Тес Геритсън
В полунощ (9)

Седма глава

— Искам отговори, Дан. Първо кой и защо нареди освобождаването на Сара Фонтейн?

Дан Либерман, шеф на консулската служба, наблюдаваше Ник с безизразността на човек от кариерата, прекарал години наред в Държавния департамент. Всичките тези години, в които при подобни случаи единственият отговор бе единствено усмивка, бяха оставили своя отпечатък. Още от деня, в който се запознаха преди четири години, Ник никога не видя по лицето на Либерман и следа от някакви силни чувства. Службата в чужбина бе превърнала колегата му в невероятен играч на покер.

И въпреки това, инстинктите на Ник му подсказаха, че някъде под любезността е притаена честност, която се опитва да надигне глас иззад политиката. За разлика от Ник, Либерман се бе научил да живее с дебнещите демони. Той поне все още бе на достоен за завист пост в Лондон. Нямаше да успее да се задържи, ако се бе опитвал да причинява бури. Не, колегата му си пазеше мнението за себе си, пазеше се да не се забърква в неприятности и ето че бе оцелял.

Само че в този момент Ник му бе донесъл тъкмо неприятности.

— Какво става с нейния случай? — попита Ник. — На мен ми се струва, че всичко тук е много особено.

— Има известни нередности — призна Либерман.

— Да. Като започнем с онова копеле Потър, който се появи в полицията.

При тази забележка Либерман се подсмихна едва забележимо.

— Бях забравил, че вие двамата с Рой Потър се познавате доста добре. Я ми напомни какъв ви беше проблемът?

— Соколов. Хич не ми пробутвай, че си забравил.

— Ами да. Случаят Соколов. Сега си спомням. Двамата с Потър добре сте се справили на стълбите. Доколкото разбрах речникът ти можел да накара и някой хамалин да се изчерви. — Той поклати глава. — Лоша стратегия, Ник. А и една доста противна докладна записка ти се трупна в досието.

— Ти никога не си се запознавал със Соколов, нали?

— Не.

— Разказваха, че децата му го намерили на Нова година. Имал двама сина, на около десет. Слезли на долния етаж, за да потърсят татко. Открили го с куршум в главата. Новогодишна изненада, нали така?

— Подобни неща се случват, Ник. Не би трябвало да си проваляш кариерата заради такова нещо.

— Две деца, за бога! Ако Потър ме беше послушал, тези две момченца щяха да са на сигурно място някъде в Монтана или където и да е. Сега сигурно мръзнат из Сибир, където ги е забутало КГБ.

— Той беше предател. Сам е поел риска и е загубил. Ама всичко това е вече минало. Нали не си дошъл, за да ми мрънкаш заради Потър, а?

— Не, тук съм заради Сара Фонтейн. Искам да разбера защо е замесен Потър.

Либерман поклати глава.

— Ник, не би трябвало дори да говоря с теб. Клюкарите разнасят, че са ти били дузпата. Така че, преди да съм ти казал каквото и да е, поне ми кажи защо се интересуваш от случая Фонтейн.

— Наречи го ако искаш морална отговорност.

— Ти пък каква отговорност носиш?

— В този момент, Сара Фонтейн е в хотелската ми стая и се чуди дали е вдовица или не. Според мен, съпругът й е жив. Но всички твърдят, че е мъртъв. Искат да изкажа съболезнованията си на вдовицата и било каквото било.

— Защо просто не ги послушаш и не забравиш за случая.

— Не обичам да ме лъжат. А и не понасям, когато ме карат да разпространявам същите тези лъжи. Ако има някаква причина да я държат в неведение, тогава искам да знам защо. Ако има логика, добре, оттеглям се. Само че тя не знае на кой свят се намира, а аз си мисля, че има право да научи истината.

Либерман въздъхна.

— Хайде пак опити да сразим вятърните мелници. Знаеш ли как те наричахме тук? Дон Кихот. Ник, защо, вместо да си отидеш вкъщи, се опитваш да си докараш някоя язва?

— Значи няма да ми помогнеш?

— Не че не искам. Просто нямам отговорите.

— Можеш ли поне да ми кажеш защо Потър цъфна в полицията вместо теб?

— Това поне мога да ти го кажа. Тази сутрин ми се обадиха от горе, че Потър ще се заеме със случая, аз да не се намесвам.

