Тес Геритсън
В полунощ (8)

Шеста глава

„Това е невъзможно“, мислеше си Сара.

Сигурно е някакъв кошмар, сценарий, създаден в най-тъмните кътчета на подсъзнанието й. Седеше на твърд дървен стол, забила поглед в голата дървена маса. Ярката флуоресцентна светлина на тавана падаше точно върху нея и следеше всяко нейно движение, също като прожектор, в очакване да се появи собствената й вина. Стаята бе студена и тя се чувстваше полугола в нощницата и халата. Някакъв детектив с леденостудени сини очи рязко изстрелвате въпрос след въпрос, без дори да й позволи да довърши и едно изречение. Едва след като го бе попитала поне десет пъти дали може да отиде до тоалетната, той й позволи, а пред кабинката остана да пази една жена.

Веднага след като се върна в стаята за разпит, я оставиха за малко трепереща от студ, съвсем сама, и тя успя да се замисли над случилото се. „Сега ще ме пратят в затвора, мислеше си Сара. Ще ме затворят завинаги за убийството на жена, с която се запознах снощи…“

Отпусна глава в ръцете си и усети нова вълна сълзи, които напълниха очите й. Толкова се стараеше да не се разплаче, че дори не усети кога се е отворила вратата.

Чу гласът, който я извика по име. Единствената дума й се стори като слънчев лъч. Тя вдигна поглед.

Ник О’Хара стоеше пред нея. Сякаш някакво чудо го бе водело през океана и ето че единственият й приятел в Лондон бе свел поглед към нея.

А дали й беше приятел?

Тя веднага усети, че нещо не е наред. Устните му бяха стиснати в тънка линия. В очите му не успя да прочете нищо. Отчаяно потърси топлота, опита се да види добротата в погледа му, но забеляза единствено гняв. Малко по малко обърна внимание на подробностите — смачканата му риза, разхлабената вратовръзка, стикерът на Бритиш Еъруейс върху куфарчето. Той тъкмо бе слязъл от самолета.

Ник се обърна и затвори вратата. Рязкото шумно хлопване я накара да трепне. След това подхвърли куфарчето върху масата и я погледна ядосано.

— Уважаема госпожо, накиснала си се в хууубава каша — изръмжа той.

Тя подсмръкна жално.

— Знам.

— Това ли е всичко, което ще кажеш? Знам.

— Ще ме измъкнеш ли от тук? — попита тя с изтънял глас.

— Зависи.

— От какво?

— Дали си го направила ти или не.

— Разбира се, че не съм го направила аз! — извика тя.

Той изглежда се стресна от бурния й изблик. За момент притихна. След това кръстоса ръце и раздразнено се намести на самия ръб на масата.

Сара се страхуваше да го погледне, не искаше да види обвинителния поглед в очите му. Мъжът, за когото си бе въобразявала, че й е приятел, внезапно се бе превърнал в непознат. „Значи и той си мисли, че съм виновна.“ Какви шансове имаше да убеди напълно непознати в невинността си, след като и Ник О’Хара не й вярваше? Що се отнася до причината, поради която беше тук, то тя бе очевидна. Той просто си вършеше работата.

Тя стисна ръце с всичка сила и ги облегна на масата. Усети как я изпълва яд към него, че я е видял така безпомощна, че е предал доверието й в приятелството им.

— Защо си в Лондон?

— И аз искам да ти задам същия въпрос. Този път обаче, искам да чуя истината.

— Истината ли? — Тя вдигна поглед. — Никога не съм те лъгала! Ти беше този, който…

— О, я стига! — ревна той. Скочи развълнувано на крака и започна да крачи. — Хич не ми пробутвай този невинен поглед, госпожо Фонтейн. Сигурно си мислиш, че съм съвсем тъп. Първо твърдиш, че не знаеш нищичко, а след това хукваш към Лондон. Току-що разговарях с инспектора. Сега искам да чуя и твоята версия. Знаела си за Ив, нали?

— Не съм знаела! Поне не и до вчера. А ти си този, който излъга, господин О’Хара.

— За какво съм излъгал?

— За Джефри. Каза ми, че е мъртъв. О, да, представи ми всички доказателства и ме насади така хубаво, така умело. Аз ти вярвах! А през всичкото време си знаел, нали? Разбира се, че си знаел.

