Джаки Колинс
Холивудски мъже (58)

57

След като Уес сподели, че е наемателят от съседния апартамент и трябва да се свърже с хазяйката, за да си прибере багажа, травеститът, който се казваше Травис, загря кой е, даде му телефона на Реба и възхитено се заумилква.

— Женен си за Силвър Андърсън — рече с благоговение и кокетно поотметна кувертюрата на цветя от едното си рамо.

— Да — съгласи се Уес и посегна към телефона да се обади на Реба.

— Уесли? — Гласът й беше смесица от изненада и неверие. — Стой там. Идвам след двайсет минути.

Травис му направи чаша извънредно силно черно кафе. Загледа се в Уес със страхопочитание и попита задъхано:

— Какво представлява всъщност Силвър Андърсън?

До пристигането на Реба Уес успя да парира куп въпроси. Тя дойде, придружена от младеж с бебешко лице, облечен в джинси с износена кръпка на чатала и жилетка против куршуми. Приличаше на осемнайсетгодишна мъжка проститутка от ъгъла на булевард „Санта Моника“.

Травис бе моментално запленен.

— Ах, Уесли, Уесли, Уесли — поздрави го Реба с обичайното си ненаситно изражение. — Все пак успя да се издигнеш. Не крия, че страшно ни изненада.

— И аз бях изненадан — призна чистосърдечно той.

— Беше ми обещал снимка — напомни му с упрек тя.

— Ох… и аз искам снимка — намеси се Травис. — С автограф, ако обичаш. Нека пише „На Травис с любов и възхищение. Силвър Андърсън“.

— Може ли и аз да получа снимка? — включи се и мъжката проститутка.

— Млъкни — остро го сряза Реба. — Плащам ти да ме пазиш, а не да си пъхаш гагата в разговорите ми.

Уес подигравателно вдигна вежди.

— Да те пази ли?

— Да не си въобразяваш, че само ти си важна личност — изсумтя Реба. — Имам проблеми с развода си. Трябва ми охрана.

Охраната и Травис бяха започнали да се влюбват един в друг и си разменяха дълги погледи, изпълнени със сериозни сексуални намерения.

— Защо си сменила бравата ми?

— Ще видиш — отвърна тайнствено тя. — Ела.

Уес се сбогува с Травис.

— Не забравяй за снимката — напомни му той и направи глезена муцунка. — И знай, че винаги можеш да доведеш Силвър, ще е добре дошла… — Вирна кокетно брадичка. — Ти също.

Уес потисна гримасата си, като си представи как би се почувствала Силвър в подобна обстановка.

Последва Реба към вратата на съседния апартамент. Тя извади връзка ключове, отключи, отстъпи крачка назад и го пусна да влезе пръв. Разбираемо. Апартаментът беше разгромен и тя държеше той да добие пълна представа. Някой бе тършувал из дома му с не особено лека ръка.

— Какво са търсили, Уесли? — запита тя, вдигна малка лампа, оцеляла след претърсването, и я сложи на масата.

— Откъде да знам? — отговори нервно той. — Аз само живея тук.

— Живееше — поправи го тя и извади от чантата си голяма тетрадка. — Предполагам, че вече си се преместил в Бевърли Хилс или Бел Еър, където живее Силвър Андърсън.

— Позна.

— Много мило, че ми се обади предварително — заяви укорително тя.

— Нали съм тук?

Реба започна да отмята от списъка в тетрадката си.

— Дължиш ми наем за три месеца. Счупване на няколко…

— Не съм чупил нищо — възрази той.

— Който е идвал тук, е чупил.

— Да не би да отговарям и за крадците?

Тя сви устни.

— Да.

— Ще има да вземаш, Реба!

— Не се дръж като простак. Отговаряш за всичко, което става тук, докато си наемател. Така е по закон.

Той ритна купчина дрехи, хвърлени на пода, и започна да събира разпилените снимки от кратката си кариера на певец. Стаята вонеше на фасове и мръсни дрехи, нямаше нищо общо с двореца на Силвър в Бел Еър. Искаше му се да се махне час по-скоро, грабна един сак и започна да пъха в него всичко, годно за спасяване.

Облегната на стената, Реба го наблюдаваше. Беше оставила „охраната“ си отвън.

— Никога не си бил идеалният наемател — рече с лукава усмивка, — но ти и аз… винаги сме се разбирали, нали, Уесли?

