Тес Геритсън
В полунощ (4)

Втора глава

Сара понечи да заговори, но гласът й отказа. Също като статуя, тя остана неподвижно седнала, неспособна да помръдне, неспособна да направи каквото и да е друго, освен да го гледа.

— Прецених, че съм длъжен да ви кажа — продължи Ник. — Рано или късно трябваше да ви кажа, защото щеше да се наложи да прибегнем до помощта ви. Берлинската полиция иска да получи информация за дейността на съпруга ви, за враговете му… за вероятните мотиви на убийството.

Тя поклати глава едва-едва.

— Нямам представа… Искам да кажа… Не знам… О, боже! — прошепна тя.

Нежният допир на ръката му върху рамото й я накара да трепне. Тя вдигна поглед и забеляза загрижеността в погледа му. Притеснява се, че ще припадна, помисли си тя. Притеснява се да не повърна на красивия му дебел килим и да изложа и двамата. Усети внезапно раздразнение и се дръпна рязко. Нямаше нужда от заучено съчувствие. Искаше й се да остане сама — далече от бюрократите и бездушните им папки. Изправи се неуверено. Не, нямаше да си позволи да припадне, не и пред този мъж.

Ник посегна към ръката й и внимателно я накара да седне.

— Моля ви, госпожо Фонтейн. Имам нужда само от една минута.

— Пуснете ме.

— Госпожо Фонтейн.

— Пуснете ме.

Остротата в гласа й изглежда го стресна. Той я пусна, но не се отдръпна. Сара усещаше присъствието му, от лекия аромат на афтършейва му, лекия проблясък на токата на колана му, до смачканите ръкави на ризата му.

— Извинете ме — каза той. — Не исках да ви се натрапвам. Просто се тревожех, че… ами…

— Да? — Тя погледна изразителните му очи. Изражението, което улови в тях, на воля, увереност, я накара внезапно, противно на всичките й инстинкти, да му повярва. — Няма да припадна, ако това имате предвид — обясни тя. — Моля ви, бих искала да си отида у дома.

— Да, разбира се. Но имам още няколко въпроса.

— Аз не зная отговорите. Разбирате ли ме?

Той замълча за момент.

— Значи ще се свържа с вас допълнително — каза най-сетне той. — Трябва да поговорим за формалностите във връзка с тялото.

— О, да, тялото. — Тя стана и се опита да потисне сълзите.

— Ще се обадя на шофьора да ви закара до вас, госпожо Фонтейн. — Той бавно се приближи към нея, сякаш се страхуваше да не я уплаши. — Приемете още веднъж съболезнованията ми за съпруга ви. Наистина съжалявам. Когато имате някакъв въпрос, веднага ми се обадете.

Тя добре разбираше, че нито една дума не е искрена, че в нищо от казаното няма искрено съчувствие. Николас О’Хара беше дипломат и си играеше със заучени фрази. Каквото и нещастие да се случеше, американският Държавен департамент винаги беше готов с отговора. Сигурно бе изричал същите думи пред стотици вдовици.

Ето че той чакаше нейния отговор, за да е сигурен, че ще постъпи както подобава на една вдовица. Тя се стегна. Протегна ръка, стисна неговата и му благодари. След това се обърна и излезе.

 

 

— Мислиш ли, че тя знае?

Ник се загледа във вратата, която току-що се бе затворила след Сара Фонтейн. Той се обърна и погледна Тим Грийнстайн.

— Какво да знае?

— Че съпругът й е бил шпионин?

— По дяволите, дори ние не знаехме.

— Ник, приятелю, цялата тази работа намирисва на шпионаж. Джефри Фонтейн изобщо не е съществувал допреди година. Тогава името му се появява на брачно свидетелство, получава чисто нов номер на осигуровка, паспорт и какво излиза? ФБР нямат ни най-малка представа какво става. Разузнаването пък са засекретили досието му! Или съм много тъп, или и аз не знам?

— Може би аз съм тъпият — изръмжа Ник.

