Джаки Колинс
Холивудски мъже (24)

23

Публиката в студиото жужеше в приятно очакване. Джак Питън отново беше на линия, а зрителите много си падаха по него. За разлика от Карсън, Летърман и Мърв, той не сядаше зад бюро. Работеше на квадратна маса за двама, на която слагаше госта си, като го сондираше и оспорваше в продължение на цял час. За разлика от Донахю, не вилнееше над публиката с хипнотичната скорост на ураган. Седеше непринудено, понякога разхлабваше възела на връзката си (винаги носеше връзка) или си събличаше сакото. Караше гостите си да се чувстват удобно. Дори толкова удобно, че понякога (почти винаги) забравяха за любопитната и напрегната публика и нахалната камера, и бъбреха, сякаш са насаме с Джак.

Открехваше ги постепенно и предпазливо. Канеше само по един гост седмично, имаше време да прочете всички предварителни материали и да реши какви въпроси да задава. Не се поддаваше на никакви влияния. Решаваше винаги сам.

Тази вечер гост му беше очилат филмов продуцент, който рядко даваше интервюта. Беше гений, диктатор и маниакален егоцентрик. Пласт след пласт Джак го разголваше, разкриваше и причините, поради които беше станал това, което е.

Публиката затаи дъх. Попиваше всяка дума от разговора на четири очи. Джак Питън им поднасяше истината и тя го уважаваше за това. Беше идеалната американска комбинация — остър ум и красива външност. Притежаваха я и братята Кенеди, а на Джак Питън беше намеквано, че стига да пожелае, може да има добро политическо бъдеще. С удивителната популярност и бързата си ориентация беше идеален кандидат за изборна длъжност. Една група, притежаваща солидни капитали, вече му беше заявила готовността си да го подкрепи, ако пожелае да се кандидатира за Сената.

— Глупости — бе първоначалната му реакция. Но когато му обясниха докъде може да го издигне популярността му, престана да бъде толкова скептичен. Оттук и усилието му да укроти поведението си по женска линия. Можеше да се окаже полезно в случай, че вземеше решение да се пробва в политиката.

Предаването вървеше към своя край. Джак забеляза сигнала „времето изтича“ и внимателно прекъсна госта си, който разкриваше повече неща за себе си, отколкото можеха да се научат след десет години анализ.

Публиката спонтанно заръкопляска. Усети вълна на неподправено одобрение. Сигналът за аплодисментите дори не беше подаден.

Джак благодари на госта си, който не спираше да говори. Ръкуваха се. Първа камера се изключи и осветлението отслабна. Докато вървяха надписите, се виждаха силуетите на двамата мъже.

Предаването свърши.

Джак изпита силно желание да стане и да изтича направо под душа, но не беше толкова лесно. Най-трудното бе да се отърве от госта. В продължение на един час той му беше разбиращ, заинтересован и внимателен приятел, който измъкваше от него неща, които може би никога не беше споделял, още по-малко на публично място. Сега с това беше приключено, но с много малко изключения всички искаха да говорят още.

Най-трудно беше с жените. Повечето настояваха да довършат разговора в леглото и навремето не възразяваше. Сега много внимаваше и единственото му отклонение от правия път, откак ходеше с Клариса, беше дребничка, закръглена киноактриса, която демонстрира такова напористо желание за любов, че нямаше сърце да й откаже. Докато се любиха, тя непрекъснато се извиняваше. След това му поднесе чиния хранителна супа от леща и го изпрати при Клариса с обещанието да не казва нищо. За щастие изпълни обещанието си и понастоящем беше омъжена за учител на кучета. Нейният избор му се стори подходящ.

Продуцентът на Джак, Олдрич Пейн, както обикновено му се притече на помощ и му направи знак да се покрие, докато върне госта на земята от висините на Питън.

Джак не се поколеба. Върна се в гримьорната си и влезе под душа, който го спаси от всякакви мисли.

След половин час, облечен и освежен, седеше в контролната стая и гледаше записа на предаването. Олдрич обикновено се присъединяваше към него и двамата насаме си правеха жалейка, ако предаването беше слабо, или празнуваха, ако беше сполучливо.

Най-важният елемент беше гостът. Ако го биваше — предаването излизаше. Ако беше тъпанар, всичко пропадаше.

Тази вечер беше бижу, което ги зарадва. Щяха да имат отличен рейтинг за седмицата. Обикновено бяха в десетката на най-харесваните програми.

— На бас, че ще влезем в петицата — рече Олдрич, сияещ от самодоволство.

Джак се съгласи. Да се намери подходящ гост, с когото да проведе своя час, не беше никак лесно и когато успееше, както тази вечер, наистина се чувстваше удовлетворен. Особено ако се окажеше прав, което току–що беше доказал. Никой от екипа не искаше да канят саможивия очилат филмов продуцент. Бяха сигурни, че няма да проговори. Каква ирония! Та те едва успяха да го накарат да млъкне.

— Ще се видим утре — каза Джак и тръгна към колата си.

Олдрич му помаха за довиждане. Бяха добър екип. Олдрич притежаваше търпението, което липсваше на Джак, а Джак беше движещата сила. Когато започна излъчването на „Очи в очи с Питън“, Джак беше настоял да доведе Олдрич за продуцент. Бяха работили заедно в „Ритъма на Питън“ в Хюстън и Джак знаеше, че изборът му е добър. Олдрич пристигна с жена си и децата в Лос Анджелис и шест години по-късно седмичната им едночасова програма беше по-харесвана от всякога.

На магистралата за Бевърли Хилс Джак пъхна касета в уредбата и заслуша Арита — личната му асистентка, която четеше част от пощата. Имаше очарователен звънлив глас и съответна усмивка. Беше я открил, докато работеше в Чикаго. По онова време единствената й работа беше да прави и сервира кафета в студиото. Джак усети нейните възможности и й издейства работа като асистент-режисьор. Когато се премести в Лос Анджелис, той й се обади и я попита има ли интерес да стане дясната му ръка.

— Джак, сладък, готова съм да ти стана какво ли не! — възторжено отвърна тя и взе първия самолет. Беше чернокожа, тежеше сто и десет килограма и всички я обожаваха. Включително и Джак, който се кълнеше, че не би се справил без нея нито ден.

Движението беше по-натоварено от обикновено и когато най-сетне се добра до Холивуд, беше изтощен. Обади се от колата на Клариса и й каза, че закъснява.

— Гледа ли ме? — Интересуваше го повече мнението й, отколкото дали ще получи похвала.

— Защо да те гледам? — отвърна сериозно тя. — Нали скоро ще те видя.

Едно от нещата, които го вбесяваха у Клариса, беше, че изобщо не се интересува от работата му. При това знаеше, че той би искал да го гледа. Умишлено ли целеше да го ядоса с упорството си?

— Слушай, много съм уморен. Ще спя в хотела тази вечер.

Гласът й съвсем леко се изостри.

— Щом желаеш.

— Да. Не съм кой знае каква компания.

— Много добре.

Никакви „ще ми липсваш“, „ще ти разтрия гърба“ или „ще се погрижа за теб“.

Дали пък точно това не го привличаше към Клариса? Нейната отчужденост? Ненатрапчивото й отношение? Или му харесваше да е с нея, защото е спечелила „Оскар“, а не е някаква холивудска кукличка?

Поклати глава. Не беше обезумял от любов. В интерес на истината никога не му се беше случвало. Беше на трийсет и девет години и му вървеше в живота. Преживя кратък брак, който го изплаши до смърт, и през ръцете му минаваха легиони от жени. А не познаваше любовта.

Любов.

Вероятно въобще не съществуваше.