— За какво говориш?

— Джефри е жив!

Изумлението, изписало се по лицето му не беше престорено. Тя го загледа и се зачуди дали е възможно Ник наистина да не знае, че Джефри е жив.

— Мисля, че трябва да ми обясниш — каза той. — И най-добре да ми кажеш всичко, Сара. Дори и какво си закусвала. Защото, както сама много добре знаеш, здравата си загазила. Доказателствата…

— Всички доказателства са косвени.

— Факт е, че тялото на Ив Фонтейн е открито около полунощ в една пуста пресечка на няколко преки от „Агнето и розата“. Няма да се спирам на състоянието, в което е било тялото, само ще кажа, че очевидно някой хич не я е харесвал. Барманката в „Агнето и розата“ си спомни, че е видяла Ив с друга жена, американка. Била си ти. Спомни си, че двете сте се карали. Ив изтичала навън, а ти си хукнала след нея. Повече никой не е видял Ив Фонтейн.

— Когато излязох пред „Агнето и розата“ нея вече я нямаше.

— Имаш ли свидетели?

— Не.

— Лошо. От полицията звънели в къщата на Ив в Маргейт и говорили с градинаря. Старецът добре си те спомнял. Казал, че е предал съобщението ти на Ив по телефона. А пък в него все още се намирал листа, на който си записала името и хотела си.

— Нали аз му го дадох, за да може тя да ми позвъни.

— Е, за полицията мотивът ти е доста очевиден. Отмъщение. Открила си, че Джефри Фонтейн е двуженец. Решила си да си разчистиш сметките. Това са фактите. Достоверни, необорими и точни.

— От това не излиза, че аз съм я убила!

— Така ли?

— Ти трябва да ми повярваш!

— Защо да ти вярвам?

— Защото никой друг не иска. — Без предупреждение, страхът и умората я надвиха с един замах. Тя сведе глава и повтори унило. — Никой друг не иска…

Ник я наблюдаваше с объркани чувства. Тя изглеждаше толкова изтощена, толкова ужасена, както се бе свила на масата. Халатът се бе разтворил и той забеляза леката й синя нощница. Дълъг кичур червеникавокестенява коса бе паднал над лицето й, върху бледата буза. За пръв път виждаше косата й пусната и това отново му напомни за фантазията, която с толкова усилия се опитваше да потисне. Но ето че същият образ се появи отново, жарък и настойчив. Насили се да го изтласка от главата си и да се съсредоточи над причината, поради която бе тук. Бе убита жена, а Сара бе в истинска беда. И въпреки това не можеше да спре да мисли какво ли ще е усещането, ако Сара е в прегръдките му.

Неочаквано гневът към нея се стопи. Беше я наранил и се почувства като някое чудовище. Докосна нежно главата й.

— Сара, Сара, всичко ще се оправи — прошепна той. — Всичко ще бъде наред.

Клекна до нея и неумело постави лицето й до рамото си. Косата й бе толкова мека, копринена, а топлият женски мирис го опияни. Знаеше, че обзелите го в този момент чувства са опасни, но не съумяваше да ги укроти. Искаше му се да я отведе в стаята си и да я пази и защитава. Определено губеше обективността си.

Отдръпна се с нежелание.

— Слушай, разкажи ми всичко. Кажи ми, защо си мислиш, че съпругът ти е жив.

Тя си пое дълбоко дъх и го погледна. Очите й бяха меки и насълзени като на сърна. В този момент той разбра колко много сила й е трябвало, за да си наложи да го погледне, за да сдържи сълзите си. Беше сбъркал за Сара. Случилото се не я беше пречупило. Тази жена притежаваше запаси от сила и воля, за които той не подозираше.

— Той ми се обади — обясни тя. — Преди два дена, във Вашингтон, следобеда, погребението тъкмо беше минало…

— Чакай. Той ти се е обадил?

— Каза ми да дойда при него. Обаждането прекъсна толкова бързо… Той дори не ми каза къде е…

— От чужбина ли се обаждаше?

— Да, сигурна съм.

— Затова ли се втурна на първия самолет? Но защо дойде в Лондон?

— Беше… имах такова чувство. Тук е бил домът му. Нямаше къде другаде да е.

— А кога разбра за Ив?

