Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Call After Midnight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 15гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми(2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2014)

Издание:

Тес Геритсън. В полунощ

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина прес“, София, 2002

Редактор: Теодора Давидова

Художествено оформление: Кръстьо Кръстев

ISBN: 954-706-104-6

История

  1. —Добавяне

Шестнайсета глава

Рой Потър наблюдаваше как линейката се отдалечава с невероятно чувство на облекчение. Дори след като зави, той все още долавяше звука на сирената, който пронизваше тихата неделна утрин. Когато воят се стопи някъде в уличния лабиринт на Амстердам, Потър потисна прозявката си и се упъти към другата линейка, паркирала няколко метра встрани. За пръв път от двадесет и четири часа се остави на умората. По-точната дума бе изтощение. Изтощен, но доволен. Операцията бе приключила.

Премисли какво са постигнали. Магус и главният му сътрудник бяха мъртви. Четирима други мъже бяха задържани. И на последно място, но съвсем не без значение, Сара Фонтейн беше жива.

Тя, разбира се, щеше да се наложи да постои в болница. Краката и ръцете й бяха лошо нарязани. Сигурно щеше да се наложи и хирургическа намеса. Най-важното бе, че ще се наложи намесата и на психиатър. Беше получила халюцинации и виждаше несъществуващи неща, докато бе на покрива. При тези обстоятелства, истерията й бе напълно обяснима. Можеше да отнеме седмици, дори месеци, докато се възстанови от преживяното. Но тя щеше да се оправи. Той не се съмняваше. Сара Фонтейн, реши той, беше направена от много по-здрав материал, отколкото бе предполагал.

Потър наблюдаваше как качват носилка в линейката. Този път сирената щеше да остане мълчалива. И двамата мъже бяха мъртви. Той потръпна, като си спомни в какъв вид бе тялото на Кронен, когато го откриха на паважа. Благодари на Бога, че екипа на линейката реагира толкова бързо. След цяла една нощ, прекарана само на кафе, стомахът на Потър чакаше и най-малкото извинение, за да се надигне. Това, ако не друго, щеше да се окаже доста унизително, особено пред погледите на шестимата холандски полицаи.

Качваха втората носилка. В нея бе Магус. Потър се намръщи, щом се сети каква ирония бе самоубийството на стария. След като бе успял да избегне залавянето години наред, най-сетне бе отнел собствения си живот. А така ли беше? Балистичната експертиза щеше да го потвърди. Самоубийството беше само едно обяснение. Нямаше втори стрелец. Никой, освен този, когото бе видяла Сара Фонтейн, а на нея й се привиждаха призраци.

— Господин Потър?

Той се обърна. Един от холандските полицаи се приближаваше към него през групата любопитни.

— Какво има?

— Един човек иска да ви види. Струва ми се, че е американец.

— Кажете на Тарасов да му обърне внимание.

— Той каза, че ще разговаря само с вас.

Потър потисна ругатнята си. Единственото му желание в този момент бе да се строполи в леглото си. Последва недоволно полицая, премина под ограждението и влезе в сградата на Ф. Беркман. Навсякъде бе пропито с мириса на кафе. Това отново му напомни, че от предишния ден не бе ял нищо. Колко вкусна щеше да му се стори една закуска. Бекон с яйца, а след това един горещ душ. Мътните го взели, заслужава нещо хубаво. Всички заслужаваха. Той си отбеляза наум да пусне похвала за Тарасов и останалите. Бяха се държали мъжки.

Офицерът кимна към предния офис.

— Тук е.

Потър надникна през вратата и се намръщи. Мъжът се бе обърнал към прозореца и се виждаше само гърбът му. Целият беше облечен в черно. Но в него имаше нещо обезпокояващо познато, нещо в златистата му коса, която блестеше на слънцето.

Мъжът от ЦРУ влезе и затвори вратата.

— Аз съм Рой Потър — каза той. — Искали сте да ме видите.

Непознатият се обърна и се усмихна.

— Здравейте, господин Потър.

Потър остана с увиснала уста. Не можеше да говори. Взираше се като обезумяло животно. „Какво, по дяволите, става тук?“ — помисли си той. — „Да не би и на мен да ми се привиждат призраци?“

Пред него беше Саймън Данс.

 

 

Час по-късно Саймън Данс, мъжът известен и като Джефри Фонтейн, най-сетне се обърна и отново се загледа през прозореца. За момент остана неподвижен, профилът му — очертан от светлината.

— И това, господин Потър, е всичко — каза тихо той. — Доста по-сложно, отколкото си мислите. Прецених, че ще поискате да разберете как стоят нещата. В замяна ви моля за една-единствена услуга.

— Само ако знаех… Защо, по дяволите, не ми казахте това преди?

— Първоначално беше инстинкт. След това в хотелската ми стая се появиха експлозивите. Тогава вече бях сигурен. Знаех, че не мога да ви се доверя. На никого от вас. През всичкото време изтичаше информация. И то на високо ниво.

Потър не отговори. Той вече бе разбрал за кого става въпрос.