Той се приближи до бюрото си и се отпусна на стола. След това се намръщи към досието на Фонтейн. Тим, разбира се, беше прав. Случаят силно намирисваше на гнило. Шпионаж? Международна престъпност? Бивш федерален свидетел, който се крие от мафията.

Кой, по дяволите, беше Джефри Фонтейн?

Ник се отпусна и отметна глава назад. Мътните го взели, чувстваше се изморен. Но не можеше да изтрие случая Джефри Фонтейн от главата си. Нито пък Сара Фонтейн, което бе най-странното.

Беше учуден, когато тя влезе в офиса. Очакваше някоя по-изтънчена жена. Съпругът й е пътувал по целия свят, движел се е между Лондон, Берлин и Амстердам. Би трябвало жената на такъв мъж да е изящна, елегантна. Вместо това, в кабинета му бе влязло едно кльощаво, непохватно създание, което можеше да мине за хубаво, но не точно. Лицето й бе ъгловато, с високи, силно изразени скули, тесен нос, квадратно чело, омекотено донякъде от малък бретон. Дългата й коса бе в наситен меден оттенък и въпреки че бе вързана на опашка, си личеше, че е хубава. Очилата с рогови рамки му се сториха смешни. Те прикриваха големи кехлибарени очи — най-красивото у нея. Без всякакъв грим, с бледото фино лице, тя изглеждаше доста млада за своите трийсет години.

Не можеше да се каже, че е хубава. Само че по време на разговора, Ник се бе загледал в лицето й и се бе зачудил за брака й. А също и за нея.

Тим се изправи.

— Слушай, от всичката тази скръб огладнях. Хайде да отидем в кафенето.

— Не ми се ходи там. Нека да излезем. Цяла сутрин седя в тази сграда и ако не мръдна навън, ще полудея. — Ник си дръпна сакото, двамата минаха покрай бюрото на Анджи и се отправиха към стълбите.

Навън свежият пролетен ветрец облъхна лицата им, докато вървяха по тротоара. Цветните пъпки по черешите бяха готови да се разпукнат. След още една седмица, целият град щеше да е обагрен в розови и бели цветове. За пръв път от осем години, Ник прекарваше пролетта в окръг Колумбия. Бе забравил колко е красиво, докато вървиш сред дърветата. Той пъхна ръце в джобовете си и се попрегърби, когато вятърът го прониза дори през вълненото сако.

Зачуди се дали Сара Фонтейн вече се е прибрала в апартамента си, дали не е легнала напряко на леглото и дали не си изплаква очите. Знаеше, че се държа грубо с нея. Не му беше приятно да я притиска, но все някой трябваше да сломи решимостта й да отрича всичко. Налагаше се тя да разбере фактите. Това бе единственият начин, по който тя щеше да успее да преодолее мъката си.

— Къде отиваме, Ник? — попита Тим.

— Какво ще кажеш за заведението на Мери Джо?

— Там, където сервират само салати? Ти да не си на диета?

— Не, но там е тихо и спокойно. Нямам желание да се надвикваме, за да си кажем нещо.

След още две пресечки, те стигнаха ресторанта и се настаниха. Петнайсет минути по-късно им сервираха салатите, залети с домашно приготвена майонеза с естрагон. Тим огледа зелената салата, която бе навил на вилицата си и въздъхна.

— Това е заешка залъгалка. На мен ми дай един мазен хамбургер. — Той натъпка салатата в устата си и погледна Ник. — Казвай сега, какво те тормози. Да не би новата служба да ти действа потискащо?

— Това си беше истински шамар — каза Ник. Той допи кафето и махна на сервитьорката за ново. — Да станеш от фигура номер две в Лондон, една писарушка в окръг Колумбия.

— Тогава защо не се оттегли?

— Май така трябваше да направя. След онова фиаско в Лондон, с кариерата ми бе приключено. А сега се налага да търпя онзи мухльо Амброуз.

— Още ли е в командировка?

