Джаки Колинс
Холивудски мъже (26)

25

Седмици наред Хевън се мъчеше да се свърже по телефона с великия Антонио. Вярно, знаеше, че е световноизвестен фотограф и тям подобни щуротии, но на купона на Силвър той я беше поканил на масата си и пожела да я снима, без да го е молила за нищо. Той излезе с какви ли не бляскави идеи, като й говореше колко е млада и съвременна, каква невероятна външност има и как просто е длъжен да я фотографира.

Говно.

Поредният лъжец, беше срещала достатъчно такива в живота си. Само че на този нямаше да му се размине толкова лесно. Беше й обещал нещо и щеше да го гони до дупка, докато изпълни обещанието си.

След купона Еди се чувстваше неловко, защото го беше видяла как върти към звездите пълни с обожание очи. Яд го беше също така, че Антонио не пожела да снима и него. Мъчеше се отново да изглежда хладнокръвен и не пропускаше да я захапе, че Антонио не отговаря на многобройните й обаждания.

— Подозирам, че в крайна сметка не си новата Мадона — подиграваше я той.

— Той иска да ме фотографира, а не да подписва договор за плочи — троснато отвръщаше тя.

— Да, наистина. И кога?

— Скоро.

— Това го каза и миналата седмица.

— Е, и?

Неприятно му беше, че Хевън не искаше вече да спи с него. Веднъж, и толкоз. Не й хареса кой знае колко, пък и не искаше постоянно да трепери, че е забременяла. Стигаше й, че вече не е девствена. Повече никой не можеше да й се подиграва.

Един ден скочи в друсливия шевролет на Джордж и подкара през каньона към студиото на Антонио на булевард „Бевърли“. Не отиде на училище, за да предприеме акцията.

Училището и без това беше досада. Често, вместо да си губи там времето, се мотаеше по кината и магазините. Веднъж мина през хълма в Холивуд и прекара цял ден в „Тауър Рекърдс“ на булевард „Сънсет“. Какво изживяване беше! Докато двама съмнителни типове не се опитаха да й пробутат наркотици и да я убедят да отиде с тях в някакъв мотел. „Що не се чукате сами?“, беше реагирала тя, след което започнаха да я преследват още по-упорито.

Хевън се ласкаеше от мисълта, че умее да се грижи за себе си. Животът със Силвър, от раждането до десетгодишната й възраст (плюс-минус периодите, когато биваше оставяна на бавачки или на странната порода „приятели“ на майка й), я беше накарал да израсне бързо. В по-голямата си част това бе време на упадък и Хевън го помнеше добре. Помнеше хапчетата, наркотиците, алкохола и мъжете. Особено мъжете. На практика всяка седмица се сдобиваше с нов „чичо“.

Тогава дойдоха най-страшните дни, точно преди болестта на Силвър. Вече нямаше мъже, нямаше кой да им помогне, когато избягаха от евтиния лондонски хотел, защото не можеха да си платят сметката. Слава Богу, че се появи Бенджи. Положително не беше редовен, защото все не можеше да реши мъж ли иска да бъде или жена. Но се оказа много отзивчив — прибра ги, без да му мигне окото.

Бенджи беше човекът, който й каза, че тя има известен вуйчо в Америка. Помогна й да го открият и той веднага долетя на помощ. От този момент нататък животът й се промени. Със Силвър беше свикнала да живее в безредие и сама да се грижи за себе си. Вуйчо Джак я отведе при дядо й в Калифорния и изведнъж заживя в нормална къща с редовни часове за хранене и икономка, която да пере дрехите и да оправя леглото й. Наложи се да тръгне и на училище. Всичко бе много странно и трябваше да се учи на доста неща. Дядо Джордж беше много добър, но за всички беше ясно, че живее в свой собствен свят. Вуйчо Джак се оказа бомба. Правеше опити да прекарва част от времето си с нея, но никога не й беше достатъчно. Като разбра, че е много зает, се помъчи да влезе в положението му.

Силвър не пожела да я прибере при себе си. Което ни най-малко не учуди Хевън.

Старичкият шевролет се задъхваше в каньона и задържаше цялото движение зад себе си. Разрешаваха й да го кара само до училище и обратно и тя трескаво се молеше таратайката да не последва примера на единия мустанг и да не закъса. Вуйчо Джак беше обещал да й купи кола за седемнайсетия рожден ден. Как ли ще го дочака? По-добре да започне да печели сама. Ключът беше Антонио. Ако я снима, ще стане известна и тогава може би някой от кретените в компаниите за грамофонни плочи, на които изпращаше записите си, ще ги прослуша.

Уви. Антонио не беше в студиото.

— Отиде на външни снимки — обясни скучаеща секретарка. — Трябваше първо да се обадите.

— Обаждах се — натърти Хевън. — Десет пъти!

— Опитайте единайсети път — посъветва я онази. — Антонио е крайно зает.

Хевън се върна в Долината потисната, но не и разколебана. Щеше да се свърже с него. Неизбежно. А тогава щяха да се случат много неща.