Тес Геритсън
В полунощ (2)

Пролог

Необходими са двайсет секунди натиск върху сънната артерия, за да изпадне човек в безсъзнание. След две минути смъртта е неизбежна. На Саймън Данс не му бе необходим наръчник по медицина, за да провери тези факти — знаеше ги от опит. Освен това знаеше, че гаротата — този специален уред за душене, използван преди векове от Инквизицията, не бива да бъде отпусната. Ако не беше стегната и допуснеше, макар и минимален прилив на безценна кръв, която да захрани мозъка на жертвата, борбата ще бъде по-дълга. Това правеше целият процес мърляв, дори опасен. Няма нищо по-агресивно от един умиращ човек.

Приклекнал в мрака, Данс уви гаротата два пъти около ръцете си и погледна лъскавия циферблат на часовника си. Беше изгасил лампата преди два часа. Очевидно убиецът му бе предпазлив човек, който искаше да се убеди, че Данс е заспал дълбоко. Ако мъжът бе професионалист, със сигурност знаеше, че първите два часа сън са най-дълбоки. Това бе подходящото време за нанасяне на удар.

Навън в коридора се чу проскърцване на стъпки. Данс се стегна, след това бавно се изправи и зачака притаен в тъмнината зад вратата. Не обърна внимание на бясно блъскащото си сърце. Усети познатият прилив на адреналин, който превключи всичките му рефлекси на най-висока скорост. Изпъна гаротата в ръце. В ключалката се вмъкваше ключ. Данс долови металния звук на езика, натиснал друг метал. Ключът превъртя, бравата поддаде с меко щракване. Вратата бавно се открехна навътре и светлината от коридора нахлу в стаята. Една сянка се плъзна през процепа и се извърна към леглото, където по всичко личеше, че някой спи. Ръката на сянката се вдигна. Три куршума излязоха от заглушителя и се забиха глухо във възглавниците. В мига, когато третият куршум попадна в набелязаната жертва, Данс се насочи към своята.

Прехвърли гаротата около врата на убиеца и стегна кордата нагоре и назад. Тя се затегна около най-издадената точка на сънната артерия на линията на челюстта. Пистолетът падна на пода. Мъжът се мяташе като уловена риба и бясно дърпаше гаротата. Пресегна се назад и се опита да издере лицето на Данс. Ръцете и краката му блъскаха и се извиваха във всички посоки. Постепенно краката се подгънаха, а ръцете се протегнаха за последно, преди да се отпуснат. Докато Данс броеше минутите, той почувства последните спазми на тялото, трепетът на лишените от живот, загиващи мозъчни клетки. Той продължаваше да стиска.

Изчака пълни три минути, преди да отпусне гаротата, след което тялото се свлече на пода. Данс отново запали лампата и погледна мъжа, когото току-що бе убил.

Изтерзаното лице му се стори смътно познато. Може да е виждал мъжа на улицата или в някой влак, но не знаеше името му. Прерови бързо дрехите на мъртвия, но откри единствено пари, ключове от кола и някои от задължителните в занаята подръчни средства — допълнителни амуниции, нож с пружинно острие, шперц. Безименен професионалист, помисли си Данс и се зачуди разсеяно колко са му платили.

Изтегли тялото върху леглото и отметна настрани трите възглавници, които бе подредил под одеялото. Прецени, че убитият е около метър и деветдесет. Двамата бяха почти еднакви на ръст. Данс си смени дрехите с тези на трупа. Едва ли бе необходимо, но той бе прецизен. След това си свали халката и се опита да я сложи на мъртвия, но тя не успя да мине по възлестия пръст. Отиде до банята, насапуниса халката и накрая успя да я пъхне на пръста на убития. След това седна и изпуши няколко цигари. Наложи се да прехвърли наум всяка подробност, за да не пропусне нещо.