— Обаждане от горе. От колко високо?

— Нека просто кажем, че беше от много високо.

— Как са уредили освобождаването й?

— Някой нависоко в британската военна йерархия, доколкото разбрах. Някой им е подшушнал нещо.

— Англичаните значи? — Ник се намръщи. — Излиза, че случаят е общ?

— Ти сам ще си направиш изводи. — Усмивката на Либерман ясно показваше, че е така.

— А каква е връзката с Рой Потър?

— Господ знае. Очевидно Управлението е силно заинтересувано от твоята вдовица. Толкова силно, че дори я измъкнаха от затвора. След като Потър сам се занимава с рутинната работа, значи работата е сериозна.

— Ти преглеждал ли си случая Фонтейн? — попита Ник.

— Само набързо. Преди да ми наредят да се оттегля от него.

— Какво мислиш?

— Според мен на обвинението в убийство му куцат доста неща. Един добър адвокат би го разбрал на пух и прах.

— А какво мислиш за смъртта на Джефри Фонтейн?

— Необикновена.

— Ясно. Знаеш ли нещо за Ив Фонтейн?

— По-скоро не. Казаха ми, че била купила къщата преди около година. Не била много общителна. Повечето време прекарвала в Маргейт. Сигурен съм, че ти знаеш много повече от мен. Правилно ли разбрах, че вдовицата е в твоята стая?

— Правилно, в стария хотел на улица „Бейкър“, където и закуската е включена в цената.

— А, хотел „Кенмор“. — Либерман запомни информацията, без лицето му да трепне. — Що за жена е тя?

Ник се замисли за момент.

— Скромна — отвърна най-сетне той. — Интелигентна. В момента много объркана.

— Видях снимката й от паспорта. Учудих се, че е доста… обикновена.

— Мнозина мислят така.

— А би ли ми казал ти по какъв начин си свързан с нея?

— Не.

Либерман се усмихна.

— Рязък, както обикновено! Виж, Ник, това наистина е всичко, което знам. — Той направи жест, с който показа, че го чакат по-неотложни дела. — Ако науча нещо друго, ще ти звънна. Колко време ще останеш в „Кенмор“?

Ник се изправи.

— Ден-два, може би. След това, не знам.

— Ами Сара Фонтейн? Тя при теб ли ще остане?

Ник не знаеше какво да отговори. Ако зависеше от него, би качил Сара на самолета за Вашингтон. Самият факт, че е сама в стаята му, го притесняваше. Собственичката на „Кенмор“, стара негова позната, го увери, че яките й синове ще се оправят, ако възникне проблем. И въпреки това, Ник нямаше търпение да се върне. Жестоката смърт на Ив Фонтейн все още го измъчваше.

— Ако Сара реши да остане в Лондон — каза Ник, — ще съм около нея.

Стиснаха си ръцете. Дланта на Либерман обхвана неговата здраво и сигурно, както винаги. Това ръкостискане караше Ник да изпитва доверие към стария си колега.

— Между другото — заговори отново младият мъж, докато пристъпваха към вратата, — чувал ли си някога за човек, наречен Магус?

Лицето на Либерман остана напълно безизразно. В очите му не трепна нищо.

— Магус ли? — повтори той. — В библейски смисъл означава мъдрец. Може и магьосник.

— Не. Става въпрос за кодово име.

— Нищо не ми говори.

Ник се поспря на вратата.

— И още нещо. Би ли предал едно съобщение на Рой Потър от мое име?

— Разбира се, стига да е прилично.

— Кажи му да си прибере хрътките. Или поне да ни следват от по-дискретно разстояние.

Либерман се намръщи за пръв път.

— Ще му кажа — отвърна той. — Само че, ако бях на твое място, първо щях да се уверя, че Управлението е по петите ти. Защото ако не са те, нека да кажем, че възможностите са къде-къде по-неприятни.

— Че какво по-неприятно може да има от Управлението? — попита Ник. — Едва ли има такова нещо.

 

 

Когато Ник се върна в стаята си в хотел „Кенмор“, Сара спеше дълбоко. Беше се отпуснала напълно облечена на леглото до прозореца, лицето й заровено във възглавницата, ръката й отпусната настрани. Очилата й бяха паднали на пода, сякаш бе заспала, докато са й били в ръката. Слънцето грееше весело и лъчите му се отразяваха в медната й коса.

