Тес Геритсън
В полунощ (12)

Десета глава

Първият й импулс беше да се обърне и да побегне, да се загуби сред пъстрата тълпа. Само че всяко рязко движение веднага би привлякло вниманието му. Мъжът щеше да я забележи, че тича и щеше да се усъмни. Трябваше да продължи да се движи напред и да се надява, че той няма да я разпознае.

Започна трескаво да търси прозореца, където бе видяла лицето на Ник. Само ако можеше да му даде знак, че се нуждае от помощ. Прозорецът се оказа прекалено назад и не успя да го зърне дори.

В самото начало на опашката, някакъв възрастен пътник си бе изпуснал билета на земята. Човекът бавно се наведе, за да го вдигне. „Боже господи, моля те, побързай!“, молеше се тя. Колкото по-дълго останеше тук, толкова повече време щеше да има преследвачът да я огледа. Тя преглътна паниката и се опита да влезе в ролята, която си бе избрала, на болнава белгийка. Сведе поглед и здраво стисна чантата си подмишница. Сърцето й блъскаше като обезумяло. Черната перука й приличаше на благословен щит, закрил я от очите на мъжа. Може би перуката ще се окаже достатъчна. Той търси жена с червеникавокестенява коса. Може пък да не я забележи.

— Госпожо?

Тя се дръпна, когато усети нечия ръка върху своята. Някакъв старец я теглеше за ръкава. Тя го загледа глупаво, докато той бъбреше високо на бърз френски. Сара се опита да си изтегли ръката, но той я държеше здраво и размахваше дамски шал. Той отново повтори въпроса и посочи към земята. В този момент тя разбра, поклати глава, за да му покаже, че тя не е изпускала шал. Старецът сви рамене и отмина.

Сълзите й бяха готови да рукнат, когато се обърна, за да се качи. Тогава откри, че някой е препречил пътя.

Вдигна поглед и видя собственото си ужасено изражение, отразено в непрозрачните слънчеви очила.

Русият се усмихна.

— Госпожо? — каза тихо той. — Елате…

— Не, не! — прошепна тя и отстъпи назад.

Той пристъпи към нея и нещо в ръката му проблесна, предмет, който сякаш остави гореща следа в съзнанието й. Представи си дъгата, която острието ще направи, обзе я предчувствие за болката, която ще й причини. Усети как полита назад, но не тя бе отстъпила, а влакът потегли. Щеше да остане.

Видя как вратата се отдалечава към края на перона. Сега беше последният й шанс да се измъкне.

Сара усети, че мъжът се приближава към нея. Той пристъпи напред, към плячката, която се готвеше да се обърне и да избяга.

И Сара наистина побягна. Само че в противоположна на очакваното посока. Вместо да се обърне, тя се втурна покрай него след набиращия скорост влак.

Това неочаквано действие я дари с безценна секунда преднина. Той не бе очаквал подобно нещо.

Влакът се движеше все по-бързо. Оставаха няколко крачки до края на перона и тогава нямаше да успее да го хване. Краката й сякаш бяха пълни с олово. Чуваше забързаните крачки на мъжа зад себе си и усещаше, че я настига. Сърцето й бе готово да се пръсне, докато пробягваше последните метри. Дръжката до вратата бе на сантиметри. В този момент пръстите й стиснаха студената стомана. Стисна я с всичка сила, за да се задържи.

Подпря се на стъпалото и се отпусна задъхана. Сгради и градини профучаваха, пред очите й играеха светли цветни петна. Болката в гърлото й намаля, за да се превърне в непонятно ридание, предизвикано от облекчение. Успях…

Някаква сянка закри слънцето. Стъпалото се огъна под нечия тежест и хладен повей смрази раменете й, когато усети приближаването на собствената си смърт. Не й бяха останали сили да се бори, а и вече нямаше накъде да бяга. Не можеше да направи нищо, освен да се свие, докато мъжът се надвесва над нея.

Влакът продължаваше да набира скорост. Бумтенето на колелата отекваше в главата й и изместваше всички други звуци, освен яростното блъскане на сърцето й. Ти не може да си истински, ти си някакъв кошмар!

Тя стоеше като хипнотизирана, докато той се надвесваше над нея и закриваше слънцето. Очакваше сянката му да я погълне.

И тогава някъде зад нея се чу приглушен звук на ярост. Тя усети движението, преди да е видяла озлобения ритник. Надвисналата сянка се стрелна назад със стон.

