Джаки Колинс
Холивудски мъже (11)

10

— Успокой се — говореше Уес Мъни на Реба Винограцки, собственичка на къщата, в която живееше, пристигнала внезапно да събере наема за два месеца, който й дължеше. — Следващия път ще ти платя наведнъж.

— Уесли, Уесли — въздъхна отчаяно тя. — Тия дни ще трябва да те изхвърля.

— Не би постъпила така, нали, Реба? — запита той с умолителен тон.

Тя бавно прекара език по предните си зъби.

— Бих.

Опитваше се да отгатне дали е дошла да я чука, но реши, че не е, тъй като щеше да дойде сама, а днес бе довела сина си — дебело десетинагодишно момче с начумерено лице. Бяха с нов мерцедес, за който тя смутено обясни, без той да я пита, че бил на някаква приятелка. Не й повярва. Колата беше нейна, но не искаше наемателите й да знаят, за да не роптаят още по-яростно срещу безбожните й наеми.

Беше облечена с прилепнало бюстие, шорти и сандали с тънки като игли високи токчета. Космите по краката и мустаците й бяха наболи. Не можеше да се нарече красавица. На лявото й рамо висеше огромна кожена чанта. Очевидно беше тръгнала да си пълни гушата с пари от наеми.

— Искаш ли чаша кафе? — Ако детето не беше с нея, щеше да й предложи нещо повече. Последния път беше придружена от прислужница мексиканка, която изчисти пода на кухнята, докато те спореха по увеличението на наема.

— Ако скоро не изръсиш малко сухо, ще трябва да те изхвърля — реши Реба.

— Ще платя.

— Надявам се, че говориш сериозно, Уесли. Дължиш ми за два месеца и другата неделя ще ти изпратя събирача.

— Кой събирач? — разтревожи се той.

— По-добре никога да не се запознаеш с него — отвърна тя и разсеяно се почеса между краката.

„Мога да те почеша по-хубаво“, искаше да се обади той, но прехапа език.

Прокара по масата пръст, който остави светла, блестяща диря. Надникна в тясната кухня, задръстена с мръсни чинии и недоядена храна.

— Както си я подкарал, скоро ще гъмжи от плъхове — отбеляза безгрижно.

— Няма ли да тръгваме? — изскимтя дебелото дете.

— Оправи си работите, Уесли, и ми дай парите.

Изпрати я до вратата.

— Да, госпожо.

Изгледа го одобрително.

— Знаеш ли, че не си грозен? Ако полагаш повече грижи за себе си, ще проличи, че приличаш на Ник Нолти.

„Ник кой?“

— Благодаря — рече той. — Вече се грижа.

— Намери си работа — смъмри го тя.

Реши да я впечатли.

— Довечера ще ходя у Силвър Андърсън да й помагам. Ще прави купон.

— У самата Силвър Андърсън?

— Не, у баба ми.

— Ъ?

— Разбира се, че у нея.

— Наистина! — Не му повярва изцяло, но реши да опита. — Вземи за Тими — потупа дебеланкото по главата — снимка с автограф. Ако успееш, ще ти сваля една десетачка от сумата.

— Ще се опитам.

— Добре. — Взе момчето за ръка, изтрака с токчетата си през дървената веранда и тръгна по тротоара.

Слънчевата светлина привлече вниманието на Уес, докато гледаше как хазяйката му се отдалечава. Реши да се попече и да освежи тена си. В напрегнатия график на чукане, пиене и купонясване все не успяваше да намери време да постои на слънце.

В този момент съседката му излезе от къщата си. Беше се нанесла преди шест седмици, малко след като предишният наемател прекали с хероина и беше откаран в затворен с цип чувал. Досега не беше я виждал, но често му се налагаше нощем да удря с юмрук по стената (когато си беше вкъщи), за да я накара да намали отвратителната класическа музика, която обичаше да пуска. Вкусът й отговаряше на външността. Приличаше на учителка. Кестенява коса, опъната и стегната в кокче. Безформени дрехи и очила като на Джон Ленън. Изглеждаше много млада, едва надхвърлила двайсетте.

— Здравей, съседке — махна й дружелюбно.

Направи се, че не го вижда, и тръгна по тротоара.

Снобка. Без съмнение й беше кисело, че думка по стената. Тръгна след нея от нямане какво да прави.

На ъгъла тя зави и се качи в очукан древен фолксваген. Отегчен, той пое в обратна посока, през пясъка, към морето. Времето беше меко, а океанът — кротък. Повече му харесваше, като имаше вълни, които се разбиваха на плажа. Обичаше дъжда. А бурята беше направо празник.

Легна на пясъка и не усети как заспа. Когато се събуди, очевидно бяха минали няколко часа, защото водата стигаше до глезените му. На пясъка близо до него стоеше бездомно куче и го гледаше.

Погледна имитацията на „Картие“, която носеше на ръката си. Беше купил часовника за петдесет долара от пътуващ иранец и изоставаше по пет минути на ден, а често и съвсем спираше. Установи, че е късно следобед, и се насили да стане. Роки щеше да изпадне в паника. Трябваше да го успокои.