За момент мъжът остана над леглото, загледан в нея, в широкия пуловер и семплата сива пола. Либерман я бе нарекъл доста обикновена. „За другите може и да е, помисли си Ник. Може би моята преценка не е обективна. Сигурно съм прекалено самотен и дори не обръщам внимание на външния вид.“ Каквито и да бяха причините, докато я наблюдаваше в този момент, започваше да му се струва, че тя наистина е красива.

Не и в класическия смисъл на думата. Нямаше нищо общо с Лорън, жената, за която някога бе женен. Лорън със зелените очи и тъмната коса, която с влизането си някъде караше поне десетина човека да се обърнат към нея. На Ник това му допадаше безкрайно много, поне отначало. Докато Лорън го държеше за ръка, останалите мъже го гледаха завистливо, а той се радваше на късмета си. Тя бе идеалната съпруга на служител в посолство — очарователна, остроумна, отговорите й винаги на място. А беше и красива, с онази красота, която всеки мъж оценява. И тя го знаеше, разбира се. Може би точно в това беше проблемът.

Жената, заспала в стаята му, нямаше нищо общо с Лорън. Дамата Сара се определяше като обикновена. Беше се чудила защо мъж като Джефри се е оженил за нея. Сигурно е много мъчително да разбереш, че бракът ти е бил само една постановка. Ник добре познаваше болката, беше я изпитал преди четири години. До известна степен дори все още не се бе отърсил от нея. След развода, той си обеща никога повече да не позволи на някой да го нарани. И ето че сега бе сам, съвсем сам. Поне горчивината си бе отишла. Ако не друго, то бе запазил онази човешка същност, която в този момент го караше да се вглежда в Сара и да обмисля различни възможности.

Възможности ли? Какви са тези глупости? Възможности нямаше. Не и докато не откриеха истината за Джефри.

Тя не бе готова да се откаже от брака, който според нея бе напълно щастлив. Очевидно бе, че все още обича съпруга си. Искаше да му вярва. Необяснимото бе, че именно верността, която проявяваше към Джефри, караше Сара да изглежда толкова привлекателна. Вярност.

Ник се обърна и се загледа през прозореца. На улицата бе паркирана същата черна кола. Управлението все още ги наблюдаваше. Той махна с ръка и се зачуди какво, по дяволите, е станало с професионализма на шпионите. След това дръпна пердето и отиде да се отпусне на другото легло.

Светлината го разсейваше. Въпреки че бе уморен, той лежеше със затворени очи и мислеше.

„И какво всъщност правя тук?“, чудеше се той. Вчера се качи на самолета импулсивно, подтикван от обхваналия го гняв. Беше решил, че Сара го лъже. Жената бе нанесла последния удар по разклатената му кариера и той бе решен да я открие, за да изтръгне истината. Вместо това, сега лежеше на съседното легло и си мечтаеше за възможното бъдеще.

Погледна към нея. Тя спеше толкова дълбоко, толкова спокойно, също като уморено дете. Но съвсем не бе дете и той ясно съзнаваше този факт. Спомни си какво бе усещането тази сутрин, когато докосна косата й, когато усети лицето й, отпуснато на рамото си. Нещо потръпна в него, нещо изключително опасно. Колко отдавна не бе имал жена до себе си, а Сара изглеждаше толкова нежна, бе толкова близо…

Затвори очи, ядосан от това, че не проявява никакъв контрол. Защо му трябваше да се подлага на тази агония? Най-умният ход бе да се прибере и да остави ЦРУ да се оправя с цялата работа. Ами ако те оставят нещо да й се случи, никога няма да си прости.

Малко по малко Ник потъна в неспокоен сън. Появи се ликът на жена с кехлибарени очи. Искаше му се да протегне ръка и да я докосне, но ръцете му се оплетоха в дългите й кичури коса. Сара, Сара. Как е възможно някой да си помисли, че не е красива? Опита се да повдигне ръце, но те сякаш бяха от олово, приковани от мрежа, която не успяваше да преодолее. Останала далече от него, Сара бавно се стопяваше. Оставаше сам. Както винаги, той бе сам.