— Горе-долу — съгласи се той.

— И секса ни го биваше, нали?

Предпочиташе да не спори с нея.

— Най-хубавият — откликна вяло.

Тя облиза устни, покрити с мазно ярко червило.

— Това ли вижда Силвър у теб? Секс?

Той сви равнодушно рамене и ускори пълненето на сака. Реба се прокашля и предизвикателно заопипва най-горното копче на блузата си.

— Не бих се отказала от едно последно, Уесли — обяви тя.

— Искаш ли?

— Хайде-хайде — пропя той. — Аз съм женен мъж.

Без да обръща внимание на това твърдение, тя започна да се разкопчава.

— Ние с теб винаги сме били нещо по-специално.

„Да, помисли си той, много специално. Като сандвич със сирене.“

Почти беше съблякла блузата си, при което разкри скъп розов сутиен, който повдигаше бюста. Той вдигна ръка.

— Достатъчно, Реба.

— Не ми викай достатъчно, Уесли. Знаеш, че ти се иска. Аз съм във всяко отношение по-добра от превзетата ти кинозвезда.

Хрумна му, че вече не е принуден да се държи добре с нея. Нямаше нужда от Реба Винограцки. Беше останала в миналото му. Също като съборетината, която напускаше, дребните мошеничества, за да си докара някой долар, и работата зад бара. Беше свободен!

С победоносно чувство бръкна в джоба си и извади пачка банкноти. Беше посетил банката предишния ден и носеше достатъчно пари да й плати.

— Колко ти дължа? — запита делово и рязко.

Ръката й замръзна, преди да разкопчее сутиена.

— Ще ти кажа, като свършим.

Уес поклати глава.

— Не, скъпа. Защото няма да започваме. Дължа ти пари и нищо повече. Другото не е за продан.

 

 

Когато Мелани-Шана слезе за закуска, Манън й хвърли апатичен поглед. Изглеждаше спокойна в ефирния пеньоар със скромно вързаната на врата златистокестенява коса.

Седна срещу него на масата и посегна към препечените филии.

— Добро утро — каза той.

Тя смотолеви нещо в отговор.

Манън я заоглежда с любопитство. Не знаеше, че се е оженил за толкова темпераментна жена. Снощи го беше смаяла, а и не само него, с острия си език. Трябваше буквално да я извлече от Бистрото, за да не се вкопчи в гърлото на Уитни. И двете бяха наточили нокти, готови да се бият.

На път за вкъщи се беше отприщила и изприказва всичко, което си мислеше за Уитни. Яростта й го възбуди и когато останаха сами в спалнята, той спря пороя от думи с най-хубавия секс, откак бяха женени. Вече няколко седмици не я беше докосвал и сега недоумяваше защо. Та нали Уитни го правеше с Чък! Какво му пречи и той да се позабавлява с жена си? Нищо, че възнамеряваше да се разведе.

— Как си? — попита.

— Добре — отговори тя с наведени очи.

Влезе икономката с поднос домашни палачинки — любимата закуска на Манън. Той погледна Мелани-Шана.

— Ти ли й каза да ги направи?

— Не.

Очевидно не й се приказваше. Снощи го беше обвинила, че още е влюбен в Уитни. Вярно беше. Но нямаше намерение да си признава. Беше отричал с всички сили.

Манън се намираше между два филма. Току-що беше приключил снимките на бурен уестърн. А следващият щеше да започне след няколко месеца. През първите седмици обикновено се наслаждаваше на почивката, но ако паузата се проточеше, започваше да изпитва носталгия по суматохата на снимачната площадка.

Ако искаше, можеше да работи без паузи. Но не желаеше. Придирчивостта беше от голямо значение и той много внимателно подбираше ролите. Беше в зенита на кариерата си и възнамеряваше да се задържи дълго там.

Тази сутрин се чувстваше великолепно. Споменът за усещането, което предизвика съприкосновението на юмрука му с тъпото биволско лице на Чък Нилсън, го изпълваше със задоволство. Славно натупа оня задник пред очите на пълна зала кинаджии. И най-вече пред Уитни.

Чък Нилсън беше гаден мръсник. Заслужаваше си го. Човек не може да чука чужда жена и да му се размине — особено ако е бившият му най-добър приятел.

— Какво ще правиш днес? — заинтересува се той.

