Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Call After Midnight, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Цветана Генчева, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 15гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Тес Геритсън. В полунощ
Американска. Първо издание
ИК „Коломбина прес“, София, 2002
Редактор: Теодора Давидова
Художествено оформление: Кръстьо Кръстев
ISBN: 954-706-104-6
История
- —Добавяне
Дванайсета глава
В един без десет таксито остави Сара на площад Потсдам. Беше сама. Оказа се, че изостави Ник много по-лесно, отколкото си мислеше. Трийсет секунди, след като той излезе от стаята, за да се обади на Уес Коригън, тя си взе чантата и се упъти към вратата.
Насили се да не мисли за Ник, докато пресичаше площада. На картата, която видя, площад Потсдам се оказа пресечната точка на британския, американския и съветски сектори. Площадът бе пресечен по средата от Берлинската стена, която се издигаше пред нея. Където и да застанеше човек на площада, стената винаги привличаше погледа му. Хората се спираха под топлото пролетно слънце и я гледаха, сякаш се опитваха да видят през цимента другата Германия отвъд. Тук, въпреки че имаше бодлива тел, се продаваше сладолед, децата се смееха, а хората се разхождаха, за да се насладят на безоблачния ден.
Тя се спря до един автобус със студенти и се престори, че слуша, докато преподавателката обясняваше нещо на немски. През всичкото време, Сара търсеше да зърне едно лице. Къде беше жената? Сърцето й започна да бие по-силно. Дори смехът на децата вече звучеше по-глухо в ушите й.
И ненадейно, въпреки оглушителния ритъм на сърцето й, тя чу гласа на някаква жена, която заговори, докато минаваше покрай нея.
— Последвай ме. Стой на разстояние.
Когато се обърна, тя видя жената от цветарския магазин да се отдалечава с мрежестата си пазарска мрежа, провиснала от едната ръка. Човек лесно би я сбъркал с домакиня, тръгнала на обичайните покупки. Жената бавно се насочи на северозапад, към улица „Белвю“. Сара я следваше на дискретно разстояние.
След още три пресечки жената хлътна в магазин за свещи. За момент Сара се поколеба на тротоара пред входа. На витрините имаше пердета и тя не виждаше нищо вътре. Най-сетне се престраши.
Жената я нямаше. Мирисът на горящи свещи, на махагоново дърво, бор и лавандула, изпълваше помещението. На малки масички бяха подредени различни животни от парафин. Един стар разкривен гном губеше лицето си под горящия пламък. Върху щанда имаше свещ с формата на жена. Разтопеният восък бе потекъл по гърдите й и приличаше на кичури коса.
Сара трепна стреснато, когато някакъв възрастен мъж изникна от другата страна на щанда. Той й кимна.
— Geradeaus — измрънка той.
Тя го погледна учудено.
Той й посочи задната част на магазина.
— Geradeaus — повтори той и тя разбра.
Караше я да продължи.
Сърцето й се бе качило в гърлото, докато минаваше покрай него, през малкия склад и когато прекрачи задната врата.
Слънцето я заслепи. Вратата се хлопна зад нея и някой превъртя ключ. Намираше се на някаква алея. Някъде от дясната й страна се намираше площад Потсдам. В далечината долови шума на уличното движение. Къде беше жената?
Ръмжене на мотор я накара да се обърне. Сякаш от нищото се появи черен ситроен, запуши едната страна на алеята и запълзя бавно към нея. Нямаше накъде да бяга. Вратата на магазина бе заключена. Алеята представляваше безкраен тунел от сгради, прилепени плътно една до друга. Тя отстъпи, обхваната от ужас, ръцете й притиснати към стената, очите й приковани в блестящата черна предница на ситроена, който приближаваше все повече и повече.
Колата спря. Едната врата рязко се отвори.
— Влизай! — изсъска жената от задната седалка. — Побързай!
Сара се отдели от стената и се стовари на седалката.
— Schnell — сопна се жената на шофьора.
Сара политна назад, когато колата рязко потегли. След една пресечка завиха наляво, после надясно, после отново наляво. Сара съвсем се обърка. Жената непрекъснато гледаше назад през рамо. Най-сетне, доволна, че никой не ги следи, се обърна към Сара.