— Остава му още една седмица. Дотогава ще мога да си върша работата, както аз си знам. Без каквито и да е бюрократични глупости. По дяволите, ако препише още един от докладите ми, за да са „съобразени с административната политика“, направо ще повърна. — Ник остави вилицата си и се намръщи над салатата. Споменаването на шефа бе убило апетита му. Още от първия ден, Ник и Амброуз не успяха нито да се сработят, нито да се разберат. Чарлз Амброуз искрено се наслаждаваше на бюрократичната въртележка, докато Ник настояваше да се премине към същността на нещата, независимо колко неприятна бе дадена ситуация. Сблъсъкът им бе неизбежен.

— Проблемът ти, Ник, е, че въпреки че си интелектуалец, не обичаш да разтягаш локуми като останалите. Ти просто ги объркваш. А те не обичат хора, които не са в състояние да разберат. Освен това си неспасяем либерал.

— И какво от това? Ти си същият.

— Да, но аз съм и освидетелстван отвратяга. А тук са готови да приемат всякакви отвратяги. Ако не го направят, ще им щракна компютърчетата.

Ник се разсмя и му стана неочаквано приятно, че е в компанията на стария си приятел Тим. Четирите години, в които бяха съквартиранти в колежа, бяха оставили дълбоки следи. Дори след осемте години в чужбина, когато се върна, Ник откри, че Тим Грийнстайн си е все същият обрасъл приятен тип.

Той взе вилицата и довърши салатата.

— И така, как смяташ да процедираш по случая Фонтейн? — попита Тим, докато ядяха десерта.

— Ще си свърша работата и ще се задълбая.

— Ще кажеш ли на Амброуз? Той ще иска да му докладваш. Също и онези от Централното разузнавателно управление, ако вече не са разбрали.

— Нека сами да си свършат работата. Случаят си е мой.

— Ник, на мен ми намирисва на шпионаж. Това не е типичният случай за консулската служба.

На Ник не му допадна идеята да прехвърли Сара Фонтейн на някой оперативен работник от ЦРУ. Тя изглеждаше толкова нежна, толкова уязвима.

— Случаят си е мой — повтори той.

Тим се ухили.

— А-ха, вдовицата Фонтейн. Да не се окаже, че е твой тип? Въпреки че не забелязах кой знае какво привличане. Просто не разбирам как е успяла да пипне такъв съпруг. Русият Адонис, нали така? Той изобщо не е мъжът, който би си паднал по рогови рамки. Предполагам, че не се е оженил за нея по обичайните причини.

— Обичайните ли? Искаш да кажеш по любов?

— Не. Секс.

— За какво, по дяволите, намекваш?

— Я виж ти! Ставаш докачлив. Май я хареса, а?

— Без коментар.

— Струва ми се, че любовният ти живот е бил доста празен след развода.

Ник остави шумно чашката от кафето.

— Защо задаваш всички тези въпроси?

— Просто се опитвам да разбера къде ти е умът, Ник. Не си ли чул? Това е най-новото. Мъжете да си споделят.

Ник въздъхна.

— Престани. Пак си бил на някой от онези семинари.

— Да. Страхотно място да се запознаеш с жени. Трябва и ти да опиташ.

— Не, благодаря. Последното, което ми трябва, е да се присъединя към някоя голяма плачлива група с цяла орда невротизирани жени.

Тим погледна съчувствено приятеля си.

— Слушай ме, Ник. Трябва да предприемеш нещо. Не можеш просто да си седиш и да останеш сам цял живот.

— Защо да не мога?

Тим се разсмя.

— Защото, дяволите да го вземат, и двамата знаем, че монашеският живот не е за теб!

Тим беше прав. През четирите години след раздялата с Лорън, Ник бе избягвал връзките с жени, както сексуално, така и всякакви други и вече започваше да му личи. Беше раздразнителен. Беше се впускал да спасява това, което бе останало от кариерата му, но както сам откри, работата бе незадоволителен заместител на това, което желаеше с цялото си сърце — едно топло, меко тяло, което да притисне до себе си, денонощен смях, споделяне на мисли в леглото. За да не бъде наранен отново, той се научи да живее без тези неща. Това бе единственият начин, по който можеше да запази разума си. Само че вечните мъжки инстинкти не умираха лесно. Не, монашеският живот изобщо не бе за Ник.