— След като пристигнах. Момичето на рецепцията ми даде адреса на Джефри от регистрационната бланка. Беше къщата на Ив в Маргейт.

Той премисли потока нови факти, доста пообъркан. Придърпа един стол, седна и се вгледа напрегнато в лицето й.

— Подхвърляш ми нова, напълно нелогична за играта карта — каза той. — Това обаждане от Джефри… Това е пълна лудост. Започвам да си мисля, че може и да ми казваш истината.

— Но това е истината! Кога най-сетне ще ми повярваш?

— Добре. Поне ми позволи да се съмнявам. За момента.

Започваше да й вярва. Тя се нуждаеше единствено от това, от малкото зрънце доверие. В този момент за нея то означаваше повече от всичко друго на света. „Това е лудост“, мислеше си тя. След всичко, което преживя тази сутрин, сълзите й едва сега рукнаха. Поклати глава и се засмя глупаво.

— Как го правите, господин О’Хара? — попита тя. — Все плача, когато сте до мен.

— Няма нищо — отвърна той. — Нищо че плачеш. Жените все плачат около мен. Сигурно е свързано с работата ми.

Тя вдигна поглед към него и видя, че се усмихва. Каква невероятна промяна. От непознат, той се превръщаше в приятел. Кой знае защо бе забравила колко е привлекателен. Не просто физически. Забеляза у него нежност, в гласа му звучеше съпричастност, сякаш наистина го беше грижа. А дали го беше грижа? Да не би тя да влагаше прекалено много във всичко? Естествено, веднага усети собствената си реакция и кръвта нахлу в главата й.

Той се поколеба, а след това малко несръчно се приведе над нея. Свали бързо сакото си и обгърна с него раменете й. Сакото бе съхранило мириса му, в него Сара се почувства стоплена и в безопасност, все едно, че се бе увила в одеяло. Загърна се и я обзе спокойствие, а след него дойде и чувството, че нищо не може да й се случи, докато сакото на Ник О’Хара е на раменете й.

— Щом човекът от консулството се появи, ще те измъкнем от тук — каза той.

— Няма ли ти да се занимаваш със случая?

— Страхувам се, че не. Това не е моя територия.

— Но тогава защо си тук?

Преди да успее да отговори вратата се отвори със замах.

— Ник О’Хара — рече едно дребно подвижно човече. — Какво, по дяволите, търсиш ти тук?

Ник извърна лице към мъжа на вратата.

— Здравей, Потър — отвърна той след неловка пауза. — Отдавна не сме се виждали.

— Не е било достатъчно отдавна. — Потър пристъпи бавно и надуто в стаята, а критичният му поглед обходи Сара от главата до петите. След това демонстративно подхвърли смачканата си шапка върху куфарчето на Ник. — Значи вие сте Сара Фонтейн.

Тя погледна озадачено Ник.

— Сара, това е господин Рой Потър — изрече напрегнато Ник. — В посолството изпълнява длъжността… ами, как се нарича вече? Отговорник по политическите въпроси?

— Трети секретар — сопна се Потър.

— Чудесен евфемизъм. А къде е Дан Либерман? Мислех, че той ще дойде.

— Страхувам се, че консулът няма да успее да дойде. Аз го замествам. — По задължение Потър се здрависа със Сара. — Надявам се, че са се отнесли добре с вас, госпожо Фонтейн. Съжалявам, че се е наложило да преживеете всичко това. Мисля, че ще изясним нещата за нула време.

— Да изясним ли? — попита подозрително Ник. — И как ще стане това?

Потър се извърна недоволно към бившия си колега.

— Не е ли най-добре да си тръгваш, О’Хара? Можеш да си продължиш… какво беше, ваканцията?

— Мисля да поостана.

— Касае се за служебна намеса. А доколкото разбрах, ти вече не работиш за нас, нали?

— Нищо не разбирам — вметна намръщено Сара. — Как така вече не работи за вас?

— Това, което той иска да каже — обясни спокойно Ник, — означава, че съм изпратен в продължителен отпуск. Виждам, че новината бързо се е разпространила.

— Така е, когато става въпрос за националната сигурност.

Ник изсумтя.

— Не знаех, че тук се крият такива опасности.