Русият сякаш вися безкрайно дълго, увиснал в безкрайния полет назад. Слънцето проблесна по изпитото бледо лице, а очилата се плъзнаха настрани. Сякаш някаква магия го събори от стъпалото, а ругатнята му бе погълната от тракането на колелата. Зърна го за последно, докато се изправяше на чакъла, а после той изчезна от погледа й. Кой знае как тя бе все още жива, дишаше. Беше успяла да се изтръгне от кошмара.

— Господи, Сара!

Нечии груби ръце я повдигнаха нагоре, далече от стъпалото, далече от смъртта. Тя потръпна и се отпусна в ръцете на Ник. Той я прегръщаше толкова силно, че тя усети ударите на сърцето му.

— Всичко е наред — повтаряше шепнешком той. — Всичко е наред.

— Кой е той? — извика тя. — Защо не ни оставя на мира?

— Сара, чуй ме. Слушай! Трябва да слезем от този влак. Трябва да се махнем, преди да е пресрещнал влака…

„И какво ще правим?“, искаше да изкрещи тя. „Къде ще отидем?“

Той огледа пейзажа, който отминаваше покрай тях. Движеха се прекалено бързо, за да могат да скочат.

— Следващата спирка — каза той. — Ще се наложи да пътуваме по друг начин. Пеша. На автостоп. Щом пресечем холандската граница ще се качим на друг влак, който пътува на изток.

Тя се притисна в него, без да чува думите му. Опасността се бе превърнала в нещо всепоглъщащо. Мъжът с очилата се оказа повече от обикновено човешко същество. Той притежаваше свръхестествена сила, за него обичайните страхове бяха непонятни. Сара затвори очи и си го представи как я чака на следващата гара, а също и на следващата. Дори и Ник нямаше да успее да я предпазва от него завинаги.

Тя се загледа напред в релсите и отправи молитва следващата гара да е скоро. Трябваше да слязат преди той да успее да ги хване в капан. Да изчезнат някъде в провинцията, бе единственият им шанс.

Само че релсите продължаваха безкрайно, чак до хоризонта. Струваше й се, че влакът се е превърнал в стоманен ковчег, който ги отнася право в ръцете на убиеца.

 

 

Кронен огледа насиненото си лице в огледалото и в гърдите му като алена магма се надигна гняв. Жената бе успяла да му избяга за втори път. Беше му в ръцете на перона, но се шмугна покрай него в някаква напълно неочаквана посока. А после го изритаха от влака като някакво животно и то тъкмо когато я бе пипнал. Това го ядоса най-много.

Кронен заби ядно юмрук в огледалото. За втори път този Ник О’Хара му се изправяше на пътя. И кой беше той, все пак? От ЦРУ? Приятел на Саймън Данс? Който и да беше, Кронен щеше да му види сметката щом ги откриеше двамата със Сара.

А сега щеше да бъде доста трудно да ги открие.

Бяха изчезнали. Когато сътрудниците на Кронен пресрещнаха влака в Антверпен, жената и придружителят й бяха изчезнали. Можеха да са навсякъде. Нямаше никаква представа накъде са се упътили и защо.

Налагаше се отново да се обади на стареца за помощ. Това накара Кронен да се поколебае, а след това отново да се ядоса на жената, задето бе успяла да избяга, на придружителя й, заради намесата му. Скъпо ще си плати тя, за всички неприятности, които му причини.

Русият си сложи очилата. Синината ясно личеше на дясната скула. Това бе унизителен спомен, че го е победило едно невзрачно същество като Сара Фонтейн.

Това, разбира се, бе временно. Старият ще я търси, а той има очи навсякъде, дори и на най-неочаквани места. Да, ще я открият отново.

Не може вечно да се крие.

 

 

Някакви гълъби шумно пляскаха с криле и събудиха Сара. Тя отвори очи. В сумрака различи гладки каменни стени, долови ново пляскане на криле и бавното протяжно скърцане на дървеното колело на мелницата. Един гълъб се настани на перваза на прозореца и започна да гука. Скърцането и пукането напомняха на звуците в някой стар кораб. Докато лежеше на сламата, я изпълни странно чувство на учудване, а също и страх, че й остава толкова малко живот. А тя бе така жадна за живот! Никога не бе изпитвала подобен глад. Едва сега, докато гълъбите пляскаха с криле и светлината бавно залязваше, Сара усети колко ценни са й тези мигове. И всеки един от тях дължеше на Ник.

