Джаки Колинс
Холивудски мъже (69)

68

Холивуд, Калифорния

Ноември 1985 година

— „Андърсън Продъкшънс“ — рече Юнити в бялата слушалка. — Момент, моля.

Почука на прозореца на къщичката до басейна, за да привлече вниманието на Уес, изтегнат под лъчите на зимното слънце, които в Калифорния понякога бяха не по-малко жарки от летните.

— Кой е? — попита той само с устни.

— Господин Самюълс от „Революшън Пикчърс“.

Уес се запъти към малката канцелария, за да проведе разговора.

За три месеца Уес Мъни беше научил много неща. Зае се енергично с кариерата на Силвър и въпреки че Зепо Уайт й беше официален импресарио, Уес стана неин личен менажер и преглеждаше всичките й договори под лупа.

— Хари, сладурче! — Бързо беше усвоил жаргона. — Помисли ли още за договора?

Хари очевидно беше мислил. Поговориха няколко минути и си определиха среща за обяд.

— Резервирай ми маса за сряда, дванайсет и половина, в ресторант „Палма“ — нареди той на Юнити, когато затвори телефона.

Тя отвори малък подвързан с кожа бележник и надраска задачата си. Уес се облегна на бюрото й.

— Как я караш?

— Добре — отвърна официално Юнити.

Тя безспорно изглеждаше добре. Много по-добре, отколкото когато я издири във вонящата дупка, където работеше. Господи! Беше страшно изпаднала.

Една сутрин преди около два месеца се събуди със спомена за разказа й, че работи в бара на Тито на булевард „Холивуд“. Изведнъж нещо му прищрака! Реши, че може да изприпка дотам, да си прибере хилядата долара, които още бяха у нея, и да я види как е. Можеше дори да си прибере кучето. Помота се из къщата, докато Силвър я нямаше — отиде да участва в някакво благотворително модно ревю, и тръгна, макар че тя настояваше да отиде с нея и да я гледа.

— И дума да не става — отсече той. — Облечените жени ме отегчават.

— Ти си мъжкар шовинист! — усмихна се тя с любов. Не му се разсърди. Нали щеше да я чака вкъщи…

Подкара ролса нагоре-надолу по западналия булевард „Холивуд“ в търсене на бара на Тито.

Намери го, красноречиво разположен между кино за порнофилми и сексмагазин. Мило обкръжение. Мисълта да се отдалечи от ролса дори на метър го ужаси, затова продължи до най-близкия паркинг, където даде на мексиканеца пазач десетачка да не сваля очи от него. Мексиканецът го помисли за луд и вдигна очи към небето.

— Ще го направиш ли, или да си прибера парите? — запита заплашително Уес.

— Да, да — захили се подигравателно мексиканецът.

— Внимавай — предупреди го той. — Ако когато се върна, на колата има дори малка драскотинка, ще ти клъцна ташаците и ще ги натъпча в енчилада.

Отиде бързо до бара на Тито. Като мина покрай сексмагазина, се изкуши да се отбие и да купи подарък за Силвър. Нещо безсрамно щеше да й хареса. Може би прозрачен сутиен за нея и бурканче тигров балсам за него. За тигровия балсам се говореше, че е афродизиачен крем, който го вдига за вечни времена. Спомни си, че го използва веднъж, когато беше шестнайсетгодишен и имаше среща с двайсетгодишна взискателна ненаситница. Затвори се в банята и започна да втрива крема в члена си. Не беше го докоснал десетина пъти, и се изпразни направо на пода. Толкова за тигровия балсам!

Уес все беше ходил по скапани барове, но този беше върхът. Барманът имаше вид на току-що излязъл от затвора. Клиентите — общо шест души, приличаха на негови съкилийници. Дребна касиерка, която с дългата си платиненоруса перука и всичко останало приличаше на бабата на Мей Уест, се боричкаше с раздрънкана каса.

— Петарка за развлекателната ни програма — изхъхри астматично тя, щом го зърна.

— Каква програма?

— Щом искаш да надничаш, ще си плащаш.

Извади десетачка и зачака рестото, което явно не се очертаваше.

— Трябва да пиеш най-малко две питиета — заяви старицата и подръпна избелялата си червена рокля, прикрила съсухрените й гърди.

Беглецът от затвора го наблюдаваше подозрително от бара.

Уес се покатери на едно столче и поръча бира. Отдавна беше научил, че в такива съмнителни заведения винаги трябва да се поръчва нещо, което не може да се разрежда. Неизвестно откъде изникна жена със зле изрусена коса, изнурено лице и чорапи като рибарска мрежа, които надничаха изпод минипола от изкуствена кожа. Седна до него. Зарови се в чантичката си за цигара, пъхна я в уста и се обърна към него с изражение, което очевидно смяташе за предизвикателно.

— Огънче?

— Моля?