— Чувал ли си се напоследък с Лорън? — попита Тим.

Ник вдигна поглед и се намръщи.

— Да. Миналия месец. Каза ми, че й липсвам. Това, което наистина й липсва, е животът в посолството.

— Значи тя ти се обади. Звучи обещаващо. Може да последва и помирение.

— Да бе. На мен пък ми се стори, че последната й авантюра нещо не я бива.

— Както и да е, очевидно е, че съжалява за развода. А ти?

Ник побутна остатъка от шоколадовата си торта.

— Не.

— Защо не?

— За какво да съжалявам?

Тим се отпусна назад и се засмя.

— Нямало за какво да съжалява. — Въздъхна без някаква конкретна причина. — Четири години тръшкане и вайкане, че са се развели с него и доживях да чуя това.

— Виж, всеки път, когато нещата при нея не вървят както трябва, тя решава да звънне на добрия стар Ник, глупакът, който винаги ще й остане верен. Повече не може така. Казах й, че вече не съм на разположение. Нито за нея, нито за която и да е друга.

Тим поклати глава.

— Ти си отписал жените. Това е много лош знак.

— Никой не е умрял от такова нещо. — Ник изръмжа, хвърли няколко банкноти на масата и се изправи. Точно сега нямаше желание за мисли за жени. Имаше прекалено много други неща на главата си, а със сигурност не желаеше още една нещастна любов.

Навън, докато вървяха под черешовите дървета, той откри, че мисли за Сара Фонтейн. Не за Сара, скърбящата вдовица, а за жената Сара. Името й подхождаше. Сара с кехлибарените очи.

Ник бързо се отърси от тези мисли. От всички жени във Вашингтон, тя бе последната, за която би трябвало да мисли. В неговата работа, обективността бе ключът към успеха в службата. Независимо дали ставаше въпрос за издаване на визи или за оспорване задържането на някой американец пред по-висша инстанция, най-голямата грешка бе личното обвързване. Не, Сара Фонтейн не бе нищо повече за него, освен едно име от поредната папка.

И щеше да си остане така.

 

 

Амстердам

Старецът обичаше рози. Обичаше тръпчивата миризма на цветовете, които често късаше и стриваше между пръстите си. Толкова хладни, толкова ароматни, не като глупавите лалета, които градинарят му бе насадил по брега на езерото с патиците. Лалетата бяха великолепни цветни петна, но нямаха характер. Стъбълцата им се източваха, увенчаваха се с цвят и после загиваха. Но розите! Те устояваха дори и през зимата, оголели, бодливи, също като старици, сгърчени в студа.

Той спря сред розовите пъпки и пое дълбоко аромата, наслаждавайки се на мириса на мокра пръст. След няколко седмици щяха да цъфнат. Колко много щеше да хареса жена му градината! Представяше си я точно на това място, усмихнала се на розите. Сигурно щеше да е нахлупила старата си сламена шапка и домашната роба с четирите джоба, стиснала пластмасовата кофа. Това ми е униформата, бе казала тя. Аз съм само един стар боец, обявил война на голите охлюви и бръмбарите. Той си спомни как потракваше градинарската ножица в кофата, докато тя слизаше по стълбите на старата им къща, същата къща, която той загърби. „Ниенке, сладка моя, Ниенке, помисли си той. Колко много ми липсваш.“

— Днес е студено — каза един глас на холандски.

Старецът се обърна и се вгледа в светлокосия млад мъж, който се приближаваше през храстите.

— Кронен — каза той. — Най-сетне дойде.