— Сега можем да говорим — каза тя. Сара погледна въпросително към шофьора и жената кимна. — Той е наш човек. Кажи какво искаш.
— Коя сте вие? — попита Сара.
— Аз съм приятелка на Джефри.
— Значи знаете къде е той?
Жената не отговори. Обърна се на немски към шофьора. Той не отговори, но отби от главната улица и се насочи към безлюден парк. След малко спряха сред дърветата.
Жената подръпна ръката на Сара.
— Ела. Ще повървим.
Двете минаха по тревата. Целият град сякаш бе обвит от прозрачна мъгла, която превръщаше небето в сребристосиньо.
— Откъде познавате съпруга ми? — попита Сара.
— Преди години работехме заедно. Тогава се казваше Саймън. — Тя кимна, завладяна от спомена. — Саймън наистина беше много обещаващ. Един от най-добрите ми.
— Тогава и вие… вие също сте в този бизнес.
— Бях, допреди пет години.
Беше й трудно да си представи тази жена в друга роля, освен на закръглена домакиня. Косата й вече бе прошарена, а лицето кръгло и запотено. Сигурно в това се криеше силата й, във факта, че изглежда толкова обикновена.
— Не, не изглеждам като за тази работа — отвърна жената, сякаш прочела мислите на Сара. — Най-добрите никога не изглеждат така.
Направиха още няколко крачки в мълчание. Дори и тук, сред дърветата и тревата, мирисът на града се усещаше във въздуха.
— Както ти казах, Саймън бе един от най-добрите — довери жената. — А сега, дори и аз се страхувам.
Спряха и се погледнаха. Очите на жената приличаха на две черни зърна грозде, притиснати в лицето, направено от бухнало тесто.
— Къде е той? — попита Сара.
— Не знам.
— Тогава защо ме повикахте тук?
— За да ви предупредя. Това е услуга за стар приятел.
— Искате да кажете Джефри?
— Да. В този бизнес нямаме много приятели, но истинските са всичко за нас.
Отново пристъпиха напред. Сара се обърна и видя, че черният ситроен ги чака край пътя.
— Последно го видях преди малко повече от две седмици — продължи жената. — Какъв шок, да го срещна след толкова време! Знаех, че Саймън се е оттеглил. Но ето че беше в Берлин, отново понесъл инструментите си. Беше притеснен. Смяташе, че хората, за които работи, са го предали. Смяташе да изчезне.
— Предаден? От кого?
— От ЦРУ.
Сара спря, по лицето й изписано огромно удивление.
— Той е работел за ЦРУ?
— Накараха го. Притежаваше умения, знаеше какво е най-важното за дадена операция. Но прекалено много неща се бяха объркали. Саймън искаше да се махне. Дойде при мен за някои основни неща. Осигурих му нов паспорт, лична карта. Дадох му всичко, което бе необходимо, за да напусне Берлин щом успее да се отърве от старата си самоличност. Успяхме да се видим за няколко часа. — Тя поклати тъжно глава. — Какви неочаквани обрати се появяват в живота ни. Видях снимката ти в портфейла му. Така те познах вчера. Каза ми, че си много… фин човек. Каза, че съжалява, че ще те нарани. Когато си тръгваше, обеща скоро пак да се видим. Същата нощ научих за пожара. Разбрах, че са открили тяло.
— Мислите ли, че е мъртъв?
— Не.
— Защо не?
— Ако беше мъртъв, защо тогава още ви следят?
— Споменахте операция на ЦРУ. Има ли тя нещо общо с човек, на име Магус?
В очите на жената се появи едва забележима изненада.
— Не е трябвало да ви разказва за Магус.
— Не ми е разказвал той. Ив го направи.
— Ясно. Значи знаеш за Ева. — Жената я погледна внимателно. — Надявам се не си ревнива. Не можем да проявяваме ревност в тази работа. — Тя се усмихна. — Малката Ева! Сигурно вече наближава четиридесетте. И още е красива, предполагам.
— Искате да кажете, че не сте чула?
— Какво трябва да съм чула?
— Ив е мъртва.