— Искам клечка за цигарата си.

Дори когато беше най-изпаднал, не би я погледнал повторно. Извади вежливо запалката „Гучи“ от чисто злато — също подарък от Силвър, и даде възможност на жената да смуче цигарата си, докато я запали.

— Търся едно момиче, казва се Юнити — започна той. — Разбрах, че работи тук.

— Откъде знаеш?

— Тя ми каза.

— Кога?

— Преди известно време. Тук ли е?

Жената сви рамене.

— Не ме питай.

Уес се облегна на бара и извика бармана.

— Има ли тук едно момиче на име Юнити?

— Кой я търси?

— Върви на майната си — натъртено произнесе той. — Чувствам се като в някакъв скапан филм за Джеймс Бонд. Работи ли тук, или не?

Барманът посочи към една врата в дъното.

— Втора кабина.

Уес отпи от бирата, смъкна се от столчето и тръгна към вратата, която водеше в мрачен, вонящ коридор. На стената едно до друго бяха разположени три прозорчета, покрити с тежки, затъмняващи щори. Пред най-отдалеченото прозорче клечеше един мъж, отдал се на дейност, която според общоприетото мнение се върши насаме. Като се стараеше да не го гледа, Уес спря пред това, което реши, че е втора кабина. Надписът гласеше, че за да се вдигне щората, трябва да пусне два долара в отвора. Пусна ги и зачака представлението.

От другата страна на стъклото се появи Юнити. Едва я позна, защото беше съвсем различна. Дребното личице бе покрито с грим, очилата тип „Джон Ленън“ бяха изчезнали. Носеше перука в сламен цвят като на Тина Търнър, която й придаваше нелеп вид. Облечена беше с блестяща червена пола, бели пластмасови ботуши и тясна тениска. Започна летаргично да сваля всичко от себе си, като разкри колан за жартиери от леопардова кожа и миниатюрен сутиен на болезнено слабото телце. Опита се да й даде знак, че е той и няма нужда да се съблича, но стъклото очевидно беше еднопосочно.

— Проклятие — измърмори той, когато Юнити остана гола.

Двете минути изтекоха и черната щора автоматично се спусна.

Втурна се навън и привлече вниманието на бармана.

— Не съм искал да я гледам — сърдито рече той. — Искам да говоря с нея.

— С кого?

— С Юнити, за Бога!

— Заета е до три часа.

— Трябва веднага да говоря с нея.

Барманът откърти една храчка от гърлото си и я изплю на пода зад себе си.

— Ще струва пари.

— В тази дупка всичко струва пари. Сигурен ли си, че не вземаш пари и за пикаене?

След кратък спор стигнаха до финансово споразумение и барманът отиде да я доведе.

Юнити. Свитата малка съседка. Мислеше, че е сервитьорка, а не курва, която се разголва за воайори. Дойде след няколко минути с намусен вид и дълъг пуловер над работното си облекло.

— Помниш ли ме?

Втренчи се в него със смесица от учудване и наглост. Преди той да отвори уста, изтърси:

— Похарчих парите. Помислих, че повече няма да те видя. А и след начина, по който ме натопи, реших, че ги заслужавам.

— Изхарчила си парите ми — ядоса се той. Би й ги дал сам, но мисълта, че ги е изхарчила, без да пита, го вбеси.

— Трябваше да се махна оттам. Какво друго ми оставаше, да ги чакам да се върнат?

— Чакай, чакай, кой е трябвало да се върне?

— Твоите приятели с наркотиците. Трябваше да ме предупредиш, че парите са от наркотици.

— Не бяха.

— Не ми излизай с тоя номер. Може да изглеждам тъпа, но не съм.

— Казвам ти, че парите не бяха от наркотици.

Тя сви рамене.

— Не ме интересува. Похарчих ги, и толкоз. — Продължи да го гледа втренчено, сякаш го предизвикваше да направи нещо.

Той поклати глава.

— Ти си една мръсна крадла.

— А ти какво си? Бойскаут?

— По дяволите!

— Сега мога ли да си вървя? Трябва да си печеля хляба.

— И това ако е хляб! Да се разголваш пред шепа онанисти.

— Може би щеше да е по-добре, ако търгувах с наркотици. Плащат повече, нали?

Гледаха се с ярост в очите.

— Къде е Помияр?

— При мен.

— Искам си го.

— Изключено.

— Сега мога да се грижа добре за него.

— Браво на теб. Само че ще остане при мен.

Каква досадница беше с кривогледите си очи и идиотската перука! Беше го окрала, не му даваше да прибере собственото си куче и очевидно не се чувстваше виновна, че го е завлякла с хиляда долара.

— Защо работиш в тоя кенеф?

— Защото така си плащам наема.

— Ще ти дам петдесет долара за Помияр.

— Каква щедрост!