— Съжалявам, meneer. Закъснях един ден, но нямаше как. — Кронен си свали слънчевите очила и вдигна поглед към небето. Както обикновено не погледна стареца в очите. След злополуката, всички избягваха да го поглеждат и това винаги го дразнеше. От пет години никой не смееше да го погледне в очите. От пет години нямаше случай някой да го погледне в очите и да не трепне. Дори Кронен, когото приемаше като син, все си намираше накъде да отвърне поглед. От друга страна, младите мъже от поколението на Кронен обръщаха прекалено много внимание на външния вид.

— Разбирам, че нещата са минали добре в Барза — каза старецът.

— Да. Имаше едно незначително закъснение, това е всичко. Имаше проблеми с последната доставка… компютърните чипове за насочващия механизъм… Една от ракетите не прихващаше целта.

— Много неудобно.

— Да. Вече говорих с производителя.

Те тръгнаха по пътеката от розовите храсти към езерото с патиците. Студеният въздух дразнеше гърлото на стареца. Той затегна шала и се закашля сухо.

— Имам нова задача за теб — каза той. — Една жена.

Кронен се спря, а в очите му проблесна интерес. Косата му изглеждаше почти бяла на слънцето.

— Коя е тя?

— Казва се Сара Фонтейн. Съпругата на Джефри Фонтейн. Искам да видиш къде ще те отведе.

Кронен се намръщи.

— Не ви разбирам, господине. Разбрах, че Фонтейн е мъртъв.

— Нищо. Проследи я. Американският ми източник твърди, че има скромен апартамент в Джорджтаун. Микробиолог е, на трийсет и две. Като изключим брака й, няма връзки с разузнаването. Но човек никога не знае.

— Може ли да се свържа с източника?

— Не. Служебното му положение е прекалено… деликатно.

Кронен кимна и не настоя повече. Беше работил за стареца достатъчно дълго, за да знае как стоят нещата. Всеки мъж си имаше своя територия, свое пространство, над което да господства. Не трябваше да се правят опити да се нарушава това пространство. Дори Кронен, колкото и да му вярваше, познаваше само част от картината. Само старецът виждаше всичко.

Вървяха един до друг по брега на езерото. Старецът бръкна в джоба на палтото си и извади пликче с трохи, които бе взел от къщата. Тихо хвърли цяла шепа във водата, без да откъсва поглед от набъбващите парченца. Патиците пляскаха сред тръстиката. Докато Ниенке беше жива, тя се разхождаше всяка сутрин в парка, за да нахрани патиците с препечената си филийка, останала от закуската. Все се притесняваше, че по-слабите няма да успеят да си хапнат достатъчно. Виж, Франц, казваше тя. Малките са се охранили! И то благодарение на нашите трохи от закуската!

И той сега хвърляше хляб във водата на патиците, които никак не го интересуваха, освен заради мисълта, че Ниенке щеше да ги обича. Той сгъна внимателно плика и го пъхна обратно в джоба. В същия миг си помисли, колко тъжно и безполезно е това движение, да се опитва да съхрани едно старо пликче за хляб. И то за какво?

Водата в езерото се бе превърнала в потискащо сива. „Къде изчезна слънцето?“, чудеше се той. Без да поглежда Кронен, той заговори:

— Искам да знам всичко за тази жена. Тръгни при първа възможност.

— Разбира се.

— Внимавай във Вашингтон. Доколкото разбрах, престъпността там е наистина ужасна.

Кронен се разсмя, докато се обръщаше, за да си тръгва.

— Tot tiens, meneer.

Старецът кимна.

— До тогава.

 

 

Лабораторията, в която Сара работеше, бе безупречно чиста. Микроскопите блестяха, плотовете и мивките се дезинфекцираха непрекъснато, инкубационните шкафове се почистваха два пъти дневно. Работата на Сара бе да наблюдава внимателно асептиката и тя по навик настояваше за чистота. Но докато седеше на бюрото си и прехвърляше съдържанието на последната кутия проби, минали под микроскоп, на Сара й се струваше, че стерилността на стаята, кой знае как, се е пренесла и в останалата част от живота й.