Мелани-Шана не го погледна. Очите й се рееха през френския прозорец, от който се виждаше голяма част от зелената площ, водеща към басейн с формата на бъбрек.

— Не знам — рече.

— Добре. — Той стана. — Отивам да поиграя тенис. Ще се видим по-късно.

Мелани-Шана изчака мъжът й да излезе от стаята и едва тогава се отпусна. Полагаше огромни усилия да се държи прилично с него. Беше я докарал дотам, че тя снощи не издържа и се изложи пред толкова хора. Всяка мисъл за поведението й през изминалата вечер я караше да се гърчи вътрешно.

Манън Кейбъл. Великата кинозвезда. Великият любовник. Е, и? Когато снощи правеше любов с нея, беше сигурна, че мисли за Уитни. Мразеше го за това. От все сърце.

 

 

Телефонът започна да звъни в дома на семейство Соломан от осем и половина сутринта. Отначало бавачката на Роузлайт вдигаше телефона и записваше безспирните обаждания, а след девет и половина дойде личната секретарка на Попи, която пое щафетата.

Попи излезе от спалнята към обяд. Целуна дъщеричката си и се отправи към своя издържан в пастелни тонове кабинет, където секретарката й гледаше филм на малък портативен телевизор.

— Май не те товаря с достатъчно работа — кисело я сряза тя.

— Извинете, госпожо Соломан — подскочи виновно жената, изключи телевизора и го върна на мястото му върху огромното, покрито с резба бюро на Попи.

Попи обичаше да се обръщат към нея с „госпожо Соломан“ по английски маниер. Фамилиарниченето на американците, които се обръщаха към работодателите си на малко име, не й допадаше. Беше прекарала медения си месец в лондонския хотел „Савой“ и никога не забрави достолепието му. Навсякъде я величаеха с „госпожо Соломан“ и това страшно й допадна.

— Търсил ли ме е някой? — запита раздразнително. Не беше в добро настроение.

— В осем и половина се е обадила госпожа Уайт. В девет — госпожа Гузбъргър. В десет — Арми Арчърд, иска веднага да му се обадите.

Попи я слушаше и се мъчеше да реши на кого да позвъни най-напред. Имаше още седем обаждания, между които и на Лиз Смит — журналистка от Ню Йорк. С кого да говори? С Арми или с Лиз? Най-добре да разбере какво има да й казва Кармел. Попи се боеше да не чуе присъдата на по-възрастната жена — „гаф на годината“.

Кармел Гузбъргър възкликна:

— Попи! Миличка! Една от най-хубавите вечери, на които съм присъствала. Забавлявах се невероятно. Чу ли жената на Манън? Божичко, аз пък мислех, че тя въобще не може да говори, а още по-малко да се вихри с думи, които и Орвил дори няма в речника си. А видя ли Силвър и Закари Клингър? Не знам дали само аз забелязах, но…

След един час Попи остави телефона. От голямата уста на Кармел Гузбъргър до хълмовете на Бевърли, Бел Еър и навсякъде, където не можеше да се купи къща за по-малко от милион, всички повтаряха: „Вечерята ти беше бомба! Удар! Нечуван успех!“

Потърси Хауард да му съобщи добрата новина, но той беше на заседание. Срам и позор. Миналата нощ му бе трила сол на главата и стовари всичко върху него. Горкият Хауард! Понякога съзнаваше, че е твърде несправедлива към него, но малко напрежение му се отразяваше добре, държеше го нащрек. А той трябваше да е нащрек, докато оня питон Закари Клингър е в града.

Как ли би погледнал, ако си купи златната огърлица с рубините, на която бе хвърлила око в новия бижутериен магазин, божествения „Таларико“?

След десет минути реши, че няма да възрази. В края на краищата една сензационна вечеря създаваше страхотен престиж и тя заслужаваше награда.

Без повече колебания облече семпло костюмче на „Карл Лагерфелд“ и си сложи черни очила „Кристиан Диор“.

На излизане от къщи забеляза дванайсет кошници с цветя, наредени в редица, които очакваха инспекцията й, преди да бъдат сложени по местата си. Взе малък бял плик от най-екстравагантната кошница, отвори го и бързо го прочете.

„Даваш страхотни вечери. Би ли дошла да вечеряш с над в събота?

Силвър и Уес.“

Попи усети прилив на радост.

Да, благодаря, Силвър. Хауард и аз ще дойдем с удоволствие.

Забърза към колата си щастливо усмихната.