— Нека да кажем, че името ти е включено в един черен списък, О’Хара. Ако бях на твое място, щях да си пазя ръцете чисти. Е, разбира се, ако си решил да си запазиш работата.

— Виж, дай да се захващаме с работа. Със случая на Сара, нали не си забравил?

Потър погледна Сара.

— Разговарях с инспектор Апълби. Той ми каза, че доказателствата срещу вас не са толкова непоклатими, колкото му се иска. Няма нищо против да ви освободи, стига аз да поема отговорност за поведението ви.

Сара бе изумена.

— Искате да кажете, че съм свободна?

— Точно така.

— И че няма нищо… не съм…

— Обвиненията са оттеглени. — Той протегна ръка. — Поздравления, госпожо Фонтейн. Вие сте свободна.

Сара скочи и сграбчи пухкавата му ръка.

— Благодаря ви, господин Потър! Много ви благодаря!

— Няма защо. Само не се забърквайте в нови неприятности.

— Няма, няма, разбира се! — Тя погледна доволно Ник, в очакване да види усмивка на лицето му. Само че той не се усмихваше. Напротив, изглеждаше объркан. И подозрителен. Нещо го притесняваше и тя веднага се почувства неловко. Обърна се към Потър. — Има ли друго? Нещо, което не сте ми казали?

— Няма, госпожо Фонтейн. Можете да си тръгвате. Всъщност, аз ще ви закарам до „Савой“.

— Няма нужда — намеси се Ник. — Аз ще я придружа.

Сара се приближи до Ник.

— Благодаря ви, господин Потър — отвърна тя. — Ще тръгна с господин О’Хара. Ние двамата… ние сме стари приятели.

Потър се намръщи.

— Приятели ли?

— Помогна ми толкова много след смъртта на Джефри.

С кисела физиономия Потър грабна шапката си от масата.

— Добре. Успех, госпожо Фонтейн. — Отново погледна Ник. — Знаеш ли, О’Хара, ще пращам доклад на господин Ван Дам във Вашингтон. Сигурно ще му се стори доста интересно, че си в Лондон. Смяташ ли скоро да се връщаш в Щатите?

— Може да се върна — каза Ник. — Може и да не се върна.

Потър се отправи към вратата, но се извърна към Ник още един последен път, за да го погледне многозначително.

— Знаеш ли, имаше доста прилична кариера във Външно. Не я прецаквай. Ако бях на твое място щях да внимавам какви ги върша.

Ник наведе глава.

— Аз винаги внимавам.

 

 

— Какво означава този продължителен отпуск? — обърна се Сара към Ник, докато той я откарваше към хотела й.

Той се усмихна насила.

— Нека просто кажем, че не става въпрос за повишение.

— Уволнен ли си?

— С една дума — да.

— Но защо?

Той не отговори. Спря на следващия светофар, облегна глава назад и въздъхна. Не скри умората и поражението си.

— Ник? — повика го тихо тя. — Заради мен ли е?

Той кимна.

— Ти си част от цялата работа. Заради теб излиза, че патриотизмът ми е поставен под въпрос. Осем години къртовски труд не означават нищо за тях. Но това не бива да те тревожи. Струва ми се, че подсъзнателно, от известно време се чудя как да се махна от тази работа. Ти просто се оказа последната сламка.

— Съжалявам.

— Не бива да съжаляваш. Това, че ме изритаха, е може би най-хубавото, което ми се е случвало.

Светофарът присветна и те се вляха в утринния поток коли. Беше десет часа и колите се движеха плътно една зад друга. От дясната им страна с рев премина автобус и Сара за момент изпита паника. Движението от лявата страна я притесняваше. Дори Ник не се чувстваше в свои води и се мръщеше, докато поглеждаше в огледалото за обратно виждане.

Сара си наложи да се изправи на седалката и да не обръща внимание на движението.

— Не мога да повярвам, че всичко това се случи — каза тя. — Това е някаква лудост. Колкото повече се опитвам да намеря обяснение за нещата, толкова повече се обърквам. — Погледна към Ник и видя, че е станал още по-намръщен. — Ник?

— Просто нещата се усложниха — отвърна тихо той.

— Какво искаш да кажеш?

— Гледай право напред. Не се обръщай. Следят ни.