Свали очилата и примигна уморено. Накъдето и да погледнеше, неръждаемата стомана сякаш излъчваше студен блясък. Светлините бяха ослепително ярки, флуоресцентни. Нямаше прозорци, следователно нямаше и слънце. Навън можеше да бъде обедно време или полунощ, тук тя нямаше как да разбере. Като се изключи жуженето на хладилната камера, лабораторията бе тиха.

Тя отново си сложи очилата и започна да подрежда пробите обратно в кутията. От коридора се чу потракването на женски токчета. Вратата се отвори.

— Сара? Какво правиш тук?

Сара се извърна към добрата си приятелка Аби Икс. В бялата си престилка, Аби бе запълнила вратата.

— Имам да наваксам малко — отвърна Сара. — Толкова много работа се е натрупала, откакто ме нямаше…

— О, за бога, Сара! Лабораторията няма да пропадне без теб за няколко седмици. Вече е осем. Аз ще проверя културите. Отивай си.

Сара затвори кутията с пробите.

— Не ми се прибира — прошепна тя. — Вкъщи е толкова тихо. Предпочитам да остана.

— Е, тук не е много вълнуващо, почти като гробница… — Още щом каза думата, Аби прехапа устни и поаленя. Дори на петдесет и пет, Аби се изчервяваше също като ученичка. — Лошо си подбрах думите — измънка тя.

Сара се усмихна.

— Няма нищо.

За момент и двете жени замълчаха. Сара се изправи и отвори инкубатора, за да прибере платките, над които работеше. Неприятната миризма на агар се понесе наоколо и нахлу в цялата стая.

— Как се чувстваш, Сара? — попита мило Аби.

Сара затвори инкубатора, след като бе прибрала платките, въздъхна и се обърна, за да погледне приятелката си.

— Справям се.

— Липсваше ни на всички. Дори старата Граб каза, че не е същото без теб и глупавата ти бутилка дезинфектант. Мисля, че всички малко се страхуват да ти се обадят. Струва ми се, че никой от тях няма представа как да подходи към скръбта ти. Да знаеш, че всички се тревожим.

Сара кимна с благодарност.

— Да, мила. Знам. И много благодаря за всичко, което сторихте за мен. И за картичките и за цветята. Сега ще трябва да си стъпя на краката. — Тя огледа тъжно стаята. — Реших, че връщането на работа е точно това, което ми трябва.

— На някои хора им трябва да почувстват рутината. Други пък имат нужда да се откъснат от всичко за известно време.

— Може би и аз трябва да направя така. Да се махна за малко от Вашингтон. Да съм далеч от местата, които ми напомнят за него… — Тя преглътна, за да прогони познатата болка, която напоследък често се събираше в гърлото й и се опита да се усмихне. — Сестра ми ме покани да отида при нея в Орегон. Знаеш ли, не съм виждала племенниците си от години. Колко ли са пораснали?

— Най-добре да заминеш. Не са минали и две седмици! Трябва ти време. Иди при сестра си. Поплачи си.

— Прекалено много плаках. Седях вкъщи и се чудех как да преодолея това. Все още не мога да погледна дрехите му в гардероба. — Сара поклати глава. — Не ме боли толкова от загубата. По-скоро останалото…

— Искаш да кажеш Берлин?

Сара кимна.

— Ще полудея, ако продължа да мисля за това. Затова дойдох тук тази вечер, за да не мисля повече. Реших, че е време да се върна на работа. — Тя се загледа в натрупаните до микроскопа лабораторни книги. — Странно е, Аби. Толкова обичах това място. Сега се чудя как съм издържала тук последните шест години. Всичките тези студени кабинети и мивки от инокс. Чувствам се притисната. Сякаш не мога да дишам.

— Не е лабораторията. Ти си обичаше работата, Сара. Та ти си тананикаше дори и до центрофугата.

