Джаки Колинс
Холивудски мъже (21)

20

Уес го болеше глава. Хвърли поглед на останалите гости и пожела всички да си отидат. Беше уморен и отегчен. Не беше взел наркотик, въпреки че Роки беше дрогиран до козирката.

Роки беше опасен приятел. Вървеше твърдо към големи неприятности и Уес нямаше намерение да се накисва. Продажбата на малко кокаин под тезгяха не беше кой знае какъв грях, но щом Роки разбра, че има повече клиенти, отколкото можеше да обслужи, се обади някъде по телефона и изпрати Уес на външната врата да получи стоката. Там го чакаше черен тип в дълга бяла лимузина, който беше твърдо решен да влезе на купона.

— Няма начин — рече Уес. — Това е частна сбирка.

— Хайде, човече, сигурно можеш да ме вкараш — заувещава го обитателят на лимузината. — Ще има и нещичко за теб. Обожавам тази Силвър. Тя е висока класа.

— Съжалявам — отсече твърдо Уес, прие стоката и забърза навътре, преди пазачът да стане подозрителен. Роки вече беше силно друсан и се отдаде изцяло на черния си бизнес, а Уес трябваше да се грижи за всичко — от „маргарита“ до дайкири със замразени ягоди. Вкисна се. Роки правеше големите пари, а той вършеше цялата работа. По дяволите!

Роки го третираше като лакей, а не като приятел, който честно се е наел да му помага.

На Уес не му харесваше да прави питиета на богати тъпаци и техните дами, ако можеха да се нарекат така. Повечето жени имаха малки усти с тънки устни, а всеки, който малко разбираше от жени, знаеше, че те са тесни и отдолу. И само чакат да ги свалят. Мъжете бяха прекалено заети с големите си сделки и страстта си към наркотиците и нямаха време да обслужват старите дами. При това не бяха нито стари, нито дами.

Уес разбираше тези неща. Достатъчно беше работил по баровете, за да чуе какво ли не.

Работата в бара на някой клуб беше друго нещо. Там сам си беше началник. Имаше влияние и авторитет, дори малко власт. Докато присъствието му зад бара на частен купон го правеше наемен работник. Слуга. На разположение на всички.

Уес реши, че няма да прави повече услуги. Не беше момче за всичко.

— И тъй — продължи Хевън. — Еди формира групата, а аз пиша и пея песните. Не можете да си представите колко сме добри.

— Как се казва групата? — попита Джейд.

— „Плъховете“ — намеси се Еди. Божичко, как се забавляваше! Не само се бе запознал със Силвър Андърсън, ами сега седеше на една маса с фантастичния фотомодел, дето участваше в най-секси рекламата по телевизията! Чудо голямо, че Хевън не го поглежда.

— „Плъховете“! — повтори Джейд с отвращение.

— Не е хубаво, миличка — прекъсна я Антонио, без да обръща внимание на Еди, съсредоточен единствено върху Хевън. — Трябва ви име, което хората ще харесат и запомнят.

— „Хевън и момчетата“ — предложи Джейд.

— Не! Не! Измислих! — възкликна Антонио. — „Божествени тела“! Какво име! „Божествени тела“! Щом Антонио ви казва, това е името.

— Не знам… — Хевън наклони глава встрани, зарадвана от вниманието.

— А аз — намеси се Еди. — Не мога да участвам в група, наречена „Божествени тела“. Звучи като че ли сме трупове. Името ни е „Плъховете“ и няма да го сменяме. Никой досега не се е оплаквал.

Антонио го прекъсна с едно махване на елегантно маникюрираната си ръка.

— Тази вечер нещата се променят — заяви той. — Аз, Антонио, реших да помогна на младата дама да успее. — Усмихна се доброжелателно на Хевън. — Ще стане голяма звезда, също като майка си.

— Ей, ама вие дори не сте чули как пея — запротестира Хевън, преизпълнена с възторг от внезапния обрат на събитията и малко уплашена, че няма да се окаже на висотата на очакванията на дребния смешен човечец.

— Няма нужда — подсмихна се Антонио като чеширския котарак от „Алиса в страната на чудесата“. — Когато Антонио реши да снима някого, въпросното лице става звезда. Антонио има нюх за талантите!

 

 

Кухнята на Владимир беше почти опразнена. Китайските готвачи си бяха отишли. Мотаеха се само няколко сервитьори и барманите, които обслужваха последните гости, на които май хич не им се тръгваше, макар че госпожа Силвър се беше оттеглила най-малко преди час.

Владимир държеше под око сервитьорите и барманите. Краят на купона беше най-опасното време. Точно тогава по незнайни пътища изчезват бутилки, пособия от бара и кашони с цигари. Владимир проверяваше на задната врата всички, които си тръгваха. Провери два пъти един сервитьор, който приличаше на Роб Лоу. Изпрати му няколко сигнала и младежът отвърна.

— Искаш ли да пийнем по нещо в апартамента ми? — подмами го Владимир.

— Естествено — реагира сервитьорът.

— Добре! — Владимир беше очарован. Цяла вечер не сваляше очи от него. — Мини през двора и чакай пред гаража. — Усмихна се тържествуващо и го избута навън.

Инструкциите на Силвър Андърсън бяха недвусмислени: „Никакви гости в моя дом.“ Но тя едва ли смяташе стаите над гаража за свой дом.

— Чао, шефе — прекоси Уес усмихнато кухнята. — Тръгвам си.

Владимир го измери с орлов поглед. Нямаше видими признаци за контрабанда.

Уес се изниза през задната врата. Повечето от педалите, които поддържаха големи, богати къщи, не можеха да различат собствения си задник от дупка в земята. Руският духач го проверяваше само защото купонът беше свършил, а в началото беше минал спокойно покрай него с пълен кашон алкохол и той не обели дума. Тъпак.

И Роки не беше по-добър. По някое време Уес успя да направи един-два собствени удара с втората доставка кокаин, а Роки дори не забеляза. Когато се събудеше на сутринта, може би щеше да се усети, а може би — не. Тъй му се пада на човек, който проспива собствения си бизнес.

Влезе в колата и пое дълбоко въздух. Беше уморен. Изтощен. Чакаше го нов ден. Неделя. Реши да го проспи.