Обърна се към него и се усмихна. Той спеше на сламата до нея, ръцете му сплетени зад врата, а гърдите му бавно се повдигаха и спускаха. Горкият изтощен Ник. Бяха пътували на автостоп през холандската граница, а след това вървяха пеша много километри, или поне така й се стори. В момента бяха на около километър и половина от най-близката гара. Сара се възпротиви да се качат на друг влак. „Ще чакаме, докато се стъмни“, съгласи се той. Намериха си място за почивка, в някаква мелница в полето и щом се отпуснаха на сеното в каменната кула, веднага заспаха.

„Берлин, помисли си тя, дали някога ще успеем да стигнем?“

Сгуши се до Ник и се заслуша в равномерното му дишане. Той се събуди рязко и ръката му се плъзна около нея, за да я прегърне.

— Скоро ще се стъмни — прошепна тя.

— А-ха.

— Иска ми се никога да не си тръгваме от това място.

Той въздъхна сънено.

— И на мен.

За малко останаха притиснати, заслушани в проскърцването на механизма, на перките, които се въртяха при всеки повей на вятъра. Неочаквано той се засмя.

— Каква ирония — каза той. — Смелият Дон Кихот се крие във вятърна мелница. Струва ми се, че ги чувам как се смеят в Лондон.

— Да се смеят? Но защо?

— Защото тъпият О’Хара пак се е забъркал в нещо.

Тя се усмихна.

— Може и да се е забъркал. Само че не е тъп. И никога не е бил тъп.

— Благодаря за този вот на доверие.

Тя го погледна с любопитство.

— В думите ти има толкова много огорчение, Ник. Толкова ли е зле във Външно министерство?

— Не. Работата си е хубава. Ако успееш да изключиш съвестта си. Когато постъпваш, те карат да подпишеш един документ. В него се казва, най-общо, „Когато съм сред хората, се заклевам винаги да следвам установените директиви“. Аз го подписах.

— И това е голяма грешка, така ли?

— Щом се замисля за абсурдната политика, която трябваше да поддържам. Да не забравям и коктейлите. Всеки път си на крак и се стараеш да не се напиеш от шерито. Всички игри, които играехме с руснаците! Бяхме също като деца, които се опитват да си разберат тайните.

— Ясно. Дипломацията е някакъв ужас.

Той се усмихна.

— Поне не е толкова неприятна като войната.

— А пък аз те мислех за бюрократ.

— Такъв съм, нали по цял ден прехвърлям хартийки.

— Но, Ник, ти си най-небюрократичният мъж, когото познавам! Вярвай ми, познавам не един и двама!

— Мъже ли?

— Не, глупчо. Бюрократи. Онези във Вашингтон, които ми отпускат стипендиите. Ти не си като тях. Ти си… съпричастен.

— Много си права. Съпричастен съм — разсмя се той.

— Не само към мен. Към целия свят. Повечето хора пет пари не дават за друго, освен за собственото си съществуване. А пък ти си готов да се бориш и заради непознати.

— Вече не. Правех го преди. Докато бях в колежа всичко това бе от огромно значение за мен. Ако искаш вярвай, но двамата с Тим Грийнстайн веднъж прекарахме една много студена нощ зад решетките. Арестуваха ни заради незаконно събрание, което провеждахме пред вратата на ректора. Но, знаеш ли, напоследък хората май пет пари не дават за света. Може би просто остаряваме. — Той докосна лицето й. — Или просто откриваме, че има по-важни неща.

Гълъбите неочаквано запляскаха с криле и надолу се посипа слама като златен дъждец. И двамата се изправиха, а той започна да вади сламките от косата й.

— А ти каква беше в колежа? — попита той. — Сигурно много послушна.

— Прилежна.

— Разбира се.

— Досега винаги съм успявала да заобикалям препятствията.

— Като например мъжете ли?

Тя го перна лекичко с пръст по носа и се усмихна широко.

— Като например мъжете.

Погледите им останаха преплетени. Ушите й се изпълниха с бумтенето на собственото й сърце и проскърцването на вятърната мелница.

— Сега вече се чудя какво съм пропуснала — прошепна тя.

— Вършила си всичко онова, което си сметнала за важно. То е имало смисъл. Обичаше си работата, нали?

