Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Call After Midnight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 15гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми(2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2014)

Издание:

Тес Геритсън. В полунощ

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина прес“, София, 2002

Редактор: Теодора Давидова

Художествено оформление: Кръстьо Кръстев

ISBN: 954-706-104-6

История

  1. —Добавяне

Петнайсета глава

— Раната е повърхностна.

— Лягай, О’Хара! — изръмжа Потър.

Ник се заклатушка из болничната стая и отвори вратата на гардероба.

— Къде ми е проклетата риза?

— Не можеш да си тръгнеш. Загуби толкова много кръв.

— Ризата ми, Потър.

— В боклука. Не помниш ли, че цялата я оплеска с кръв?

Ник изруга, изхлузи горнището, което му бяха облекли и погледна превръзката на лявото рамо. Действието на обезболяващата инжекция, която му биха в спешното отделение, вече отминаваше. Започваше да му се струва, че някой го е блъскал с чук по гърдите. Но не можеше да остане тук, докато чака нещо да се случи. Прекалено много безценни часове вече бяха загубени.

— Виж — каза Потър, — защо не си легнеш. Аз ще оправя всичко.

Ник се извърна вбесен към него.

— Както оправяш всичко останало ли?

— И с какво, дяволите да го вземат, ще й помогнеш като излезеш навън? Я ми обясни.

Ник се извърна, гневът му внезапно заменен от ярост.

— Тя беше до мен, Рой! Държах я в ръцете си…

— Ще я намерим.

— Колкото намерихте Ив Фонтейн ли? — отвърна веднага Ник.

Лицето на Потър се сви.

— Не. Надявам се, не.

— И какво тогава правите по въпроса? — изкрещя Ник.

— Все още чакаме онзи, когото си праснал по главата да започне да говори. До този момент дрънка само глупости. Сега проследяваме другата нишка, компания „Беркман“.

— Претърсете сградата!

— Няма как. Чакаме разрешение от Ван Дам, но не можем да се свържем с него. Имаме нужда и от още доказателства…

— Майната им на доказателствата — изломоти Ник и се обърна към вратата.

— Къде тръгна?

— Ще пробвам малко влизане с взлом.

— О’Хара, не можеш да отидеш там без подкрепление! — Той последва Ник по коридора.

— Вече видях колко ти струват подкрепленията. Мисля, че предпочитам да имам пистолет.

— А знаеш ли как се стреля?

— Уча бързо.

— Слушай, нека взема разрешение от Ван Дам…

— Ван Дам? — изсумтя Ник. — Този няма да даде разрешение и до кенефа да отидеш! — Той натисна копчето на асансьора, а след това огледа дрехите на Потър. — Дай ми ризата си.

— Какво?

— Достатъчно лошо е, че ще влизам с взлом. Няма нужда да ми предявят обвинение за неприличен външен вид.

— Ти си луд бе! Няма да ти дам ризата си. Ще ми я върнеш надупчена от куршуми.

Ник отново натисна копчето на асансьора.

— Благодаря ти за този вот на доверие.

Внезапно вратата на асансьора се отвори. Потър погледна раздразнено появилия се агент Тарасов.

— Господине? — каза младият мъж. — Има ново развитие.

— Сега пък какво?

— Току-що чухме полицейското радио. Докладваха за стрелба. В сградата на „Беркман“.

Ник и Потър се спогледаха.

— Стрелба! — възкликна Ник. — О, боже. Сара…

— Къде е Ван Дам? — сопна се Потър.

— Не зная, господине. Все още не се обажда на телефона в хотела.

— Добре тогава. Да вървим, О’Хара! — Докато тримата се спускаха надолу, Потър не спираше да мърмори. — Изобщо не знам защо ми трябва да си рискувам кариерата заради теб. Дори не те харесвам. Само че си прав. Трябва да действаме. Докато Ван Дам даде зелена улица, сигурно ще са ни пратили в старчески дом. — Той погледна остро Тарасов. — И всичко казано тук е напълно неофициално. Ясно ли ти е?

— Да, господине.

Потър огледа внимателно Тарасов.

— Ти кой размер носиш?

— Моля?

— Питам за размера на ризата ти.

— Ами… четирийсет и осем.

— Става. Дай си ризата на господин О’Хара. Писна ми да гледам косматите му гърди. Не се притеснявай, ще гледам да не е цялата в кръв.

Тарасов се подчини незабавно, но бе очевидно, че се чувства неудобно по потник и сако. Отправиха се към паркинга.