 

 

В една стаичка зад кабинета на Рой Потър докладваха последните новини по телефона.

— О’Хара си тръгна от офиса на Либерман преди четирийсет минути — съобщи агентът. — Върна се в хотел „Кенмор“. Жената не е се е появявала от час. Пердетата са спуснати. Струва ми се, че вече са се гушнали.

— Бас държа, че изобщо не им е до сън — измърмори Потър към асистента си.

Агент Тарасов се усмихна едва-едва. Тарасов не притежаваше чувство за хумор, нямаше никаква представа как може човек да се повесели. Обличаше се строго, с консервативен сив костюм, вратовръзка в убито синьо със сребърно райе и семпла бяла риза, дрехите му бяха безупречни. Дори начинът, по който ядеше печено говеждо беше досаден и отегчителен. Отхапваше малки хапки и непрекъснато си бършеше пръстите. Потър пък ядеше като напълно обикновен човек. Не се лигавеше с храната. Поглъщаше я и обядът беше приключил. Той нагълта последната хапка от сандвича си и посегна към радиостанцията.

— Момчета, я се поразмърдайте. Вижте кой се мотае наоколо.

— Да, шефе. Излезе ли нещо за хората от „Кенмор“?

— Най-обикновени англичани. До мозъка на костите. Вдовица и синовете.

— Проверете ги. Вече ги виждахме.

— А вие, момчета как сте?

— Не се оплакваме. Точно отсреща има кръчма.

— Той забеляза ли ви вече?

— Страхувам се, че да, шефе. Направи ни знак преди известно време.

Тарасов издаде звук, който можеше да мине за смях. Когато Потър го стрелна с поглед, лицето му не бе променило обичайния си безизразен вид.

— Боже, вече ви е забелязал? Къде гледате, бе момчета? По-добре направо да се бяхте представили.

— Не е така, шефе. Видя ни, още докато се връщахме от полицията.

— Добре. Сега е един и половина. След два часа смяната ви свършва. Гледайте някой да не ви ликвидира.

Потър затвори, смачка амбалажната хартия, в която бе увит обяда му и я запокити към кошчето за боклук. Не улучи, но никак не му се ставаше, за да я прибере.

Тарасов стана и вдигна смачканата хартия.

— Как ви се струва тази работа, господин Потър? — попита той, докато пускаше боклука на място.

Потър сви рамене.

— Мислиш да не са ни пратили за зелен хайвер? Надявам се да не е така.

— Не трябва ли да проучим този Ник О’Хара по-задълбочено?

— Какво имаш предвид?

— Възможно е нещата да са по-сложни. Може някой да го е сложил под дълбоко прикритие.

Потър избухна в смях.

— О’Хара? Нека да ти кажа нещичко за него. Той не е човек, който може да остане под дълбоко прикритие. Прекалено честен е. Въобразява си, че е тръгнал да спасява светия Граал или нещо такова. Да знаеш, че е от тия, дето по цял ден хленчат за убитите китове. — Потър погледна недоядения сандвич на Тарасов. Стомахът му все още протестираше, че не си е доял. — Няма ли да го ядеш?

— Не, господине, можете да го вземете.

Потър отхапа и едва не се задави. Горчица. Как можеха някои да развалят чудесното печено говеждо? Но нямаше смисъл да го изхвърля.

— О’Хара съвсем не е глупав — каза той между хапките. — Имам предвид, че е по-интелектуален тип. При него играе теорията, на практика никакъв го няма. Говори четири езика. Добре си вършеше работата в консулството. Но просто не е за реалния свят.

— Това звучи странно — отвърна Тарасов. — Защо му е да се забърква в тази афера? Поставил е на карта цялата си кариера. Не виждам никакъв смисъл.

— Тарасов, ти някога бил ли си влюбен?

— Аз съм женен.

— Не, искам да разбера дали си бил влюбен.

— Ами, да, мисля, че да.

— Предполагаш, значи. По дяволите, това не е любов. Като казвам любов, говоря за пламенност и жар, чувство, което те подлудява, което поставя на карта целия ти живот. Можеш дори и да се ожениш.

— Да не би той да е влюбен? В Сара Фонтейн?

— Защо не?

Тарасов сериозно поклати глава.