Тя кимна. Изправи се, приближи се към вратата и погледна обработените поля.

— Да. Има нещо много приятно да разгадаеш всичко под микроскопа. Можеш да се приближиш още по-близо, или ако поискаш да се отдалечиш само с едно трепване на лещата. Всичко е напълно безопасно, под контрол. Но знаеш ли, никога до този момент не се бях замисляла. В лабораторията ми няма прозорци. Не можеш да погледнеш навън… — Тя поклати глава и въздъхна. — Сега вече нищо не е под контрол. Но пък никога не съм се чувствала толкова жива. Нито пък по-уплашена, че може да умра.

— Не говори за това, Сара. Дори не си го и помисляй. — Той се приближи зад нея и я извърна към себе си. — Ще се наслаждаваме на всеки миг и на всеки ден. Само това ни остава.

— Знам.

— Ти си силна, Сара. В някои отношения си много по-силна от мен. Едва сега разбирам, че…

Наведе се и я целуна, с дълбока продължителна целувка, като мъж, жаден да усети вкуса й. В каменната кула над тях птиците гукаха, а светлината неусетно залязваше. Благословената нощ, сигурността, породена от тъмнината обви полята.

Ник се отдръпна със стон. Дишаше тежко.

— Ако продължаваме така, със сигурност ще изпуснем следващия влак. Не че имам нещо против, но… — Той отново притисна устни към нейните. — Време е да тръгваме. Готова ли си?

Тя си пое дълбоко дъх и кимна.

— Да, готова съм.

 

 

Старецът сънуваше.

Ниенке стоеше пред него, дългата й коса прибрана със синя кърпа. По широкото й обикновено лице личаха следи от работата в градината, а тя се усмихваше.

— Франц — каза тя, — трябва да направиш каменна пътека между розите, за да могат приятелите ни да се разхождат сред цветята. Сега все обикалят около храстите, но никога не успяват да стигнат до средата, където е най-красивата лавандула и жълтите пъпки. Те дори не ги забелязват. Все трябва да ги водя до там, а обувките им се калят. Само една каменна пътека, Франц, също като в хижата в Дордрехт.

— Разбира се — отвърна той. — Ще помоля градинаря да я направи.

Ниенке се усмихна. Приближи се към него. Когато протегна ръка, за да я докосне, синята й кърпа неочаквано изчезна. На мястото на косата на Ниенке сега имаше ален огнен ореол. Той се опита да го махне, преди да е обхванал лицето й, но в ръцете му останаха плътни кичури коса. Колкото повече се опитваше да махне пламъците, толкова повече коса и плът оставаха между пръстите му. Малко по малко, докато се опитваше да я спаси, той разкъса жена си. Погледна към ръцете си и забеляза, че горят, но не усети болка, не усети абсолютно нищо. Тих вик се откъсна от гърлото му, когато видя, че Ниенке го е напуснала завинаги.

 

 

На Уес Коригън му трябваха цели пет минути, за да отвори на думкането на задната врата. Когато най-сетне отвори, по пижама, наметнал отгоре халата за баня, той премига изненадано, когато видя кои са нощните посетители. На прага стояха двама. Когато ги погледна за пръв път, реши, че са непознати. Мъжът бе висок, белокос, небръснат. Жената носеше грозен пуловер и сива шапка. Дъхът им излизаше на пара в студената нощ.

— Какво стана с доброто старо гостоприемство? — попита Ник.

Уес зяпна.

— Какво по… Ник? Ти ли си това?

— Може ли да влезем?

— Ами, да! Разбира се! — Все още замаян, Коригън им посочи да влязат в кухнята и затвори вратата. Той бе нисък набит мъж в средата на тридесетте. На силната светлина в кухнята, кожата му изглеждаше бледа, а очите бяха подпухнали от съня. Огледа посетителите си и поклати удивено глава. След това погледът му се спря на бялата коса на Ник. — Господи. Толкова ли много време е минало?

Ник поклати глава и се усмихна.

— Най-обикновен талк. Но бръчките са си мои. Има ли още някой в къщата?

— Само котката. Ник, какво, по дяволите, става?

Ник мина покрай него, за да отиде в хола.

— Трябваше ли да съм уведомен за всичко това? — извика след него Уес. Ник не отговори. Обърна се към Сара, тъкмо когато тя си сваляше шапката. — Ами, здрасти. Аз съм Уес Коригън. А ти коя си?