— И без това е наполовина мой — заяви той, уверен в правотата си. По някаква необяснима причина гореше от желание да получи кучето, което навремето беше и на двамата.

— Дай ме под съд.

Дали заради перуката или мястото, но Юнити му изглеждаше съвършено различна. Хрумна му, че може би е друсана.

— На какво си?

— Върви на майната си!

Грабна ръката й и нави ръкава на пуловера, преди да успее да го спре. Разбира се, откри това, което търсеше — тънка линия пресни следи от спринцовка.

Тя издърпа ръката си.

— Защо не се разкараш?

— Кога разви този чаровен навик?

— Не ти влиза в работата.

— Предполагам, че моите хиляда долара са те финансирали.

Изгледа го нахално и заяви:

— Може да се каже, че дадоха началото. Когато приятелчетата ме пребиха и ме накараха насила да се махна оттам, реших, защо не? Като никога имах пари.

Почувства се отговорен. И въпреки че този ден не направи нищо за нея, върна се два пъти да я види и накрая й предложи да изостави сегашния си начин на живот и да му стане секретарка.

— Имаш нужда от секретарка? — изсмя се весело тя. — За какво?

— Защото се ожених добре. Жена ми е Силвър Андърсън.

— Сериозно? Аз пък излизам с Дон Джонсън.

Трябваше й доста време да повярва, но успя да я убеди.

В Юнити все още имаше нещо бездомно и затрогващо. Искаше да използва част от собствения си късмет и да я накара да се върне към нормален начин на живот. Предложи й да я настани в клиника за наркомани, а след това да постъпи на работа при него.

— Ще кажем на Силвър, че си ми братовчедка. Не искам да се впускам в дълги обяснения.

След три седмици постъпи на работа. Старата Юнити. Тиха и вглъбена, с очила като на Джон Ленън, сърцевидно личице без грим и опъната назад светлокестенява коса.

Нещата започнаха да потръгват.

 

 

— Страхотно стана — обяви първият асистент-режисьор, след като режисьорът извика „край“ на участниците в „Любовен роман“.

Силвър се понесе към гримьорната, следвана по петите от свитата си, състояща се от Нора, която вече работеше изключително за нея, фризьора Фернандо, гримьора Раул и личния й моделиер Иги.

Превръщането й отново в кинозвезда означаваше преди всичко разкош. В сравнение с ежедневните разправии по сериалите в телевизията работата върху филма беше за Силвър истинско удоволствие. Наслаждаваше се на всяка секунда.

Гримьорната й беше скъпо обзаведена и несравнимо по-голяма от оная миша дупка, която Градската телевизия й предоставяше три пъти седмично за „Палм Спрингс“ — миша дупка, в която повече нямаше нужда да крее благодарение на бързите и безкомпромисни пробиви на възхитителния Зепо Уайт. Слава Богу, че послуша Уес и се обърна към безграничното могъщество на Зепо. Естествено, Куин Латимор беше разстроен. Но както убедително изтъкна Уес (обожаваше неговата убедителност), бизнесът си е бизнес. И тъй като не беше подписвала официален договор с Куин, беше чиста и свободна. Все пак не забрави да му даде щедра компенсация.

И така — сбогом, Куин. Здравей, Зепо. Уес се погрижи за подробностите.

Зепо хвърли поглед върху договора й с Градската телевизия и едва не припадна.

— Та това е заробване — запелтечи той. — Трябва да се забрани със закон! Който те е накарал да подпишеш този договор, трябва да бъде разстрелян!

Тя знаеше отлично кой я бе накарал да го подпише — Куин Латимор. В началото го жалеше, но когато Зепо и Уес й обясниха как са я използвали, жалостта й се изпари.

Един ден Уес я накара да седне и да изслуша наставленията му.

— Ти си красива жена.

Тя се накипри.

— Освен това си велика актриса и прекрасна певица.

Звучеше все по-добре и по-добре. Обожаваше комплиментите, особено от Уес, от когото ставаше все по-зависима.

— Но с течение на времето не се подмладяваш.

Усмивката й се превърна в скреж. Мразеше да говорят за възрастта й. На четирийсет и седем, само три години я деляха от петдесетте. А петдесетте бяха само на десет години от шестдесетте. А… Божичко, усети, че й се завива свят.

— Какво искаш да кажеш? — вледеняващо запита тя.

Той усети промяна в атмосферата и смени пистата.

— Не се съмнявам, че на всяка възраст ще бъдеш най-сексапилната жена под слънцето. Но не искам след няколко години да се наложи да изнемогваш от работа. Искам да можеш да се оттеглиш и да си кажеш: „Да вървят по дяволите, тази година не ми се работи.“ А за да си го позволиш, трябва сега да натрупаме големите пари. Куин ти попречи за няколко години. Със Зепо трябва да ги спечелиш. И то сега.