Жената застина и лицето й пребледня.
— Как се е случило? — прошепна тя.
— На някаква уличка в Лондон… преди няколко дни.
— Измъчвали ли са я?
Сара кимна и при спомена й прилоша.
Жената бързо огледа парка. С изключение на шофьора на ситроена, наоколо не се виждаха други хора.
— Значи нямаме никакво време за губене — каза тя и се извърна към Сара. — Скоро ще дойдат и за мен. Слушай ме внимателно. След като се разделим, повече няма да се виждаме. Преди две седмици, когато мъжът ти дойде при мен, беше тръгнал по работа. Много опасна работа.
— Магус ли?
— Да. Поне това, което е останало от него. Преди пет години тримата получихме задача. Тя… как да ти кажа… трябваше да ликвидираме някой на всяка цена. Целта ни бе Магус. Саймън зареди с експлозиви цялата му кола. Старецът винаги шофираше сам до работа. Само че тъкмо тази сутрин си остана вкъщи. Жена му взела колата.
Гласът на жената държеше Сара като хипнотизирана. Страхуваше се да чуе останалото. Вече и сама можеше да предположи какво се е случило.
— Жената, разбира се, загинала на място. След експлозията старецът изтичал навън и се опитал да я изтегли от колата. Пламъците били страшни. Кой знае как успял да оживее. И сега е по петите ни.
— Отмъщение — прошепна Сара. — Той иска отмъщение.
— Да. Иска да отмъсти на всички ни. На мен. На Ева. И най-вече на Саймън. Вече е открил Ева.
— Какво общо имам аз с всичко това?
— Ти си му жена. Ти си връзката им със Саймън.
— Какво трябва да направя? Да се прибера ли…
— Не можеш да се прибереш вкъщи. Не сега. Може би никога няма да можеш. — Тя погледна към ситроена.
— Но аз не мога все да бягам! Аз не съм като вас. Нямам понятие как да живея по този начин. Имам нужда от помощ. Ако поне ми кажете къде да го намеря…
Жената гледа Сара няколко секунди, преценявайки какви са шансовете й да оцелее.
— Ако Саймън е все още жив, значи е в Амстердам.
— В Амстердам ли? Защо?
— Защото там е Магус.
Стори му се, че телефонът звъни безкрайно дълго. Пръстите на Ник потропваха нервно по стената на кабината. Къде, по дяволите, бе телефонистката?
— Консулство на САЩ.
Ник веднага се съсредоточи.
— Уес Коригън, ако обичате — каза той.
— Изчакайте един момент, моля.
Последва мълчание. След това се обади друг глас.
— Търсите господин Коригън, нали? Предполагам, че е някъде в сградата. В момента обядва. Ще му изпратя съобщение на пейджъра. Бихте ли изчакали.
Преди да успее да каже каквото и да е, тя прекъсна. Наложи му се да чака цели пет минути. След това, тъкмо когато се канеше да затвори, тя отново се обади.
— Съжалявам, но не отговаря. Трябва да се появи всеки момент, защото има съвещание. Искате ли да му предам нещо?
— Да, кажете му, че Стив Барнс го е търсил. Става въпрос за проблема ми с паспорта.
— Дайте ми вашия номер, ако обичате.
— Той го има. — Ник затвори.
Според уговорката, Уес трябваше да излезе от посолството и да използва външен телефон, за да позвъни на номера, от който Ник се обаждаше. Ник оставяше на Уес петнайсет минути, за да се свърже с него. Ако не успееше да се свърже, трябваше да го набере отново по-късно. Само че нещо му подсказваше, че рискува, като изчаква телефонът да звънне. Последният разговор с телефонистката го притесняваше. Особено това дълго изчакване в началото. Погледна часовника си. Беше един и четиринайсет. Щеше да почака до един и половина.
Някой почука на стъклото на кабината. Отвън стоеше млада жена и му показваше монета. Искаше да използва телефона. Ник изруга наум и я зачака да свърши разговора. В един и двайсет и пет тя все още продължаваше да говори. Той й посочи часовника, но жената просто му обърна гръб.
Той отново изруга и огледа улицата. Беше чакал прекалено дълго.