Трите куршума, разбира се. Данс повдигна възглавниците и дюшека и откри два. Третият сигурно се бе загнездил някъде в матрака. Канеше се да започне да търси по-внимателно, когато чу стъпки в коридора. Да не би убиецът да имаше партньор? Данс вдигна пистолета и зачака. Стъпките подминаха и заглъхнаха. Фалшива тревога. Независимо от това трябваше да тръгва, щеше да е глупаво да остава повече.

От чекмедже в скрина извади бутилка метанол. Щеше да се разгори бързо, без да остави никакви издайнически изпарения. Изсипа го върху тялото, по леглото и килима на пода. В стаята нямаше нито противопожарни аларми, нито автоматични пръскачки. Данс именно затова бе избрал стария хотел. Остави пепелника до леглото, събра нещата на мъртвия, без да забравя празната бутилка метанол и ги пъхна в плик за боклук. След това подпали леглото.

Пламъците си проправиха път със съскане и само за секунди обвиха тялото. Данс изчака достатъчно, за да се увери, че няма да остане нищо, което някой би разпознал.

Грабна плика с боклука и се упъти по коридора към противопожарната аларма. Нямаше смисъл да убива невинни хора, затова счупи предпазното стъкло и включи алармата. След това пое по стълбите надолу към партера.

От една алея на отсрещната страна на улицата наблюдаваше как пламъците се стрелнаха навън от неговия прозорец. Евакуираха хотела и улицата се напълни със сънени хора, увити в одеяла. Три противопожарни коли пристигнаха за по-малко от десет минути. Докато дойдат, в стаята вече бушуваше огнен ад.

Потушаването на пожара отне час. Тълпа любопитни се смеси с треперещите гости на хотела, а Данс разглеждаше лицата им и ги запомняше. В случай че видеше отново някой от тях, нямаше да има нужда от друго предупреждение.

И тогава, сред скупчените хора, той забеляза черна лимузина бавно да си проправя път по улицата. Позна човека на задната седалка. Значи ЦРУ бяха тук. Интересно.

Беше видял достатъчно. Беше късно, трябваше да тръгва, да се върне в Амстердам.

Три пресечки по-надолу изхвърли в един контейнер илика с боклука, където бе и празната бутилка от метанол. Беше се отървал и от последната улика. Приключи с това, заради което бе в Берлин. Беше убил Джефри Фонтейн. Време бе да изчезне. Отдалечи се, подсвирквайки си в тъмното.

 

 

Амстердам

Събудиха стареца в три сутринта, за да му съобщят новината.

— Джефри Фонтейн е мъртъв.

— Как се е случило? — попита старецът.

— Пожар в хотела. Казаха, че е пушил в леглото.

— Нещастен случай? Невъзможно! Къде е трупът?

— В берлинската морга. Силно обгорял.

Естествено, помисли си старецът. Трябваше да се сетя, че трупът ще бъде неузнаваем. Саймън Данс, както обикновено, беше покрил съвършено следите си. Значи отново го бяха изгубили.

Старецът си пазеше още един коз.

— Каза ми, че жена му била американка — отбеляза той. — Къде живее тя?

— Във Вашингтон.

— Някой да я следи непрекъснато.

— Но защо? Току-що ви казах, че той е мъртъв.

— Той не е мъртъв. Жив е. Сигурен съм. А тази жена може и да знае къде е. Искам я под наблюдение.

— Ще накарам моите хора.

— Не. Аз ще изпратя мой човек. Някой, на когото мога да разчитам.

И двамата замълчаха.

— Ще ви дам адреса й.

След като остави слушалката, старецът не успя да заспи отново. Беше чакал пет години. Беше търсил пет години. Беше толкова близо, а ето че отново се бе провалил! Всичко вече зависеше от това, което знаеше жената във Вашингтон.

Трябваше да прояви търпение и да изчака сама да се издаде. Смяташе да изпрати Кронен. Той никога не го бе предавал. Кронен си имаше свои методи да извлича информация, методи, на които хората трудно успяваха да устоят. Това бе специалният талант на Кронен. Убеждението.