— Струва ми се, че е под дълбоко прикритие.

Потър се разсмя.

— Никога не подценявай влиянието на хормоните.

— Тя и жена ми така говори. — Тарасов неочаквано се намръщи, спрял поглед на ръкава на Потър. — Господине, трябва да изтриете тази горчица. Ще ви остане леке на сакото.

Потър погледна жълтото петно на ръкава. Нов ден, ново петно. Огледа се за салфетка, след това се отказа и дръпна листче за бележки. На него той самият бе надраскал нещо още в началото на седмицата. „Изпрати чека с издръжката!“ По дяволите, отново беше закъснял. Ако веднага отиде в пощата, чековете може и да пристигнат до вторник…

Той подхвърли бележката към кошчето. Пропусна. Изпъшка и се надигна от стола. Тъкмо се навеждаше към листчето, когато вратата се отвори.

— Какво? — попита той. След това замълча.

Учуденият Тарасов се обърна и погледна мъжа, застанал на вратата. Беше Джонатан ван Дам.

Потър прочисти гърлото си.

— Господин Ван Дам. Не знаех, че сте в Лондон. Нещо ново ли е изникнало?

— Не. Работата е стара. — Ван Дам се настани на стола на Потър и небрежно побутна настрани топката амбалажна хартия и пластмасовите чашки, след което остави куфарчето си на бюрото. — Направи ми впечатление една доста странна информация, на която не може да се разчита. Може би вие ще ми обясните.

— Каква ъъъ информация?

— Имам запис на телефонните разговори на Сара Фонтейн. С огромна изненада установих, че покойният й съпруг й се е обадил преди два дни. Доста интересна постъпка, не мислите ли? Да не би пък презокеанските комуникации да са покачили чак толкова качеството на услугите си?

Потър и Тарасов се спогледаха.

— Господин Ван Дам — каза Потър. — Аз мога да обясня…

— Слушам ви — каза Ван Дам, без да се усмихва. — Мисля, че съм готов да чуя обяснението ви.

 

 

На високите скали над Маргейт, вятърът блъскаше лицата на Ник и Сара. Чайките се стрелкаха надолу от ясното синьо небе и виковете им прорязваха въздуха като скръбните гласове на оплаквачки. Слънцето грееше ярко, а вълните блестяха като разтрошени стъкла. Дори Сара се събуждаше за живот под този живителен допир.

Откакто тръгнаха сутринта от Лондон, тя първо свали шала, после пуловера и сега бе с бяла памучна блуза и познатата сива пола. Тя поспря на слънце и се потопи в топлите лъчи. Беше жива. През последните две седмици бе забравила този факт. Искаше й се да се погребе с Джефри, или поне с този, когото мислеше за Джефри. Едва сега, след като усети соления вятър по лицето си, животът отново пропълзя в тялото й. Беше преживяла смъртта на съпруга си, сега щеше да преживее и възкръсването му. И като си помислеше колко силно го бе обичала! Сега едва си спомняше това чувство. Бяха й останали само образи, фалшиви спомени за един мъж, когото почти не бе познавала.

— Сара? — Ник докосна ръката й и кимна към пътеката. Косата му бе разбъркана от вятъра, лицето му — поруменяло на слънцето. В избелялата риза и панталони приличаше повече на рибар, отколкото на бюрократ. — Колко още остава? — попита той.

— Не е далече. На върха на хълма.

Докато вървяха по пътеката към „Уитстейбъл Лейн“, тя се улови, че го наблюдава. Той крачеше уверено, без да полага особено усилие, сякаш цял живот се бе изкачвал по скали. Отново се замисли над загадката Ник О’Хара. Поради каквито и причини да беше тук, на нея й стигаше това, че му вярва. Нямаше смисъл да си задава въпроса какви са му мотивите. Той й беше приятел, а това бе най-важното.

Ник се обърна и присви очи надолу по пътеката. Градчето Маргейт лежеше сгушено в подножието. Преследвачи не се виждаха. Двамата със Сара бяха сами.

— Чудно, защо никой не ни следи — каза той.

— Може да са се уморили.

— Хайде, да вървим. Поне можем да дишаме спокойно.

Обърнаха се и продължиха.

— Ти не обичаш много тези от ЦРУ, нали? — попита тя.

— Не.