— Свържи се и поискай един екип да ни чака в сградата на „Беркман“.

— Да продължа ли да опитвам да се свържа с Ван Дам?

Потър се поколеба, но улови предупредителния поглед на Ник.

— Не — отвърна най-сетне той. — Засега нека това да си остане между нас.

Тарасов го погледна учудено, когато отвори вратата на колата.

— Да, господине.

Ник се отпусна на задната седалка.

— Знаеш ли, Потър — каза той, докато нахлузваше ризата на Тарасов. — Май не си чак толкова тъп, колкото си мислех.

Потър поклати мрачно глава.

— Да ти кажа правото, може и да съм.

 

 

Сара се стовари по гръб с глухо тупване.

Първото й чувство беше безкрайно учудване. Беше жива. О, господи, беше жива! Стори й се, че лежи от часове в тъмнината, останала без дъх, а небето над нея се въртеше. След това долови очертанията на прозореца над фронтона и разбра, че е паднала от ниско. Лежеше на съседен покрив.

Виковете на Кронен я накараха да скочи. Той стоеше там горе на прозореца и крещеше команди. Някъде от тъмното под нея отговориха други гласове. Хората му търсеха тялото й. Нямаше да го намерят. Скоро щяха да насочат вниманието си към покривите.

Залитайки, тя се изправи на крака. Очите й вече бяха свикнали с тъмнината. Различи неясното очертание на някакъв покрив, стърчащ над другите. След това осъзна, че не просто е свикнала с тъмнината, а небето просветлява. Разликата бе едва доловима, но я изпълни със страх. Настъпваше утрото. Само след минути щеше да се окаже много лесна мишена, докато тича по покривите. Преди да изгрее слънцето, трябваше да избяга на безопасно място.

Долу проблеснаха светлини. Нечии стъпки обикаляха сградата, а след това отново се разнесоха виковете на мъжете. Не бяха открили тялото й.

Сара вече се промъкваше към следващия покрив. Наклонът не беше голям и тя лесно достигна върха. Прехвърли се и се отправи към следващия. Мъглата я обгръщаше с плътно непрозрачно було. Роклята й бе подгизнала от мокрите керемиди и сатенът лепнеше като леденостудена втора кожа. Босите й крака бяха изранени, но студът ги правеше нечувствителни и тя не изпитваше никаква болка. Ужасът не й позволяваше да се разсейва. Бягството от смъртта бе заличило всичко друго.

Плъзна се от керемидите върху равна чакълеста настилка и изтича през вече прозрачния мрак към вратата на един покрив. Ръчката бе леденостудена. Тя заудря с юмруци, докато усети болка и се отпусна безсилна и хлипаща. Вратата не се отвори. Извърна се и се огледа за друг изход, за друга врата, за стълба. Небето просветляваше с всяка секунда. Трябваше да се махне от този покрив! И тогава, един далечен мъжки вик й разкри, че са я забелязали.

Някъде пред нея се виждаше следващият покрив, който приличаше на керемидена стена. С изключение на едно прозорче и някаква антена, повърхността беше гладка като лед. Никога нямаше да успее да се изкачи.

Отново дочу виковете, този път по-близо. Една хлабава керемида изтрополи по покрива и се разби долу на улицата. Сара се извърна и видя как Кронен се навежда през счупения прозорец. Тръгваше след нея.

Също като заловена птица, тя обиколи клетката на покрива и отчаяно затърси някакъв изход. В самия край на сградата можеше да се спусне на уличката. Хукна към другия край и се загледа надолу. Там в ниското, през стелещата се мъгла, видя паважа. Нямаше балкони, нито пък стълби, които да задържат падането й, ако скочеше. Виждаше се само мокрият тротоар, който очакваше да поеме тялото й.

Чу трополене по керемидите. Кронен изруга. Пистолетът му се бе изплъзнал и падна на улицата. Той вече бе достигнал върха на втория покрив. Само след секунди щеше да я нападне.

Очите й отново се стрелнаха към гладкия покрив, една непреодолима преграда между нея и безопасността. Загледа се нагоре и почувства студена капка пот, която се стичаше по лицето й, за да се смеси със сълзите. „Ех, да можех да летя — помисли си тя. — Само ако можех да се понеса на крилете си!“ И тогава, през сълзи забеляза черна жица, която се спускаше от антената. Дали беше достатъчно здрава? Щеше ли да я издържи? Ако се скъсаше, тя щеше да се претърколи през ръба и да падне на улицата.

