редиците полицаи. Шели си проби път до прозореца и надникна. Навън се водеше ръкопашен бой, размахваха се палки. Бели полицаи се биеха с чернокожи полицаи. Един бунтовник закри устата си с шал и изскочи навън. Върна се след малко и съобщи нещо твърде объркващо: Гаспар пренебрегнал факта, че половината от подчинените му са чернокожи и когато се стигнало до решителния щурм, те отказали да се бият срещу черните си братя. Вместо това насочили пушките си към французите и първо застреляли офицера. Сега се налагаше Гаспар и сънародниците му да бягат.

Манекенката се разплака неудържимо и между две изхлипвания питаше: „Знаят ли те коя съм?“.

И само след секунди бунтовниците пожелаха да узнаят точно това! След като временно им се размина да попаднат в затвора, те се върнаха към стандартния метод за бягство към хълмовете, включващ обграждане с жив щит — за предпочитане от заможни хора.

Кит се обади с престорено спокойствие:

— Нямате късмет, приятели. Тук всички сме съвсем обикновени.

Проницателните очи на бунтовниците се впиха в Матилда все едно е изгубено котенце.

— Милион долара и ти и детето ще бъдете освободени, барон Рупърт Рочестър — отсече един от чернокожите, докато заедно с другарите си обграждаше Кит.

Шели усети как тялото на Кит се напряга, готово да поеме удара. Главатарят насочи автомата си към него. Кит само вдигна вежди, ала Шели забеляза тика на бузата му.

— Ей, приятел — подметна той нехайно, — представа нямам за какво говориш. Не съм Рупърт, а Кит Кинкейд.

След тези думи получи удар с приклад по главата. Матилда изпищя сърцераздирателно и се разплака. Кит я взе на ръце и я притисна към себе си; по челото му се стичаха капки кръв.

— Как разбрахте? — попита той със заплашителни нотки в гласа.

Бунтовническият ръководител посочи с дулото на автомата Габи.

Режисьорката изгледа Кит с хладнокръвието, с което боата съзерцава заека.

Кит се извърна към Шели, поразен от предателството й.

— Ти си й казала!

Стомахът на Шели се сви. Чуваше единствено собственото си затруднено дишане.

— Опитвах се… да я… убедя да ти даде… остатъка от парите… Исках…

Млъкна и се извърна да хвърли недоумяващ поглед към Габи.

Режисьорката сви рамене и даде знак на екипа си да заснеме младоженеца. Влекача се обърна към бунтовниците за разрешение. Те му позволиха с кимване на глава и операторът включи камерата.

Значи за това се бе спазарила Габи, съобрази Шели отвратена.

— Имах й… доверие…

— И аз на теб, Шели — просъска Кит свирепо, ала очите му бяха пълни с отчаяние. — Защо го направи? Ревнуваше, че Мати има баща, който я обича, а ти — не? Затова ли?

Шели не знаеше къде да се скрие — толкова окаяна се чувстваше.

— Съжалявам… Страшно съжалявам…

— Защо заставаш на негова страна, Шели? — Габи сръга Влекача да насочи камерата към нея. — Не ти ли стига, че си отгледана от самотна майка? Представяш ли си какво преживява майката на хлапето в момента?

Кит направи опит да ритне камерата.

— Изключете това шибано нещо!

— Защо? Бруталността, насилието и лъжливите копелета са част от човешката природа. Защо хората да не ги видят по телевизията? — сряза го Габи с пълно безразличие и направи знак на екипа си да продължи да снима.

Бунтовниците помогнаха на ранените си другари и заповядаха на Кит да ги последва. Той тръгна с видимо усилие, все едно вървеше срещу течението на бурна река.

— Ако желаеш да си запазиш топките, те съветвам да правиш каквото ти кажат — посъветва го Габи с леден тон. — Или можеш да изчакаш пристигането на съпругата си… Истинската ти съпруга. Споменах ли, че ще дойде веднага щом отворят летището? Позволих си да й се обадя. Пандора Вайн Темпъл. Разпознах я на снимката. Богата наследница.

Кит изгледа Шели презрително.

— Да, майка ти те е възпитала чудесно, няма що! — Гласът му трепереше от гняв. — От теб е останала само обвивката. Същинско насекомо, изпито от паяк. Ти си само една гола обвивка!

Матилда я гледаше озадачено.

— Мати — промълви Шели и протегна ръце, — нека да дойда с теб. Позволи ми да се погрижа за нея, Кит.

— По начина, по който се грижеше за нас досега ли? Не, благодаря — отвърна той с глас, пълен с горчивина.

И Кит беше отведен, бързо, заедно с Мати с широко отворени от ужас очи.