— Защо?

— Те са друг тип хора. Нямам им доверие. А на Рой Потър — абсолютно никакво.

— Какво ти е сторил господин Потър?

— На мен лично нищо. Освен че може би успя да ме отзове във Вашингтон.

— Толкова ли е зле във Вашингтон?

— Там не е мястото, където можеш да градиш кариера в консулските служби.

— А къде?

— В горещите точки. Африка. Южна Америка.

— Но ти си бил в Лондон.

— Не съм го избирал аз. Предложиха ми Камерун, но аз отказах.

— Защо?

— Заради Лорън. Бившата ми жена.

— Така ли? — Значи така се казва.

Сара се зачуди какво се е объркало между тях. Дали, както и при много други бракове двамата просто са се отчуждили? Или са си омръзнали? Не можеше да си представи Ник да й омръзне. У него се криеха много пластове, всеки по-сложен от предишния, всеки в очакване да бъде разкрит. Дали някоя жена ще успее да го опознае истински?

Преминаха мълчаливо покрай пощенските кутии и минаха завоя към „Уитстейбъл Лейн“. Пред тях бе къщата, малка бяла постройка, скрита зад ниска дървена ограда. Старият градинар го нямаше.

— Ето я — каза тя.

— Тогава да проверим кой си е вкъщи — отвърна Ник. Приближи се до входната врата и натисна звънеца. Нямаше никой. Вратата бе заключена. — Май няма да ни посрещнат — каза той. — Още по-добре.

— Ник? — извика го тя, докато вървеше след него към задния вход.

Той натисна бравата. Беше отворено.

Вратата бавно се открехна. От процепа се плъзна светлина по гладкия каменен под. Пред краката им лежеше разбита чинийка от порцелан. Всичко друго изглежда си бе на място. Шкафовете в кухнята бяха затворени. Медните съдове висяха подредени на кукички. На перваза на прозореца се виждаха две саксии, цветята в тях бяха повехнали. С изключение на капещата чешма, в къщата цареше зловеща тишина.

Сара подскочи, когато Ник докосна ръката й.

— Чакай ме тук — прошепна той.

Стъпките му отекнаха шумно, когато настъпи едно от парчетата на счупената чинийка, докато отиваше в съседната стая. Сара жадно поглъщаше непознатата обстановка. Намираше се в самото сърце на къщата. Тук Ив бе готвила, двамата с Джефри се бяха хранили и смели заедно. Дори и в този момент къщата сякаш отразяваше присъствието им. Мястото на Сара не бе тук. Тя бе една натрапница.

— Сара? — повика я от вратата Ник. — Ела да погледнеш.

Тя го последва в хола. В библиотека бяха подредени книги в кожени подвързии, на полицата над камината имаше порцеланови фигурки. В камината все още се виждаше пепелта от последния огън, който Ив бе запалила. Някой бе пипал единствено в бюрото. Чекмеджетата му бяха изтеглени и изпразнени. Купчинка с пликове, повечето сметки и реклами, всичките отворени, лежаха на пода.

— Мотивът тук не е бил обир — каза той и кимна към старинния оловен бокал над камината. — Струва ми се, че някой е търсил информация. Или бележник с адреси, или с телефонни номера.

Тя огледа стаята. Ако пламъците припукваха и всичко бе обляно в приглушена светлина, щеше да е много уютно. Тя си представи Ив, седнала тихо в кожения стол, от цигарата й се издига дим. Дали си е пуснала музика? Да, разбира се, Моцарт или Шопен. Ето ги и плочите, натрупани до една стара снимка. Пепелникът все още е пълен. Сигурно страхът я е карал да пали цигара след цигара. Била е тук, сама сред сенките. Ив сигурно е трепвала всеки път, когато някой прозорец се блъсне или пък подът проскърца.

На няколко крачки имаше друга врата, леко открехната. Сара усети, че нещо я привлича, необяснима притегателна сила. Знаеше какво има там, но не успя да си наложи да се спре.

Там беше спалнята. Очите й плувнаха в сълзи, когато застана до двойното легло и се загледа в кувертюрата, осеяна с цветя. Това бе леглото на друга жена. Представи си Джефри легнал тук, прегърнал Ив. Този образ я изпълни с толкова болка, че едва се сдържа да не извика. Колко ли нощи е спал тук? Колко ли пъти са се любили? Докато е лежал при нея, дали Сара му е липсвала, поне малко?