Сред тълпата пешеходци на ъгъла се появи мъж в антрацитен сив костюм. Вървеше към Ник. Нещо в начина, по който той бръкна в джоба на костюма, показа на Ник, че е загазил. С едно-единствено движение, мъжът коленичи и вдигна ръце. Ник откри, че се взира в дулото на пистолет.
— Не мърдай, О’Хара! — изкрещя Рой Потър иззад него.
Ник се извърна надясно, готов да се стрелне към близката уличка. В същия миг се появиха още два пистолета. Във врата му бе притиснато още едно дуло. Той чу металното прещракване на вдигнатите предпазители. В продължение на няколко секунди никой не смееше нито да помръдне, нито да диша. Няколко метра по-надолу, на улицата спря лимузина и вратата се отвори.
Ник се извърна бавно към Потър, който внимателно се придвижваше напред, пистолетът му насочен в главата на Ник.
— Махни тази дяволия, Потър — каза Ник. — Ставам нервен.
— Влизай в колата — нареди Потър.
— Къде отиваме?
— На среща с Джонатан ван Дам.
— Какво става?
Усмивката на Потър бе неприятна.
— Зависи само от теб.
— Къде е Сара Фонтейн?
Ник се отпусна на кожения стол и дари Ван Дам с най-успешния си поглед, който означаваше „я върви по дяволите“. Беше учуден, че се намира в толкова приятна обстановка. Беше очаквал ярки прожектори, насочени в очите му, дървена пейка, не и скъпото кресло, на което седеше. Несъмнено нещата можеха да станат доста по-неприятни.
— Господин О’Хара, ставам нетърпелив — каза Ван Дам. — Зададох ви въпрос. Къде е тя?
Ник сви рамене.
— Ако ви е грижа за нея, ще ни кажете къде е, и то бързо.
— Грижа ме е — отвърна Ник. — Затова няма да ви кажа нищо.
— И седмица няма да изкара, ако е сама. Тя е неопитна. Уплашена е. Трябва да я приберем, веднага!
— Защо? Имате нужда от примамка ли?
— Ти си пълен досадник, О’Хара — измърмори Потър, който стоеше нацупен отстрани. — Винаги си бил и такъв и ще си останеш.
— И аз не мога без теб — изръмжа Ник.
Ван Дам се направи, че не чува размяната на реплики.
— Господин О’Хара, жената се нуждае от помощта ни. Ще й бъде по-добре, ако е под наша опека. Кажете ни къде се намира. Така може да спасите живота й.
— Нали беше под вашето крило в Маргейт. Каква защита й осигурихте тогава? Какво, по дяволите, става тук?
— Не мога да ви кажа.
— Трябва ви Джефри Фонтейн, нали?
— Не.
— Вие уредихте освобождаването й в Лондон. След това я преследвахте. Мислехте си, че ще ви отведе до Фонтейн, а?
— Вече знаем, че не може да ни отведе при него.
— И какво означава това?
— Ние не преследваме Фонтейн.
— Бре, да му се не види!
Потър не можеше повече да си мълчи.
— По дяволите! — изръмжа той и блъсна с длани по бюрото. — Не загряваш ли, О’Хара? Фонтейн беше от нашите момчета!
Това разкритие остави Ник безмълвен. Той се загледа в Потър.
— Искаш да кажеш, че той е бил с Управлението?
— Точно така.
— Тогава къде е той?
Потър въздъхна и изведнъж умората му пролича.
— Мъртъв е.
Ник се отпусна на креслото, изумен от новата информация. Бягството, търсенето се оказваха напразни. Бяха прекосили половин Европа, за да преследват един мъртвец.
— Аз… аз май съм пропуснал доста неща. Поне ми кажете. Кой тогава преследва Сара?
Ван Дам се намеси.
— Не съм сигурен дали можем да…
— Нямаме друг избор — каза Потър. — Трябва да му кажем.
След малко Ван Дам кимна.
— Добре. Продължавайте, господин Потър.
Потър крачеше напред-назад, докато говореше и се движеше като престарял булдог между столовете.