Желанието да се извърне назад бе почти непреодолимо, но Сара успя да се съсредоточи в мократа настилка на пътя. „Какво става“, запита се тя, а сърцето й страхливо препускаше.

— Какво смяташ да правиш, Ник?

— Нищо.

— Нищо ли?

Той не обърна никакво внимание на презрението в гласа й.

— Абсолютно нищо. Ще се държим така, сякаш всичко е наред. Ще спрем в хотела ти, ти ще се преоблечеш, ще си събереш багажа и ще си тръгнеш. След това ще закусим. Умирам от глад.

— Каква закуска? Нали току-що ми каза, че ни следят?

— Виж, ако тези приятелчета са били насъскани, още снощи са щели да те отвлекат.

— Както са отвлекли Ив ли? — прошепна тя.

— Не. Това няма да се случи. — Той отново погледна в огледалото. — Дръж се, Сара. Сега ще разберем колко са добри…

Той зави рязко в малка уличка, профуча покрай няколко малки магазинчета и кафенета, а след това рязко натисна спирачки. Колата зад тях поднесе, но спря само на сантиметри от задната им броня. Най-неочаквано Ник се разсмя. Погледна Сара и забеляза, че се е подпряла на таблото.

— Добре ли си?

Тя кимна, защото бе прекалено уплашена, за да продума и дума.

— Няма никакъв проблем, Сара. Мисля, че познавам тези момчета. Виждал съм ги и преди. — Той подаде ръка от прозореца и я размаха в неприличен жест към задната кола. Секунда по-късно изсумтя доволно, когато в отговор те му показаха също толкова неприличен жест. — Всичко е наред. Момчетата са от Управлението. Шофьорът току-що ми даде знак.

— Искаш да кажеш, че са от ЦРУ? — попита тя с облекчение.

— Не бързай да се радваш. Аз не им вярвам. И ти не би трябвало да им се доверяваш.

Паниката я напускаше. Защо трябва да се страхува от ЦРУ? Не са ли на една страна? Но пък тогава, защо им е да я следят? Зачуди се откога ли са по петите й. Ако това е започнало още от пристигането й в Лондон, тогава може и да са видели кой е убил Ив…

Обърна се към Ник.

— Какво се е случило с Ив? — попита тя.

— Искаш да кажеш като изключим убийството ли?

— Спомена нещо за това как е умряла. Не е било просто едно убийство.

Погледът, който той й отправи, я накара да потръпне.

— Не, не е било просто убийство.

Светна червено. Ник се нареди на дългата опашка коли, а моторът монотонно бръмчеше. Започна да вали. Едри капки се плъзгаха по предното стъкло. Небезизвестните черни чадъри изникнаха по тротоарите. Ник седеше неподвижно и гледаше улицата.

— Открили са я в някаква пресечка — заговори най-сетне той. — Ръцете й са били завързани за улична лампа. Устата й е била запушена. Сигурно е пищяла с всички сили, но никой не е успял да я чуе. Който го е извършил, не е бързал много. Отнело му е час, може би дори по-дълго. Не е била лека смърт.

Погледите им се срещнаха. Тя усещаше близостта му, топлината и мириса, които се излъчваха от вълненото му сако, с което бе наметната. Една жена е била измъчвана до смърт. Някаква кола ги следеше. И въпреки това, в този момент, с мъжа, седнал до нея, тя се чувстваше в пълна безопасност. Знаеше, че Ник О’Хара съвсем не е рицар на бял кон. Той бе просто един обикновен мъж, вероятно прекарал живота си зад някое бюро. Дори не знаеше защо е тук, но бе факт, че е до нея и тя му беше благодарна.

Колата зад тях наду клаксона си. Беше зелено. Ник с неудоволствие отклони поглед към движението.

— Защо са я убили по този начин? — попита тихо Сара. — Защо са я измъчвали?

— В полицията казаха, че е дело на някой маниак. На човек, който изпитва удоволствие да причинява болка.

— Или пък на някой, който е тръгнал да търси отмъщение — добави Сара. Ив бе участвала в игра със смъртоносен край. Може би просто не бе успяла да се измъкне навреме. — Магус — каза тя, ненадейно спомнила си името. При въпросителния поглед на Ник, тя му обясни. — Това е кодово име, за някой, когото са наричали Магьосника. Ив ми каза за него.