— Не мога да си представя, че ще работя тук до края на живота си. Двамата с Джефри бяхме заедно толкова кратко време! Меденият ни месец беше само три дни. Само толкова. След това трябваше да се върна и да довърша проклетото предложение за отпускане на средства. Непрекъснато бяхме заети, нямахме време за ваканции. Сега вече няма да има друга възможност. — Тя въздъхна и се приближи до бюрото, за да изключи лампата на микроскопа. След това продължи тихо: — Никога няма да разбера защо той… — Седна, без да довърши изречението.

— Обаждаха ли ти се пак от Държавния департамент?

— Онзи мъж звъня вчера. От берлинската полиция най-сетне са освободили… тялото. Връщат го утре. — Неочаквано очите й се напълниха със сълзи. Сведе поглед и си наложи да не заплаче. — Службата ще бъде в петък. Ще дойдеш ли?

— Разбира се. Всички ще дойдем. Ще те закарам, нали? — Аби се приближи и постави ръка на рамото на приятелката си. — Всичко е съвсем прясно, Сара. Имаш пълно право да поплачеш.

— Толкова много неща свързани със смъртта му няма никога да разбера, Аби. Този човек от Държавния департамент искаше от мен отговори, а аз не можех нищо да му кажа! Това наистина му е работата, но той спомена различни… възможности, и те не спират да ме тормозят. Започнах да си задавам въпроси за Джефри. Все нови и нови.

— Не си била женена дълго, Сара. С Хек, мъжът ми, бяхме женени от трийсет години, когато се разделихме, а аз дори не бях разбрала какъв е кретен. Нищо чудно, че е имало неща, които не си знаела за Джефри.

— Но той ми беше мъж! — Аби замълча за момент. След това продължи колебливо: — Виж, в него имаше нещо… всъщност усещах, че никога няма да го опозная много добре.

— Той беше срамежлив, Аби.

— Не става въпрос за срамежливост. Той като че ли… ами като че ли все се боеше да не се издаде. Като че ли… — Тя погледна Сара. — Всъщност, не е важно.

Сара вече се бе замислила над казаното от Аби. Наблюденията й не бяха безпочвени. Джефри бе прикрит и никога не позволяваше да се водят дълги открити разговори. Избягваше да говори за себе си. Винаги бе по-заинтересован от нейната работа, от нейните приятели. Когато се запознаха, тя бе поласкана от интереса му, защото единствено той от всички мъже, които бе познавала я изслушваше.

В този момент, кой знае защо, си представи друго лице. Ник О’Хара. Да, така се казваше. Внезапно си припомни как Ник О’Хара я изучаваше, как сивите му очи се заковаваха върху всяко нейно изражение. Да, той също я изслушваше, но пък това му беше работата. Дали не бе част от служебните му задължения да тормози жени, станали току-що вдовици? Не искаше да мисли за него. Не искаше никога повече да говори с този човек.

Сара покри микроскопа. Замисли се дали да не си вземе работа за вкъщи. Още щом погледна заглавната страница, й мина през ума, че колоната систематизирани глави символизират как изживява живота си. Подредено, внимателно, без да излиза от позволените граници.

Затвори книгата и я върна на рафта.

— Май ще се прибера — каза тя.

Аби кимна одобрително.

— Добре. Няма смисъл да се погребваш тук. Забрави за работата поне за малко.

— Сигурна ли си, че ще можеш да поемеш допълнителната работа?

— Разбира се.

Сара свали бялата лабораторна престилка и я закачи до вратата. Също както и всичко останало в стаята, палтото й бе прекалено спретнато, прекалено чистичко.

— Може да си взема малко отпуска, но след погребението. Още една седмица. А защо не цял месец.

— Да не заминеш за прекалено дълго — каза Аби. — Искаме да се върнеш.

Сара се огледа за последно, за да се увери, че всичко е наред. Беше безупречно чисто.

— Ще се върна — обеща тя. — Просто не знам кога.