Чу стъпките на Кронен на покрития с чакъл покрив и този шум я накара да се отърси от последното си колебание. Посегна към жицата и се отпусна на нея. Пръстите й се хлъзнаха надолу, после още малко, а след това привикнаха. Стъпките приближаваха, а тя се качваше все по-високо и по-високо, далече от ръцете на Кронен.

Ругатнята му проехтя над сградите. Тя не посмя да се обърне назад, за да провери дали я следва. Беше съсредоточила всички сили напред, за да се изтегли на сивия покрив. Пръстите я боляха. Краката й бяха изранени и подути. Стори й се, че покривът продължава безкрайно високо. Всеки момент очакваше хората на Кронен да започнат да стрелят и си представяше как някой куршум ще се забие в гърба й. Чуваше само вятъра и гневните викове на Кронен. Дори и без пистолет, той щеше да я убие много лесно. Само да метнеше ножа си и тя щеше да се строполи на улицата. Знаеше, че Магус я иска жива. Поне засега.

Продължи да се движи, въпреки че не виждаше целта си и не можеше да прецени колко още й остава да се качва. „Едва ли има още много!“, мислеше отчаяно тя. Не успяваше да се задържа вече.

Краката й поддадоха. С вик усети, че краката й са се отпуснали и висят. Гравитацията я дърпаше неумолимо надолу, една непобедима сила. Ръцете й бяха изтощени. Докато се опитваше отново да се захване с крака, десният й прасец се схвана. Усети как жицата се изплъзва от пръстите й. След това, изтласкана настрани от внезапен порив на вятъра, мъглата се разсея и тя видя, че покривът е съвсем близо.

Кой знае как намери сили, за да се изтегли нагоре. Пръстите й най-сетне се свиха около антената. Металът й се стори толкова здрав, толкова непоклатим! Изтегли се на покрива. Най-сетне се строполи върху керемидите, а ръцете й се отпуснаха. Трябваше да си почине, поне за няколко секунди. Трябваше да даде време на прасеца си да се отпусне.

Когато вдигна глава и погледна от другата страна, забеляза, че няма къде другаде да избяга. Беше стигнала самия край на жицата. Под нея нямаше друг покрив, на който да се прехвърли. Оставаше й единствено да скочи на улицата.

По лицето й се стичаха сълзи на отчаяние. Тя наведе глава и се разплака също като ужасено дете, защото не можеше да избяга. Звукът на собствения й плач заглуши всичко останало.

След малко долови друг звук, отначало слаб, но който се усилваше. Два писъка пронизваха утрото, без да спират. Сирена.

Кронен също чу. Погледна нагоре към нея като обладан от зли сили. Крачеше напред-назад и обмисляше как да се качи до нея. Нямаше как. Изруга, сграбчи жицата и погледна нагоре. Беше решил да я преследва докрай.

Сара не вярваше на очите си, докато го наблюдаваше как се мъчи. Той бе висок и слаб. Катереше се като маймуна. Тя отчаяно погледна жицата и непразно се опита да я откачи от антената. Нямаше да успее навреме. Вече не й оставаше къде да отиде и се дръпна от ръба. Вече чуваше задъханото му дишане, докато наближава върха. Опита се да се изправи. Залитна на изранените си крака и го зачака. Сирената наближаваше. Само още няколко минутки! Нямаше нужда от нищо повече!

Пръстите на Кронен се захванаха за ръба. Замръзнала от страх тя наблюдаваше как главата му се подава над ръба. Очите им се срещнаха. Тя не забеляза нито гняв, нито омраза. В очите му се таеше нещо много по-страшно — очакване. Той с нетърпение очакваше смъртта й.

— Не! — изкрещя тя и гласът и прониза мъглата. — Не!

Спусна се към него. Пръстите й се стрелнаха към очите му и го принудиха да се отдръпне към ръба. Той сграбчи китката й и я изви толкова силно, че тя изпищя. Дръпна се и успя да се освободи, но залитна и за малко не загуби равновесие. Той се покатери на покрива. Бавно пристъпи към нея.

За момент останаха загледани един в друг, а вятърът ги караше да се олюляват на мокрите керемиди. Значи бяха останали само двамата на този покрив. Единият нямаше да оцелее. Нямаше да му позволи да я отведе жива.

Ръката му се плъзна в джоба. Появи се нож. Дори и в сивкавата светлина на утрото, острието блестеше. Той го държеше с опитна ръка, почти небрежно, сякаш не бе нищо повече от една играчка.