— Преди пет години, един от най-добрите агенти на Мосад бил мъж на име Саймън Данс. Екипът му се състоял от трима. Другите били две жени — Ева Сейнт Клер и Хелга Стайнбърг. Била им възложена рутинна задача за нечие ликвидиране, но операцията се провалила. Обектът оцелял. Вместо него била убита жена му.
— Данс е бил наемен убиец?
Потър спря и се намръщи на Ник.
— Понякога, О’Хара, се налага да отвърнеш на огъня с огън. Обектът му в този случай бил главата на международен терористичен картел. Тези приятелчета не се интересували от идеология. Вършели всичко заради пари. Сто бона и слагат бомбата там, където пожелаеш. За триста бона потопяват малък кораб. Ако самият ти си в този бранш могат да те снабдят и с екипировка. Един сак Узита. Ракета земя — въздух. Каквото и да пожелае алчното ти сърчице, го имаш, стига да платиш цената. Никой не е в състояние да се разправя с подобен клуб, освен по приетите от тях начини. Работата трябва да се свърши, а Данс е бил най-добрият.
— Само че обектът се изплъзнал.
— За нещастие станало точно така. След само една година и тримата агенти на Мосад били набелязани, а най-голямата награда била за главата на Данс. По това време те вече проявили достатъчно здрав разум и се покрили. Смятаме, че Хелга Стайнбърг е все още в Германия. Данс и Ева Сейнт Клер изчезнали. В продължение на пет години никой нямал представа къде се намират. И изведнъж преди три години, един от лондонските ни агенти, докато си седял в любимата си кръчма, дочул глас, който му бил познат. Работил с Данс преди години и затова го познал по гласа. Така се разкрила новата самоличност на Джефри Фонтейн.
— Как е започнал работа за Управлението?
— Аз го убедих.
— Как?
— По обичайния начин. Пари. Нов живот. Той не искаше тези неща. Мечтата му бе само едно — да може да живее без страх. Обясних му, че единственият начин е да се върне в играта и да довърши Магус, мъжът, който е трябвало да ликвидира. Години наред се опитвам сам да проследя Магус, но напълно безуспешно. Стигнах до Амстердам и се оказа, че имам нужда от помощта на Данс. Той се съгласи.
Магус, помисли си Ник. Старецът, магьосникът. Най-сетне започваше да разбира.
— Не си могъл сам да свършиш работата — каза той. — Затова си наел убиец за доброто на любимите стари Съединени щати.
— Да бе. Я не ми пробутвай старомодната си дипломатическа плява. Един куршум върши по-добра работа.
— Намерил си лесния отговор на всички въпроси. Да ги гръмнем! Че какво му е лошото? И защо твоят убиец не се е справил?
Потър поклати глава.
— Не знам. В Амстердам Данс е станал малко… нервен. Побягнал като подплашен заек. Господ знае защо избягал в Берлин и се регистрирал в този стар хотел. Същата нощ станал пожар. Но това вече го знаеш. Това е последното, което научихме за Саймън Данс.
— Неговото тяло ли е било в хотела?
— Нямаме зъбни отпечатъци, за да го докажем, но съм склонен да мисля, че е бил той. Никой в Берлин не е съобщавал за изчезнал човек. Данс не се е появявал никъде. Никой не може да си обясни как се е случило. Убийство? Самоубийство? И двете възможности са отворени. Той беше депресиран. Уморен.
Ник се намръщи.
— Ако той е умрял в този хотел, тогава кой е звъннал на Сара?
— Аз.
— Ти!
— Съобщението беше събран запис на неговия глас. Всъщност записвахме разговорите му в хотела в Лондон.
Пръстите на Ник се стегнаха около облегалката на креслото, докато се опитваше да запази гласа си равен.
— Искали сте тя да дойде тук, в Европа? С една дума сте я използвали за примамка?
— Да, О’Хара, за примамка. Чух, че Магус все още иска Данс. Очевидно не вярва, че той е мъртъв. Ако успеем да го накараме да повярва, че Сара знае нещо, може и да направи крачка към нея. Затова я примамихме в Европа. Надявахме се Магус да се появи. Наблюдавахме я през всичкото време. Поне, докато ти не се появи.