Само той можеше да отговори на тези въпроси. Трябваше да го открие. Трябваше да разбере, иначе никога нямаше да бъде свободна.

Обляна в сълзи, тя изскочи от стаята. Само след минута бе сама на самия край на скалите, загледана в морето. Дори не чу стъпките на Ник, когато той пристъпи зад нея.

Усети ръцете му да се отпускат спокойно върху раменете й. Той не каза нищо, просто остана до нея, излъчващ сигурност и спокойствие. Точно от това имаше нужда тя в този момент — от тишина. От допира му. Докато вълните се разбиваха под тях, тя затвори очи и почувства дъха му в косата си.

Въпреки че бе женена за Джефри, изобщо не го бе познавала. А сега до нея беше Ник, мъжът, с когото се запозна едва преди две седмици. Животът и на двамата вече бе неразривно свързан. В този момент отчаяно й се искаше той да я привлече до себе си и да я прегърне.

„Как можа всичко да се обърка така?“, чудеше се тя. Дали бе единствено самотата? Тъгата? Искаше й се да се обърне към него, да се притисне в него, но съзнаваше, че това не е просто едно мимолетно желание. Изпитваше нужда към него. Беше уплашена и уязвима, а Ник бе единственото безопасно пристанище в света й. Той не бе човекът, в когото да се влюби.

Отдръпна се, обърна се към него и го погледна. Той стоеше напълно неподвижен. Очите му имаха цвят на пушек. Вятърът издуваше ризата му. В небето над тях се рееха чайки и кръжаха като сребърен облак.

— Трябва да намеря Джефри — промълви тя, а думите й отлетяха с виковете на чайките. — А ти не бива да идваш с мен.

— Не можеш да заминеш сама. Виж какво се случи с Ив.

— Аз не им трябвам. Те търсят Джефри. Аз съм само свързващото звено. Няма да ме наранят.

— И как смяташ да го откриеш?

— Той ще ме открие.

Ник поклати глава и косата му се полюшна на вятъра.

— Това е лудост! Изобщо нямаш представа с какво се заемаш.

— А ти имаш ли? Защото ако си наясно, Ник, трябва да ми кажеш.

Той не отговори. Гледаше я безмълвно, а очите му бяха потъмнели до цвета на старо сребро. „Какво ли знае той?“, чудеше се тя. „Да не би и той да е част от всичко това?“

Сара се обърна и продължи напред. Ник я последва, пъхнал ръце в джобовете си. Спряха до пощенските кутии, където „Уитстейбъл Лейн“ преминаваше в пътеката по скалите. Старец в униформа на пощальон докосна шапката си вместо поздрав и се отдалечи на колелото си надолу по пътеката към Маргейт. Току-що бе оставил пощата. Сара посегна към кутия с номер двадесет и пет. Вътре откри нов каталог и три сметки, всичките на името на Ив.

— Вече няма да има нужда от тях — изтъкна Ник.

— Не. Май си прав. — Сара натъпка бележките в чантата си. — Надявах се да има още нещо…

— Какво очакваше да намериш? Да не би да чакаш писмо от него? Дори не знаеш откъде да започнеш.

— Не знам — призна тя. След това уверено продължи: — Ще го открия.

— И как точно ще стане това? Не забравяй, че там долу те чакат момчетата от ЦРУ.

— Ще се отърва от тях. Все има някакъв начин.

— И после какво? Какво ще стане, ако убиецът на Ив реши да тръгне след теб? Да не би да си въобразяваш, че ще успееш да се справиш с него сама?

Тя се дръпна и заслиза по пътеката. Ник я сграбчи за ръката и я завъртя към себе си.

— Сара! Не се прави на глупачка!

— Ще намеря Джефри!

— Тогава нека да дойда с теб.

— Защо? — изкрещя тя, а вятърът отнесе думата.