Тя пристъпи още една крачка назад. Колко още й оставаше да отстъпва? Кога ли отстъплението ще я доведе до самия край? Острието се приближи. Целта му вече не бе да я отведе жива. Смяташе да я убие. През някаква мъглива завеса, тя забеляза, че мъжът се готви да скочи. Видя острието, което се протягаше към него. Скръсти ръце пред гърдите си в автоматичен жест да се защити. Усети болка на лакътя, когато ножът я перна. Свлече се на колене. Обувките му скърцаха, докато се изправяше над нея. Токът му застъпи една плоха от роклята й, за да не може тя да помръдне. Вече нямаше къде да бяга. Не можеше дори да се изправи. Смълчана от ужас тя проследи смъртоносния замах на ножа.

Всичките й първични инстинкти се надигнаха в един последен отчаян опит за спасение. С вик се хвърли към коленете му. Той полетя назад, задържа се на един крак, докато се опитваше да остане прав. Тя не му позволи. Замахна към стъпалото му.

Ударът й попадна на глезена му и той загуби равновесие. Изви се в опит да се задържи за нещо. Ножът се плъзна надолу по керемидите. Докато се плъзгаше надолу към улицата, той се улови за ръба на покрива, но успя да се задържи само за секунда. Очите му срещнаха погледа на Сара. В тях се четеше безмерно учудване. Плъзна се, очите му все още отправени нагоре, ръцете му протегнати към небето. Тя затвори очи. Дълго след като падна на улицата, писъкът му все още ехтеше в ушите й.

Усети, че ще повърне. Целият свят се завъртя около нея. Отпусна глава и притисна буза към студените мокри керемиди в опит да победи гаденето. Остана сгушена и трепереща, а сирените и гласовете се носеха от улицата под нея. Беше й прекалено студено, бе твърде изморена, за да помръдне дори. Едва когато чу викът на Ник, Сара се размърда.

„Не е възможно, мислеше си тя. Просто си въобразявам. Видях го как умира…“

Но той беше там, стоеше на улицата и й махаше като подивял. В очите й се надигнаха сълзи. Искаше да му извика, че го обича, че винаги ще го обича, но плачеше толкова силно, че от устата й не излезе нито една смислена дума.

— Сара, не мърдай! — извика Ник. — Обадихме се на пожарната и те ще те свалят!

Тя избърса сълзите и кимна. „Всичко свърши“, помисли си тя, докато наблюдаваше нови три полицейски коли, които спряха, без да изключват сирените. Всичко свърши.

Само че тя бе забравила за Магус.

Едно силно плясване я накара да се обърне и да погледне надолу. Някаква врата се отвори и затвори. Магус се появи на покрития с чакъл покрив точно под нея. Носеше пушка. Само тя можеше да го види. От улицата, там, където бяха Ник и полицаите, Магус не се виждаше. Беше излязъл на покрива сам. Готвеше се да направи една последна стъпка в името на отмъщението си. За момент остана загледан в нея, също като човек, който копнее за единственото нещо, което не може да притежава. След това бавно вдигна пушката. Тя наблюдаваше как дулото се прицелва в нея и зачака фаталния изстрел.

Изстрелът прогърмя над покривите. „Къде е болката?“ — чудеше се тя. — „Защо не усещам болка?“

След това в пълно изумление видя Магус да полита назад, ризата му обагрена от кръв. Пушката падна върху чакълестата настилка на покрива. Той извика нещо, предсмъртен вик, който можеше да бъде единствено име. С широко отворени очи, мъжът падна по гръб. Повече не помръдна.

На друг покрив нещо проблесна. Вниманието на Сара се отклони от окървавеното тяло и тя се загледа към златистото петно. Слънцето най-сетне се промуши през булото на мъглата. Ясно освети главата и раменете на мъж, застанал на висок покрив през две сгради. Мъжът свали пушката. Вятърът издуваше ризата му и разбъркваше косата му. Гледаше нея. Сара не успяваше да види лицето му, но в същия миг разбра кой е. Като насън се изправи. Той изчезна от погледа й, а тя протегна ръка към него, за да го повика, за да му благодари, преди да е изчезнал завинаги.

— Джефри! — изкрещя тя. Вятърът понесе гласа й и го отвя. — Недей! Върни се! Върни се! — викаше тя отново и отново.

Единствено успя да види златистата коса, а след това пред нея се ширнаха мокрите празни покриви, блестящи на утринното слънце.