— Копелета — изкрещя Ник. — Тя не е била за вас нищо повече от стръв, също като коза, вързана за примамка!
— Има по-важни въпроси, отколкото…
Ник скочи.
— Майната им на вашите въпроси!
Ван Дам се размърда притеснено на стола си.
— Моля ви, господин О’Хара, седнете. Опитайте се да схванете цялостната ситуация…
Ник се извърна към Ван Дам.
— Сигурно тази умна идея е била ваша?
— Не, беше моя — призна Потър. — Господин Ван Дам няма нищо общо с това. Самият той разбра по-късно, когато пристигна в Лондон.
Ник погледна Потър.
— Ти? Трябваше да се сетя. Наистина вони на твоя стил на работа. И какво си измислил за по-нататък? Сигурно да я завържем на площада с един огромен надпис „Честна игра“?
Потър поклати глава и заговори тихо:
— Не. Операцията приключи. Ван Дам иска да я доведеш.
— И какво става после?
— Скоро ще стане ясно за всички, които са въвлечени, че Фонтейн наистина е мъртъв. Ще я оставят на мира. Очевидно ще се заемем с откриването на Магус по-нататък.
— Ами Уес Коригън? Не искам да намесвате и него.
— Няма. Кариерата му няма да пострада. В личното му досие няма да има нищо по този случай.
Ник бавно седна. Погледна Потър продължително. Решението му и последиците зависеха от тези двамата. Въпросът бе дали може да им се довери. Дори и да не можеше, какъв избор имаше? Сара бе някъде в града, сама и се криеше от убиеца. Никога нямаше да успее да се справи сама.
— Ако това е някакъв заговор…
— Не е нужно да ме заплашваш, О’Хара. Знам на какво си способен.
— Не — отвърна Ник. — Мисля, че не знаеш. Нека се надяваме, че никога няма да разбереш.
— И къде в Амстердам да го търся? — обърна се Сара към жената.
Вървяха между дърветата към ситроена. Земята бе влажна и токчетата на Сара потъваха дълбоко сред избуялата трева.
— Сигурна ли си, че искаш да го намериш? — попита жената.
— Трябва да го намеря. Той е единственият, към когото мога да се обърна за помощ. И той ме чака.
— Възможно е да не останеш жива, ако предприемеш това пътуване. Нали разбираш?
Сара потръпна.
— Едва успявам и сега. Страхувам се във всеки един момент. Все се чудя кога и как ще приключи. Дали ще е болезнено. — Тя отново потръпна. — Използвали са нож за Ив.
Очите на жената потъмняха.
— Нож, значи? Запазената марка на Кронен.
— Кронен ли?
— Син на дявола, както ние го наричахме. Той е любимецът на Магус.
— Носи ли слънчеви очила? С руса, почти бяла коса ли е?
Жената кимна.
— Виждала си го значи. Той ще продължи да те търси. В Амстердам. В Берлин. Където и да отидеш, той ще те чака.
— А вие как бихте постъпили на мое място?
Жената погледна замислено Сара.
— На твое място, значи. И толкова млада? Щях да правя същото, което правиш и ти. Щях да се опитам да намеря Саймън.
— Тогава ми помогни. Кажи ми как да го намеря.
— Ако ти кажа, това може и да го убие.
— Много ще внимавам.
Жената наблюдаваше внимателно Сара, преценявайки отново шансовете й.
— В Амстердам — каза тя, — има един клуб „Каза Моро“. Намира се на улица „Ауде Зидс Ворбюргвал“. Собственичката се казва Кори. Едно време в Мосад ни беше приятелка. На всички. Ако Саймън е в Амстердам, тя ще знае как да го открие.
— Ами ако не знае?
— Тогава никой не знае.
Вратата на ситроена вече беше отворена. Двете жени се качиха и шофьорът потегли към Ку-дам.
— Когато видиш „Каза Моро“ не се стряскай — каза жената.
— Защо да се стряскам?
Жената тихо се разсмя.
— Сама ще разбереш. — Тя се приведе напред и заговори на шофьора на немски. — Можем да те оставим близо до пансиона ти — каза тя на Сара. — Искаш ли?