— Сара.

— Ясно. Приятно ми е да се запознаем. Това ли е начинът, по който Ник гледа да спести някоя стотинка от приятелките си?

— Улицата ми се стори чиста — каза Ник, когато се върна в кухнята.

— Естествено, че е чиста. Всеки четвъртък мият.

— Искам да кажа, че не си под наблюдение.

Коригън го погледна глупаво.

— Ами то аз водя доста еднообразен живот. Я стига, приятелю. Какво става?

Ник въздъхна.

— Нещо сме я позагазили, Уес.

Коригън кимна.

— Май и сам успях да стигна до това заключение. Кой е по петите ви?

— Управлението. И още някои други.

Уес го погледна с недоверие. Отиде бързо до вратата на кухнята, огледа се навън, а после пусна резето. Отново погледна Ник.

— Искаш да кажеш, че те преследва ЦРУ? Какво си направил? Да не си продал някоя и друга национална тайна?

— Дълга история. Ще ни трябва помощта ти.

Уес кимна уморено.

— Точно от това се страхувах. Я седнете, седнете. Боже, какъв хаос цари в тази кухня. Обикновено не ми идват гости в два сутринта. Сега ще сваря кафе. Гладни ли сте?

Ник и Сара се спогледаха с усмивка.

— Умираме от глад — призна Сара.

Коригън се приближи до хладилника.

— Беконът с яйца ще е готов след миг.

Отне им цял час, докато разкажат всичко. Когато приключиха, кафеварката беше празна, Ник и Сара бяха погълнали по шест яйца всеки, а Коригън бе напълно буден и притеснен.

— Защо решихте, че този Потър е замесен? — попита Уес.

— Очевидно той е поел случая. Сара бе освободена по негово нареждане. Сигурно той е наредил на агентите да ни следят до Маргейт. Само че в Маргейт нещата се объркаха. Управлението обикновено не прецаква така собствените си хора без помощ отвън. Някой е наредил агентите да бъдат убити. И този някой след това се опита да ни застреля.

— Мъжът със слънчевите очила. Който и да е той. — Уес поклати глава. — Хич не ми харесва това, в което сте се забъркали.

— И на мен.

Уес бе дълбоко замислен.

— Значи искате да проверя досието на Магус. Може да се окаже трудно, Ник. Ако са го засекретили, няма да успея да се добера до него.

— Намери каквото успееш. Сами няма да успеем да се справим. Докато Сара не открие Джефри и не си изясни нещата, ще трябва да се покриваме.

— Така, така. Тук не е особено приветливо място.

Той ги изпрати до задната врата. Студеното небе бе обсипано със звезди.

— Къде ще спите? — попита Уес.

— Взели сме си стая близо до Ку-дам.

— Можете да се сместите и при мен.

— Прекалено опасно е. Имахме късмет, че минахме безпроблемно през източногерманския пункт. Сигурно вече знаят, че сме в града. Ако са умни, скоро къщата ти ще бъде под наблюдение.

— Кога ще се чуем?

— Ще ти се обадя. Използвам името Барнс. Ще ми позвъниш обратно от външен телефон. И за теб е по-добре да не знаеш къде сме.

— Не ми ли вярваш?

Ник се поколеба на стълбите.

— Знаеш, че не е това, Уес — каза той и побутна Сара към неосветено място.

— Тогава какво?

— Цялата тази работа е много гадна. Мисля, че е по-добре да не си толкова навътре в нея.

Ник и Сара се обърнаха и потънаха в нощта. Докато се отдалечаваха, чуха тихия глас на Уес зад тях.

— Приятелю, аз вече съм вътре.

 

 

На зазоряване Сара лежеше сгушена в прегръдките на Ник. Въпреки че и двамата бяха изтощени, не успяха да заспят. Прекалено много неща зависеха от това, което щеше да се случи този ден. Поне вече не бяха сами. Уес Коригън бе на тяхна страна.

Ник се размърда и тя усети топлия му дъх в косата си.

— Когато всичко това свърши — прошепна той, — искам да сме също като сега. Точно както в този момент.

— Когато това свърши… — Сара въздъхна и се загледа в голия бял таван. — Чудя се дали някога ще свърши. Дали някога ще се прибера вкъщи.

— Ще си отидем вкъщи. Заедно.

Тя го погледна с копнеж.

— Наистина ли?