 

 

Ковчегът се плъзна по рампата и се стовари с тупване върху платформата. Звукът накара Ник да потрепери. Годините, през които бе изпращал у дома мъртви американци не бяха успели да притъпят ужаса, който изпитваше. Но както и всички други в консулския отдел, той си имаше свой начин, по който да се бори с болката. По-късно следобед щеше да отиде на дълга разходка, после да се прибере и да си сипе една чаша. След това щеше да се отпусне в стария кожен стол, да пусне радиото и да почете вестник, да разбере колко земетресения е имало, колко самолети, влакове и автобуси са катастрофирали, колко бомби са били пуснати. Една глобална картина на фона, на която смъртта на Джефри Фонтейн щеше да изглежда незначителна. Почти.

— Господин О’Хара? Бихте ли подписали тук?

Мъжът в униформа на авиокомпанията подаде документите. Ник ги погледна и веднага забеляза името на починалия: Джефри Фонтейн. Драсна подписа си и върна документите. След това се обърна и загледа как товарят ковчега в катафалката. Не искаше да мисли за трупа, но внезапно в ума му се появи образ, снимка в някакво списание, на която бяха запечатани загинали виетнамски селяни след бомбардировка. Всички бяха намерили смъртта си в огъня. Дали същото изпепелено тяло лежеше и в ковчега на Джефри Фонтейн. Мъж, обгорял до неузнаваемост?

Той отпъди образа. По дяволите, имаше нужда да пийне нещо. Беше време да се прибере.

Специалната кола потегли към определената морга. Според предварителната уговорка, Сара Фонтейн щеше да поеме нещата от там. Зачуди се дали да не й се обади само още веднъж. Да й се обади за какво? Да й изкаже отново съболезнованията си, да изрази съжаление за настъпилата смърт? Той си беше свършил работата. Тя беше платила сметката, нямаше какво друго да се каже.

Докато стигне до апартамента си, Ник вече бе изхвърлил този ужасен случай от ума си. Пусна куфарите на канапето и се отправи към кухнята. Сипа си щедра доза уиски и пъхна в микровълновата печка вечерята, която бе поръчал, повлиян от телевизионна реклама, приятел на всички ергени. Облегна се на плота и отпи от напитката си. Хладилникът заръмжа, а светлината на микровълновата печка се изключи. Реши да пусне радиото, но не му се мърдаше. Така завършваше още един ден от живота на един държавен служител. И само като си помислиш, че бе едва вторник.

Зачуди се кога за последен път е бил щастлив, преди месеци? Преди години? Не успя да си спомни. Помнеше обаче образи и звуци — небесната синева, едно усмихнато лице. Последният му ясен образ на щастие бе от един автобус в Лондон с разръфани седалки и мръсни стъкла. Тъкмо бе тръгнал от посолството в края на работния ден и се прибираше у дома при Лорън.

Звънецът на вратата го накара да подскочи. Внезапно изпита отчаяно желание да има някой до себе си, който и да е, дори и да е пощальонът. Приближи се до домофона.

— Ало?

— Ей, Ник? Аз съм Тим. Отвори ми.

— Добре. Качвай се.

Ник отключи. Дали на Тим ще му се яде? Тъп въпрос. На Тим винаги му се ядеше. Ник отвори фризера и с облекчение видя, че има още две порции като неговата. Постави едната в микровълновата.

Отиде до вратата и зачака асансьора. Тим изхвърча навън.

— Чакай само да чуеш! Можеш ли да познаеш какво е открил приятелят ми от ФБР?

Ник въздъхна.

— Страх ме е дори да попитам.

— Нали се сещаш за Джефри Фонтейн? Ами той е мъртъв.

— Не ми казваш нещо ново.

— Не, аз говоря за истинския Джефри Фонтейн.

— Виж — каза Ник. — Може да се каже, че приключих с този случай. Но ако искаш да останеш за вечеря… — Тим влезе след него.

— Слушай, истинският Джефри Фонтейн е починал…

— Да, да — каза Ник.

— Преди четирийсет и две години.

Вратата се хлопна. Ник се обърна и се втренчи в него.

— Ха! — зарадва Тим. — Знаех си, че ще ти привлека вниманието.