Сара кимна. За да се добере до Амстердам имаше нужда от пари, а Ник пазеше почти всичките им запаси. Тази вечер, докато спи, ще ги отмъкне от портфейла му и ще напусне Берлин. Сутринта ще бъде много далече.
— Отседнала съм на юг от…
— Знаем къде е — каза жената. Изломоти още нещо към шофьора. След това се обърна към Сара. — Още едно последно нещо. Внимавай на кого се доверяваш. Мъжът, който беше с теб вчера… как му беше името?
— Ник О’Хара.
Жената се намръщи, сякаш се опитваше да си спомни нещо.
— Който и да е — продължи тя, — може да се окаже опасен. Отдавна ли го познаваш?
— От няколко седмици.
Жената кимна.
— Не му се доверявай. Върви сама. Така е най-сигурно.
— На кого мога да се доверя?
— Само на Саймън. На никого не споменавай каквото ти казах. Магус има уши и очи навсякъде.
Наближаваха пансиона. Улицата отпред изглеждаше пуста и опасна. Сара се почувства в безопасност в колата и никак не й се искаше да слиза. Ситроенът намали. Тъкмо посягаше да отвори, когато шофьорът ненадейно изруга и настъпи газта. Сара удари рамото си във вратата, когато той рязко се отдели от тротоара и се стрелна в потока улично движение.
— Nach rechts! — изкрещя жената, лицето й сгърчено от страх.
— Какво има? — изписка Сара.
— ЦРУ! Навсякъде са!
— ЦРУ?
— Погледни сама!
Приближаваха бързо пансиона. Както и останалите сгради на улицата, той бе безлична кутия от сив бетон, разкрасен единствено от крещящите червени графити на фасадата. На тротоара до графитите стояха двама мъже. Сара ги позна и двамата. Стъпил здраво на набитите си къси крачка, бе Рой Потър, който присвиваше очи в тяхната посока. Застанал до него, неспособен да повярва на очите си, бе Ник.
Стори му се, че не може да помръдне, че не може да направи нищо. Когато ситроенът профуча, те останаха загледани в него. За секунда очите му срещнаха тези на Сара. Той сграбчи ръката на Потър. И двамата се втурнаха след ситроена в напразен опит да сграбчат дръжката на вратата. В този момент тя разбра. Вече всичко й бе ясно.
Ник бе работил с Потър през всичкото време. Заедно бяха измислили толкова хитър план, така добре замислен и изпълнен, че тя се бе хванала. Ник бе от Компанията. Тя бе получила своето доказателство на тротоара. Сигурно се е върнал в стаята и е открил, че я няма. Веднага след това е вдигнал алармата.
Сара се отпусна ужасена на седалката. Чу гласът на Ник, докато я викаше. След това звукът се смеси с шума на движението. Сара усети, че е останала без сили. Сгуши се до вратата като преследвано животно. Но тя наистина бе преследвано животно. ЦРУ я гонеха. Магус също я гонеше. Накъдето и да побегнеше, все някой щеше да я впримчи в мрежите си.
— Ще трябва да те оставим на летището — каза жената. — Ако успееш да се качиш веднага на някой самолет, може и да успееш да се измъкнеш от Берлин, преди да са те спрели.
— А вие къде отивате? — изплака Сара.
— Далече. Ще пътуваме другаде.
— Ами ако имам нужда от вас? Как да ви намеря?
— Няма да можеш.
— Но аз дори не знам името ви!
— Ако откриеш съпруга си, кажи му, че Хелга те изпраща.
Знакът за летище „Тегел“ бе точно пред тях. Оставаше й съвсем малко време, за да събере цялата си смелост и да помисли. Преди още да се почувства готова, ситроенът спря до тротоара. Трябваше да слезе. Нямаше време да си вземе сбогом с Хелга. Щом слезе, вратата се хлопна и колата потегли с пълна газ.
Сара бе сама.
Докато вървеше към гишето за билети, тя прегледа парите, с които разполагаше. Едва щяха да й стигнат, за да се нахрани, камо ли пък да си купи самолетен билет. Не й оставаше избор. Налагаше се да използва кредитната си карта.
Двайсет минути по-късно излетя самолетът за Амстердам. Сара бе в него.