 

 

Долу на улицата, пукотът на пушката проехтя като гръмотевица над покривите. Шестима от полицаите веднага залегнаха за прикритие. Ник застина на място.

— Какво става? — викна той.

Потър се извърна и погледна Тарасов.

— Кой, по дяволите, стреля там горе?

— Не е от нашите, господине. Може би ченгетата…

— Това беше пушка, мътните го взели!

— Не е от моите хора — обясни холандски полицай, докато надничаше иззад една близка врата.

Ник вдигна поглед и веднага видя, че Сара все още е жива. После очите му пробягнаха по околните прозорци. Кой беше стрелял? Дали Сара не беше мишената? Долу на улицата той беше напълно безпомощен да й помогне. Обзе го паника и той викна на Потър:

Направи нещо, по дяволите!

— Тарасов! — кресна Потър. — Качвай хората горе! Разбери откъде се взе този изстрел! — Той се обърна към холандските полицаи. — След колко време ще пристигне стълбата?

— Пет до десет минути.

— Дотогава тя ще е мъртва! — каза Ник и тръгна към сградата. Дори не погледна тялото, обляно в кръв. Трябваше да се добере до Сара.

— О’Хара! — извика Потър. — Първо трябва да опразним сградата!

Ник вече бе пресякъл улицата и се протягаше към вратата. Сградата не бе заключена. Вътре прескачаше стъпалата. През всичкото време тръпнеше от ужас, че ще се чуе нов изстрел, не искаше и да си помисля, че ще се качи на покрива и ще намери Сара мъртва. Единственият звук бяха собствените му стъпки, които отекваха по стълбището.

Някъде долу се хлопна врата и той чу гласът на Потър.

— О’Хара?

Ник продължи нагоре.

Широките стълби преминаха в тесни, които се виеха към покрива. Той прескочи последните стъпала и изскочи на покрива.

Навън грееше слънце. Ник се поколеба, учуден от внезапния блясък, стреснат от това, което лежеше на чакъла в краката му. Безжизнените очи на някакъв безлик мъж го гледаха. Червен копринен шал се вееше на вятъра, ярък и стряскащ също като кръвта, която се процеждаше от гърдите на мъжа. До него лежеше пушка.

Вратата на покрива се отвори със замах. Потър изтича навън и едва не се сблъска с Ник.

— Господи! — възкликна Потър, загледан в тялото. — Това е Магус! Сам ли се е застрелял?

От покрива над тях се чу внезапен плач, един призрачен отчаян призив. Ник уплашено вдигна поглед.

Сара протягаше безпомощно ръка, сякаш се молеше на вятъра. Не беше забелязала нито Ник, нито Потър. Взираше се в далечината, гледаше нещо, което единствено тя можеше да види. Следващият й вик накара Ник да замръзне. Нямаше смисъл. Това бе викът на ужасена жена, докарана до истерия. Обърна се по посока на погледа й. Видя единствено покриви, мокри и блестящи на слънцето. От сградите се оттласкваше гласът й и звучеше отново и отново, крясък към мъж, който не съществуваше.

Когато най-сетне я свалиха от покрива, тя бе притихнала и спокойна. Ник бе до нея, когато я сложиха на носилка. Изглеждаше толкова малка и слаба, и измръзнала. По ръцете й имаше много кръв. Не си даваше сметка какво говори в този момент, единственото му желание бе да остане до нея.

Долу на улицата чакаше линейка.

— Пуснете ме при нея — помоли Ник и отблъсна ръката на Потър. — Тя има нужда от мен.

— Само не им се пречкай, О’Хара.

Ник се качи до носилката. Младата жена беше будна.

— Сара?

Тя извърна глава и го загледа в изумление.

— Мислех, че никога повече няма да те видя — прошепна тя.

— Сара, обичам те.

Потър надникна в линейката.

— За бога, О’Хара! Направи място на хората, за да си свършат работата!

Ник се обърна и забеляза двама намръщени мъже в бели престилки.

— Моля ви, недейте! — промълви тя. — Нека да остане. Искам той да остане.

Потър сви рамене и погледна безпомощно лекарите. Те започнаха да мърморят, но продължиха да си вършат работата. От погледите, които си размениха, стана ясно какво си мислят за неканения пътник. И двамата прецениха, че е най-добре да не закачат Ник. От опит знаеха, че притеснените съпрузи се превръщат в инатливи, нелогично мислещи същества. А този тук, очевидно бе много, много притеснен.