Джаки Колинс
Холивудски мъже (27)

26

Объркани мисли се въртяха в главата на Силвър. Човекът, който я караше с ролса, можеше да се окаже убиец, почитател (пази Боже!), да я отвлече и какво ли не…

Хвърли му страничен поглед. Профилът му беше интересен — брулен и мъжествен. А властността, която излъчваше, докато я измъкваше от тълпата, беше доста… хм… смееше ли да го признае? Възбуждаща.

— Мога ли да се поинтересувам кой сте? — попита надменно тя.

— Наричайте ме Робин Худ — отвърна той.

— Робин Худ е грабил богатите, за да дава на бедните. Това ли смятате да направите?

Намали газта.

— Колко мило. Наистина мило. Правиш добро и ти сервират лайно.

Стори й се, че дочува неуловима следа от груб английски акцент. Може би беше репортер. Загледа го внимателно. В лицето му имаше нещо познато.

— Все пак бих желала да знам кой сте — повтори отчетливо тя. — И къде точно смятате да ме отведете.

Погледна я. Очите му й харесаха. Пълни с житейска мъдрост и тъй възбуждащи.

— Слушайте, госпожо, стори ми се, че ви грози малката неприятност да ви стъпчат до смърт. Сещате ли се какво искам да кажа?

— Май се сещам.

— Тъй че реших да се направя на добрия самарянин и да ви измъкна. — Отби голямата кола на банкета. — Ако желаете, веднага ще ви върна.

— Не е нужно — бързо рече тя.

Той подкара отново.

— В такъв случай ще ви закарам у вас. Надявам се, че ще ми дадете пари да се върна с такси при дамата си. Вероятно вече е извикала полиция, защото избягах с ключовете от колата и номерчето на визоненото й палто.

— Да не сте забравили портфейла у приятелката си? — запита го хапливо.

— Не. Просто не нося портфейл.

— И къде държите парите си?

— Там, където ми вършат най-много работа.

Силвър се засмя.

— Но кой сте вие? — Зададе въпроса за трети път.

— Наричайте ме Уес. И не си правете труда да се представяте, знам коя сте.

— Нима? — Той не усети сарказма й. — В такъв случай ползвате предимство. Аз съм известна, а вие очевидно не сте. С какво се занимавате, Уес?

Отдавна не беше се чувствал така добре. Отдавна не беше разговарял с истинска жена. Исусе, как ухаеше само!

— С какъв парфюм сте?

— „Джорджо“. Харесва ли ви?

— Ако не се задуша.

Тя отново се засмя.

— С какво се занимавате все пак?

Ролсът беше истинска мечта. Зад волана се чувстваше като у дома си.

— С едно — друго.

Дано не е актьор. Отгатна мисълта й.

— Но не съм актьор.

— Как познахте какво мисля?

— От само себе си се разбира. — Зави по „Феърфакс“ и се отправи към „Сънсет“.

— Изглежда, знаете къде живея — кисело отбеляза тя.

— Да, но ще трябва да ми помогнете, като стигнем Бел Еър. Винаги се губя там.

— Откъде знаете къде живея? — настоя тя.

— Купих си звездна карта^[1]. Вие фигурирате на нея.

— Глупости.

Отново я стрелна с поглед. Изглеждаше по-различна от вечерта на купона. Изведнъж се сети.

— Отрязали сте си косата — възкликна той.

Лицето му определено й се стори познато.

— Познаваме ли се отнякъде?

— Не съвсем.

— Шегувате ли се?

Беше объркана. Носеше се в нощта, затворена в колата, задяваше се с някакъв непознат (с позната физиономия), а изобщо не бе разтревожена. Дори й беше забавно.

— Дължа ви голяма благодарност. Случката беше отвратителна.

— Вече виждам заглавията. „Петстотин педеруги върху Силвър Андърсън. Звездата се поддава на натиска.“

Не можа да не се усмихне.

— Хомосексуалното братство не обича да го наричат така — пропя тя. — Изразът не е вежлив.

— Извинете.

Опита се да реши какво да прави. Трябваше ли да позволи на този освежаващо невпечатлен от нея мъж да я отведе у дома? Дали да не го накара да спре и да го изгони от колата? Можеше съвсем спокойно да шофира сама. А може би трябваше да се върне да прибере Денис? Бедният Денис. Сигурно е бесен.

 

 

Понякога Владимир, когато беше сигурен, че госпожата ще се забави, си позволяваше да влиза в спалнята й. Прислужниците, секретарката, новият й асистент и Нора Карвел си бяха отишли.

Владимир затанцува из личните владения на госпожата и пусна водата в луксозната вана с приспособление за подводен масаж. Съблече се гол, влезе в тоалетната й стая и избра къса къдрава перука, която нахлупи върху пшениченорусата си коса. Порови из разнообразната й козметика и взе да се гримира. Когато свърши, беше постигнал невероятна илюзия. От разстояние приличаше на Силвър Андърсън.

 

 

— Кажете — примоли се Силвър. — Къде сме се срещали?

— Бях на рождения ви ден — правдиво обясни Уес.

— Ах, разбира се. — Реши, че го е забелязала в претъпканата стая и още тогава я е привлякъл. Защото не можеше да отрече, че го намира изключително привлекателен. В сравнение с него Денис Денби приличаше на пеленаче. Този даваше вид на мъж. — С кого бяхте?

— С Роки.

Ясно, бил е с групата на Силвестър Сталоун. Отдъхна си.

— Добре, Уес. Щом сме стари приятели, можеш да ме закараш вкъщи и там ще те почерпя. Това е най-малкото, което мога да направя. Не знам какво щеше да стане, ако не бяха бързите ти рефлекси.

Усети подчертаната покана в гласа й. „Божичко, нима пак успях?“, помисли той. Но този път беше улучил десетката.