— Ще стигнем до всичко това — отвърна Ник и отново погледна в огледалото. — Хотел „Савой“ е след тази пресечка. Все още ни следят.

 

 

Час и половина по-късно, те седяха в дъното на едно кафене на улица „Странд“ и дояждаха закуската от яйца, бекон и печени домати. Сара започваше да се чувства нормално. Стомахът й бе пълен, а чашата чай сгря ръцете й. Най-важното бе, че успя да си сложи пола и сив пуловер от шотландска вълна. Едва сега разбра колко подходяща е била стратегията на полицията да я задържи както е по нощница. Беше се чувствала така гола, безпомощна, именно състоянието, в което най-лесно биха изтръгнали самопризнание от нея.

А трудностите не бяха свършили. Бедите едва сега започваха.

Ник се бе нахранил бързо, като през всичкото време наблюдаваше вратата и слушаше разказа на Сара. Когато тя приключи, чиниите им отдавна бяха вдигнати, а те пиеха втора каничка чай.

— Значи Ив се съгласи с теб, че Джефри е жив? — попита той.

— Да. Откраднатата снимка я убеди.

— Така — каза той, прехвърляйки наум казаното от нея. — Значи, според Ив, някой е изпратен, за да убие Джефри. И това е човек, който не знае как изглежда, но е разбрал, че новото му име е Фонтейн. Джефри усеща, че го следят. Заминава за Берлин, обажда се на Ив и й казва да изчезва. След това инсценира собствената си смърт.

— Това не обяснява защо е била измъчвана.

— Не обяснява и много други неща. Има прекалено много празни места. Първо, чие тяло погребахме. Сега поне има обяснение за откраднатата снимка. Ако Саймън Данс се е подложил на пластична операция, за да промени външността си, този, който е по петите му, може и да не го познае.

— А нас защо ни следят? Да не би да си мислят, че ще ги отведа до Джефри?

Той кимна.

— А това ме кара пак да се питам защо те пуснаха. Изобщо не вярвам на приказките, че полицията нямала достатъчно доказателства срещу теб. Когато говорих с инспектор Апълби, той беше готов да те тикне зад решетките до живот. След това се появява Потър и хоп! Всичко тръгва като по мед и масло. И теб веднага те пускат. Мисля, че някой отвън е понатиснал горкия инспектор. Заповедта е дошла отгоре, много от високо. Някой иска да ти даде възможността да ходиш където поискаш и изчаква следващия ти ход.

Умората бе спуснала нови сенки по лицето на Ник. Тя се зачуди колко ли е спал той. Едва ли е успял да си почине по време на полета над Атлантика. Прииска й се да протегне ръка и нежно да погали изпитото му лице, да прекара пръсти по наболата брада. Вместо това, тя колебливо посегна и докосна ръката му. Той изглежда се стресна при допира й, трепна, когато ръцете им се преплетоха на масата. „Сигурно го притесних“, помисли си тя и кръвта нахлу в бузите й. „Притесних и двама ни.“ Когато се опита да издърпа ръката си, пръстите му се стегнаха около нейните. Топлината на кожата му й се предаде и пропълзя нагоре по ръката й и нахлу в цялото й тяло.

— Вярваш, че Джефри е жив, нали? — прошепна тя.

Той кимна.

— Мисля, че е жив.

Тя сведе поглед към ръцете им, преплетени на масата.

— Никога не повярвах, че е мъртъв — продължи шепнешком тя.

— Сега, след като знаеш фактите, кажи ми, какво изпитваш към него?

— Не знам. Вече нищо не знам… — Тя погледна Ник, обхваната от неочаквана напрегнатост. — През всичкото време му имах доверие. Вярвах му. Сигурно ще си помислиш, че съм наивна. Може и да съм. Но всеки от нас си има мечти, Ник. И ни се иска мечтите ни да се сбъднат. А когато си като мен, на трийсет и две, самотна и неособено хубава, когато един мъж ти каже, че те обича, ти си готова да му повярваш.

— Грешиш, Сара — отвърна нежно той. — Ти си много красива.