— Ван Дам — поясни Данс.

— Защо сте толкова сигурен?

Данс сви рамене.

— Защо някой ще излезе от хотелската си стая посред нощ и ще търси телефонна кабина навън?

— Кога е станало това?

— Снощи, малко преди да се обадя на О’Хара.

— Вие ли се обадихте? — С тиха ругатня Потър поклати глава. — Значи аз съм виновен. Аз сам казах на Ван Дам за обаждането. Налагаше се.

Данс кимна.

— Просто не разбирах защо му трябва да отива до телефона навън. Поне отначало не разбирах. След това чух, че Кронен и хората му са се появили в „Каза Моро“ малко след това. Тогава вече разбрах на кого се е обаждал Ван Дам. На Магус.

— Вижте, имам нужда от повече доказателства. Нали не очаквате да действам единствено на базата на едно телефонно обаждане?

— Не, не. Вече съм се погрижил за този проблем.

— Как така?

— Ще разберете. Много скоро.

— Ами мотивът? Човек не върши подобни неща без стабилна причина!

Данс си запали цигара и загаси клечката с леко поклащане на ръка.

— Мотивите са доста разтегливо понятие. Всички си имаме по някой мотив. Имаме си тайни, скрити помисли. Ван Дам беше богат човек, доколкото разбирам.

— Жена му му е оставила милиони.

— Стара ли е била, когато е починала?

— На около четирийсет. Тук имаше някакво престъпление. Кражба с взлом, струва ми се. Ван Дам е бил в чужбина по това време.

— Естествено.

Потър замълча. Ето го. Мотивът. Да, ако се вгледаш достатъчно задълбочено, ще го откриеш някъде в сенките на човешкия живот.

— Ще започна вътрешно разследване — каза той. — Незабавно.

Данс се усмихна.

— Не е нужно да бързате. Няма опасност скоро да изчезне.

— Ами вие? — попита Потър. — След като всичко свърши, ще се появите ли отново?

Данс бавно издуха облак дим.

— Още не съм решил какво ще правя — каза той с тъга. — Ева беше единственото, което имаше някакво значение за мен. А сега я загубих.

— Все още имате Сара.

Данс поклати глава.

— Вече й причиних достатъчно болка. — Той се обърна и отново погледна през прозореца. — Балистичната експертиза ще ви покаже, че Магус не е убит със собствената си пушка, а от куршум, изстрелян от разстояние. Обещайте ми, че Сара никога няма да научи този факт.

— Щом настоявате.

— Моля ви.

— И дори няма да се сбогувате с нея?

— Така ще бъде най-добре. — Данс присви очи към нещо на улицата. Последната полицейска кола тъкмо бе потеглила. Зяпачите се бяха разотишли. Ако ги нямаше кървавите петна по тротоара, тази неделна утрин щеше да е като всяка друга в Амстердам. — Господин О’Хара ми се струва добър човек — продължи тихо той. — Мисля, че двамата ще бъдат щастливи заедно.

Потър кимна. Да, трябваше да признае, че Ник О’Хара съвсем не беше лош.

— Кажете ми, Данс — попита той. — Обичахте ли Сара?

Данс поклати глава.

— В този бизнес любовта винаги се оказва грешка. Не, не я обичах. Но не бих искал да страда. — Погледна строго Потър. — Следващия път избягвайте да замесвате невинни хора в операциите си. Причиняваме достатъчно нещастия в света и без да караме невинните да страдат.

Потър изведнъж се почувства неловко. Цялата операция бе негова идея. Ако Сара бе убита, той щеше да е отговорен. Слава богу, че беше жива.

— Някой ден — каза Данс, — ще ви разкажа как трябваше да протече тази операция. Все още сте аматьори. Но ще се научите. Ще се научите. — Той изпусна дим за последен път и загаси цигарата. — Мисля, че вече е време да потеглям. Имам много работа.

— Ще се върнете ли в Щатите? Ако решите, ще направя всичко възможно, за да ви осигуря нова самоличност…

— Няма нужда. И сам мога да се справя много добре.

Потър не можеше да оспори това твърдение. Краткото сътрудничество на Данс с Управлението едва не му бе струвало живота.

— Една промяна на климата ще ми се отрази добре — каза той и се отправи към вратата. — Никога не съм обичал влагата. Нито пък студа.

— Ами ако искам да се свържа с вас?

— Страхувам се, че няма да успеете, господин Потър.

— Но… но как да ви намеря?

Данс спря на прага. Замисли се за момент. След това се усмихна.

— Няма да можете.

 

 

Сара се събуди късно следобед. Първото, което видя, бяха белите пердета, издути леко до отворения прозорец. Съвсем бавно мътният й поглед се спря на вазите с червени и жълти лалета, поставени в редица върху масата. И тогава, на един стол до леглото, видя Ник, стиснал друга ваза в ръцете си. Беше дълбоко заспал. Ризата му бе цялата смачкана, в петна и пот. Косата му бе по-прошарена, отколкото си спомняше. Но той се усмихваше.