Възвърна самообладанието си. Беше прав. Може би щеше да е прекрасно да може да се оттегли и да не върши нищо, естествено, по собствено желание.

— Съгласна съм.

— Работата се състои в това — продължи той, — само не бързай да негодуваш, че Зепо преговаря прекратяването на договора ти с Градската телевизия.

Тя се сепна. Участието три пъти седмично в „Палм Спрингс“ безспорно беше тежък труд, но какво щеше да прави без него? „Любовен роман“ нямаше да се снима вечно, а на хоризонта не се очертаваха други предложения.

— Обичам да играя в „Палм Спрингс“ — бързо рече тя. — И ако Зепо ми договори повече пари…

— „Палм Спрингс“ те върна в бизнеса и отново те направи звезда. Но вече нямаш нужда от него. Зепо ще ти намери работа колкото искаш. Вече преговаря за посветен на теб час в Националната телевизия. И то за големи пари. В плановете му има и договор за запис на плоча. Освен това реклами, кампании. За Бога, Силвър, представяш ли си колко пари можем да спечелим?

— Сигурен ли си? — попита нерешително. И тя като всички изпълнители страдаше от несигурност в бъдещето.

— Да, иначе нямаше да ти говоря за това. Зепо иска сам да ти обясни всичко, но ми се стори, че ще е по-добре да те подготвя.

Този разговор се проведе преди три месеца. А през тях се осъществи всичко, което Уес и Зепо й бяха обещали. В момента беше в разгара на снимките на „Любовен роман“. Верен на думата си, Зепо я бе освободил от договора й с Градската телевизия. Така и не разбра как го направи. Но най-хубавото беше, че щеше да участва като гостуваща звезда в „Палм Спрингс“ четири пъти в годината, когато й е удобно. А за тези четири седмици щеше да получи същата сума, каквато досега й плащаха за цялата година.

Невероятно!

Уес се оказа повече от прав. Ангажирането на Зепо беше второто най-добро нещо, което беше направила в живота си. Първото беше бракът й с Уес. Напук на всеобщото убеждение, че ще прибере наличните й пари и ще изчезне в неизвестна посока, той се разкри като енергичен и делови мъж, който неуморно бдеше тя да получи повече пари. Освен това се грижеше за интересите й. Банки, вложения, данъци, счетоводни баланси. Продължаваше да плаща на професионалисти, които вършеха всичко, но Уес ги наблюдаваше и се намесваше, за да е сигурен, че правят нещата както трябва и не я ограбват. Какво облекчение беше в къщата да има истински мъж. Пет пари не даваше за миналото му. Вярваше му и това беше достатъчно. Разбира се, случваше се да се скарат. Кавгите им бяха придружени с крясъци и от двете страни. Но сдобряването си струваше изтънчените и злобни обиди. Уес се оказа любовникът, когото бе търсила цял живот. Неукротимо животно в леглото. Истински мъж.

Напоследък беше домъкнал отнякъде братовчедка и едно дръгливо куче. Не беше твърде очарована от факта, че ги настани в къщата. Момичето беше мижаво като мишле, а кучето — досада.

Уес настоя да останат.

— Тя е единствената ми роднина — твърдо бе изрекъл той.

— Сложи я в една от стаите за прислугата, и без това са празни.

Нямаше как да спори. Правеше толкова много за нея. Пък и Юнити се оказа полезна. Държеше се настрана и не притесняваше никого.

Кучето беше по-тежък случай. Силвър искрено му желаеше да падне в басейна и да се удави. Мразеше дори най-породистите кучета, камо ли някакъв безроден пес.

Когато „Любовен роман“ беше готов, се зае със специалния час за телевизията. После издаде албум с песни от стари постановки и направи реклама за парфюм „Сави“.

Парите потекоха като река. Силвър беше щастлива. Единственият тъмен облак се оказа присъствието на Закари Клингър, който просто не възприемаше идеята, че трябва да я остави на мира. Преследваше я безмилостно и нежеланото му внимание започна да й дотяга.

Засега, макар и трудно, беше успяла да го държи настрана от Уес. Всеки ден беше обсипвана с червени рози, за щастие ги изпращаше в студията, където получаваше и скъпи бижута, които неизменно връщаше чрез Нора. От време на време дори посещаваше снимките. В края на краищата се снимаше филм на „Орфей“, а той беше собственик на студията.

Полагаше особени грижи да не остава насаме с него. Но го познаваше добре. Когато искаше нещо или някого, не отстъпваше. А той искаше Силвър. Обмисли варианта дали да каже на Уес, но го отхвърли. Не можеше да стори нищо, а да го изправи срещу Закари Клингър беше все едно да изпрати лодка с гребла срещу презокеански лайнер.

Трябваше просто да изчака с надеждата, че Закари тихичко ще потъне в миналото й, където му беше мястото.