Тя добре разбираше, че той го казва единствено от учтивост. Сведе поглед към масата и се зачуди какво ли всъщност мисли за нея той. Сигурно само една много обикновена жена може да е толкова лековерна. Издърпа ръката си и посегна към чашата чай. Тя, разбира се, знаеше какво мисли той, че Джефри добре си е подбрал целта, че Сара, една глупачка, е хлътнала бързо и безпроблемно. Нещата й бяха ясни. Все едно че държеше огледало и студено и критично виждаше именно образа, който един мъж би видял — не някоя красавица, а срамежлива и непохватна жена. Съвсем не жената, която би привлякла мъж като Джефри.

— Бракът ни бе една лъжа — каза тя. — Странно, все едно съм сънувала всичко това. Имам чувството, че никога не съм била женена…

Той кимна.

— И аз съм имал това чувство понякога.

— Значи си бил женен?

— Не за дълго. Три години. А от четири съм разведен.

— Съжалявам.

Тежкият му поглед се спря върху нея.

— Казваш го съвсем искрено, нали?

Тя кимна. До този момент не бе забелязала тъгата в очите му. Сега я забеляза, видя същата болка, която и тя изпитваше. Бракът му се бе провалил, а бракът на Сара никога не бе съществувал истински. И двамата носеха раните си.

Само че нейните нямаше да се затворят. Не и докато не намереше отговори на въпросите. Не и докато не разбереше защо й се бе обадил Джефри.

— Каквито и да са чувствата ти към Джефри — каза Ник, — недей да оставаш в Лондон, защото е прекалено рисковано. Ако някой е по петите му, няма кого друг да наблюдават, освен теб. Очевидно е, че те следят, поне от вчера. А вече си ги завела при Ив.

Тя вдигна рязко поглед.

— Ив ли?

— Мисля, че да. Ив е била професионалистка. Бивша агентка на Мосад, крила се е години наред. Знаела е много добре как да изчезне и се е справяла успешно. Само че любопитството, може би ревността, са я направили по-разсеяна. Знаела е, че не трябва, и въпреки това се е съгласила да се срещнете. Не е просто случайност, че през нощта, след като сте се срещнали, тя е била убита.

— Значи аз съм причината за смъртта й? — попита с едва доловим шепот Сара.

— Донякъде. Сигурно са те проследили до „Агнето и розата“. И тогава са хванали Ив.

— О, господи! — Тя поклати нещастно глава. — Аз почти я мразех, Ник. Когато ми разказа за тях с Джефри, не можех да изпитам нищо друго. Но да съм виновна за смъртта й… Не исках да й се случва подобно нещо!

— Тя е била професионалистка, Сара, а ти — не. Не можеш да се обвиняваш.

Сара започна да трепери и се загърна в пуловера си.

— Отмъщение — каза тихо тя, като си спомни по какъв начин бе умряла Ив. — Затова са я убили.

— Не съм сигурен.

— Каква друга причина може да има?

— Я си помисли защо е била измъчвана. Добре, отмъщението е един от мотивите. Хората обичат да си го върнат. Но нека предположим, че има и по-практически причини…

Изведнъж тя схвана какво се опитва да й каже той.

— Искаш да кажеш разпит? Мислели са, че Ив знае нещо?

— Може би просто не са се хванали на мнимата смърт на Джефри. Може би те също смятат, че той е все още жив. Затова заплашват Ив с нож и се надяват, че тя ще им каже. Въпросът е, дали тя им е дала някаква информация.

Сара се замисли за Ив, спомни си зелените й очи, които издаваха твърд характер, необходим, за да може тя да оцелее. Ив щеше да извърши убийство, без да се поколебае и за миг. Бизнесът й изискваше безпощадност. Ив бе безмилостна в работата си, но бе и влюбена. Снощи, в „Агнето и розата“, Сара бе усетила, въпреки че самата тя бе нещастна и измъчена, любовта на Ив към Джефри, която сигурно бе по-дълбока от тази на Сара. Ив вероятно знаеше къде да го намери. Но на каквито и мъчения да е била подложена, тя щеше да издържи. Никога не би предала Джефри. Беше умряла, запазвайки тайната.

Дали Сара щеше да успее да се държи толкова смело? Замисли се за ножа, за болката, която острието би причинило на кожата и потръпна. Човек не може да прецени собствения си кураж, реши тя. Той се появява единствено когато има нужда от него, когато човек е принуден да се срещне с най-черните си кошмари.

Сара искрено се надяваше никога да не се налага да проверява своя.