Тя се протегна и докосна ръката му. Той трепна, събуди се и я погледна със зачервени очи.

— Сара — прошепна той.

— Горкият ми Ник. Май ти имаш по-голяма нужда да си на легло от мен.

— Как се чувстваш?

— Необичайно. В безопасност.

— Ти си в безопасност, Сара. — Той остави вазата с лалетата и пое ръцете й. — Наистина си в безопасност.

Тя погледна към масата.

— Погледни само всички тези цветя!

— Май се престарах. Нямах представа, че шест вази ще се окажат толкова много.

И двамата се разсмяха, колеблив смях, който бързо замря. Никой от двамата не беше готов. Все още не. Твърде много неща се бяха случили. Той я наблюдаваше мълчаливо и чакаше.

— Аз го видях, Ник — каза тихо тя. — Сигурна съм.

— Няма значение, Сара…

— Напротив, има. За мен има. Независимо дали беше истински или въображаем, аз го видях… — Тя се отпусна на възглавниците и се загледа в тавана. — И винаги ще се чудя.

— Може пък когато сме уплашени, умът ни върши странни неща.

— Може би.

— Аз не вярвам в призраци.

— Нито пък аз. Не и до днес.

Той взе ръката й и я притисна към устните си.

— Ако е бил призрак, значи съм му задължен. Защото ми позволи да те задържа. — Ник изглеждаше толкова изпомачкан, толкова уморен, когато наведе глава към дланта й. Внезапна вълна от нежност се надигна в гърдите й. Той вдигна чело и тя видя в уморените му сиви очи любовта, която никога не бе виждала у Джефри.

— Обичам те, Ник — каза тя. — И ти си прав. Може би за момент ми се е привидяло. Бях толкова уплашена. А нямаше кой да ми помогне. Никой, освен един призрак.

— Той е мъртъв, Сара. Като си го видяла тогава, в онзи момент, било е просто твоят начин да се сбогуваш с него.

Някой почука на вратата. И двамата вдигнаха очи, когато Рой Потър надникна.

— Виждам, че и двамата сте будни — каза весело той. — Може ли да вляза?

Сара се усмихна.

— Разбира се, господин Потър.

Той огледа вазите с лалета и подсвирна.

— Олеле. Какво си направил, О’Хара? Да не си решил да влизаш в цветарския бизнес?

— Просто съм си романтичен.

— Романтичен? Дърво като тебе? — Потър намигна на Сара. — Най-добре му кажете да се обръсне. Преди да са го арестували за скитничество.

Тя поглади наболата брада на Ник.

— Мисля, че изглежда чудесно.

Потър поклати глава в почуда.

— Това доказва, че любовта е сляпа. — Той погледна замислено Сара. — Докторът каза, че сутринта ще ви изпишат. Става ли?

— Мисля, че да. — Тя кимна към бинтованата си ръка. — Още боли. Трябваше да направят над десет шева. — Ръката на Ник се плъзна около раменете й и тя го погледна. — Ще се оправи.

Няколко секунди Потър ги гледа смълчан.

— Да — каза най-сетне той. — Мисля, че ще се оправи.

— Операцията ти завършена ли е? — попита Ник.

— Почти. Все още има някои малки подробности… за доизясняване. Няколко неочаквани неща. Нали знаеш как е в този бизнес. На всяка победа ти се падат и няколко загуби. Убитите агенти в Маргейт. Ив Фонтейн.

— И Джефри — прошепна Сара.

Потър отново замълча.

— Както и да е — каза най-сетне гой. — Вие двамата какво ще правите сега?

— Отиваме си вкъщи — каза Ник и пое ръката на Сара. — Полетът ни за Вашингтон, окръг Колумбия, е вдругиден.

— А после какво?

Ник извърна очи към Сара.

— Ще ти кажа допълнително — отвърна тихо той.

В стаята стана тихо. Потър разбра ясно, че е време да остави влюбените сами. Стана и потупа Ник по гърба.

— Е, пожелавам и на двама ви късмет. Ще кажа някоя и друга добра дума на шефа ти, Ник. Стига да искаш да се върнеш на работа.

Ник не отговори. Очите му все още не изпускаха Сара.

— Добре — измърмори Потър и се измъкна незабелязан от никого. — Тогава ще кажа на Амброуз, че Ник О’Хара го е пратил по дяволите. — На самия праг той се обърна и отново погледна назад, тъкмо когато Ник привличаше Сара в прегръдките си. Те не си казаха и дума, но начинът, по който се гледаха, разкриваше всичко. Потър поклати глава и се ухили. Да, Саймън Данс се оказа прав. Ник и Сара щяха да са щастливи заедно.

Изведнъж следобедното слънце проби облаците и обля с лъчи стаята, а Рой Потър примижа. В същия момент Ник пое лицето на Сара в длани и я целуна. Докато Рой Потър наблюдаваше как устните им се докосват, му се стори, че сенките изчезват и отнасят със себе си завинаги призракът на Джефри Фонтейн.

Край