Отговорът му я свари напълно неподготвена. С едно бързо движение той я привлече до себе си. Преди да успее да направи нещо, преди дори да е разбрала какво става, устните му притиснаха нейните. Стегнатата прегръдка й отне въздуха. Писъците на чайките изчезнаха, а вятърът сякаш я понесе някъде надалеч, докато тя изгуби представа къде се намира. Ръцете й сякаш си имаха своя воля и се обвиха около него, за да го прегърнат. Устните й се разтвориха и тя усети, че той проучва устата й, че я поглъща с див глад. Вече нищо нямаше значение, нищо, освен Ник, вкусът на устните му, мирисът на море по кожата му.

Отново зазвучаха крясъците на чайките и всичко стана каквото беше. Сара се изтръгна от прегръдката. По неговото лице бе изписана същата изненада, сякаш и той бе пометен от една необяснимо мощна вълна.

— Предполагам заради това — каза меко той.

Тя поклати глава, неспособна да скрие объркването си. Той я бе целунал. Всичко се случи толкова бързо, толкова неочаквано, че тя не можеше да разбере смисъла на постъпката му. И въпреки това го желаеше. С всяка изминала секунда гладът й за него нарастваше.

— Защо го направи?

— Просто се случи. Сара, не исках да… — Неочаквано рязко той се извърна. — Не, по дяволите! — избърбори той и отново се обърна към нея. — Взимам си думите назад! Много даже исках да го направя!

Тя се отдръпна, по объркана откогато и да било. Какво й ставаше? Само допреди дни си мислеше, че е лудо влюбена в Джефри. А сега, в този момент, Ник О’Хара бе единственият мъж, когото желаеше. Все още усещаше вкуса му по устните си, все още усещаше допира му и мислите й все се въртяха над великолепното усещане, породено от целувката му. Не, не можеше да му позволи да остане с нея. Вече не, не и след това.

— Моля те, Ник — промълви тя. — Върни се във Вашингтон. Трябва да намеря Джефри, а ти не можеш да дойдеш с мен.

— Почакай, Сара!

Тя вече се бе отдалечила.

Приближиха селото в мълчание. Сара вече не знаеше какво да му каже. Нещата бяха много по-простички, когато бяха само приятели, когато бяха просто двама, които искаха да намерят отговори. Сега само като го погледнеше и в нея лумваха огньове, за които дори не бе подозирала, че съществуват.

Снощи бе уморена и уплашена и бе дори доволна, че ще остане в неговата стая. А днес вече всичко се промени. Налагаше се да го изостави. Щом се върнеха в Лондон, тя ще си събере багажа и ще се изнесе от хотел „Кенмор“. И сама можеше да намери Джефри.

Когато стигнаха в Маргейт, тя вече бе убедена как ще пристигне. Нищо не бе в състояние да промени решението й. Той сигурно ще опита и тя бе убедена, че е така по изражението му и по инатливо стиснатата челюст. Той все още не бе приключил с нея. Пътуването до Лондон щеше да се окаже доста дълго.

Също като двама непознати те вървяха един до друг към взетата под наем емджи, паркирана на улицата, осеяна с множество малки магазинчета. Точно зад емджито бе спрял същият черен форд, който се влачи след тях през целия път от Лондон. Това бяха хората от ЦРУ. Значи вече се бяха отказали да се крият и преструват. Вече действаха напълно открито. Така на Сара ще да й бъде по-лесно да се отърве от тях.

Единият от агентите се виждаше зад затъмненото стъкло. Когато минаха покрай колата им, тя погледна към тях. Вътре никой не помръдваше. Ник забеляза същото. Той се спря и почука на прозореца. Агентът дори не трепна, не заговори. Да не би да спеше? Трудно можеше да се прецени през затъмненото стъкло.

— Ник? — прошепна тя. — Да не би да му се е случило нещо?

— Не се спирай — каза тихо той и я побутна към емджито. — Влизай веднага в колата. — Той спокойно отключи вратата. — Влизай и да не си се показала.

— Ник…

Той внимателно приближи форда. Кипящо любопитство я накара да го последва. Застана точно зад него на тротоара, докато той бавно и предпазливо се протегна към вратата на шофьора. Агентът все още не се бе помръднал. Ник се поколеба още една секунда и отвори вратата със замах.

Рамото на агента се отпусна настрани. По прозореца се плъзна лице и огромни втренчени очи. Ръката му се изплъзна от колата и се провеси на улицата. Ник се дръпна ужасен, когато яркочервени капки се посипаха по тротоара.