— Обещавам. Ник О’Хара си държи на обещанията.

Тя обърна лице към рамото му.

— О, Ник. Желая те толкова много. Вече не знам сляпа ли съм, уплашена ли съм, или просто влюбена. Много съм объркана.

— Не, не си.

— Ти не си ли объркан? Поне малко?

— В чувствата си към теб ли? Не. Може и да ти прозвучи глупаво, Сара, но си мисля, че те познавам. Ти си първата жена, за която мога да кажа това.

— Ами жена ти? Нея не я ли познаваше?

— Лорън? — Гласът му, топъл и нежен допреди секунда, изведнъж прозвуча глухо. — Да. Мисля, че я познавах. Когато всичко между нас приключи.

— Какво се обърка, Ник?

Той се отпусна на възглавницата.

— Нали знаеш тази стара приказка, че всеки разказ си има две страни? Бракът ни беше много типичен пример. Ако попиташ Лорън какво се е случило, ще ти каже, че вината е била моя. Сигурно ще ти обясни, че не съм разбирал нуждите й.

— А ако попитам теб?

Той сви рамене.

— Времето минава и човек започва да вижда нещата от друг ъгъл. Сигурно бих казал, че никой няма вина. Но все не мога да забравя какво ми каза тя. — Той се обърна към Сара с толкова тъжно изражение, че тя усети болката му почти физически. — Бяхме женени колко… три години. На нея й харесваше Кайро. Обичаше суетнята в посолството. Беше съпруга на една от най-важните фигури в посолството. Май това беше основната причина, поради която се ожени за мен. Мислеше си, че ще й покажа целия свят. За нещастие, кариерата ми изискваше да поемам постове на места, които за нея не бяха достатъчно цивилизовани.

— Като Камерун ли?

— Точно така. Аз исках мястото там. Щеше да е само за година или две. Но тя отказа да дойде. Тогава ми предложиха Лондон и тя беше щастлива. Може би в края на краищата нещата щяха да потръгнат. Само че… — Той прекъсна изречението си.

Сара усети как ръката му се вдървява под рамото й.

— Не е нужно да ми разказваш, Ник. Ако не искаш, недей.

— Хората все повтарят, че времето лекува всички рани. Оказва се, че невинаги е така. Знаеш ли, тя забременя. Разбрах го в Лондон. Не ми беше казала. Лекарят на посолството ме поздрави с новината. Каза ми, че ще ставам баща. Бях… по дяволите, Сара, около шест часа направо летях от щастие. Когато се прибрах разбрах, че тя не иска това дете.

Сара нямаше какво да каже, за да облекчи болката му. Единствено се надяваше, че когато той завърши разказа си, ще се почувства по-добре в прегръдките й.

— Понякога се чудя — каза той, — наистина се чудя как ли щеше да изглежда. Дали щеше да е момиче или момче. Каква щеше да му е косата. Улавям се, че броя годините и си мисля за всички онези рождени дни, които никога няма да прекара. Нямам много роднини. Толкова силно исках това дете. Молих й се да го остави. Само че Лорън го определи като неудобство. — Той погледна Сара с учудване в очите. — Неудобство. Какво можех да отговоря?

— Нищо.

— Наистина нищо. Тогава осъзнах, че изобщо не я познавам. Тогава се изпокарахме за какво ли не. Тя си замина и… и се погрижи за неудобството. Никога повече не се върна. Месец по-късно получих документите за развода. Беше препоръчана пратка. Минаха вече четири години.

— Липсва ли ти понякога?

— Не. Почувствах облекчение, когато получих документите. След това останах сам. Така беше по-лесно. Няма болка. Нищо. — Той докосна лицето й и по устните му пробягна усмивка. — Тогава ти влезе в офиса ми. Беше с онези смешни очила. Първия път, когато те видях, дори не обърнах внимание как изглеждаш. Но ето че ти свали очилата и тогава забелязах очите ти. В този момент те пожелах.

— Ще изхвърля тези стари очила.

— В никакъв случай. Много ги обичам.

Тя се разсмя, доволна да чуе всички онези глупави неща, които влюбените казват. За пръв път в живота си се почувства почти красива.

Вятърът се вмъкна през отворения прозорец и довя лек мирис на бензин. Берлин започваше да се събужда. Долетяха и шумовете на уличното движение. Някой наду клаксон, наблизо профуча рейс. Нощта бе свършила. Беше време да започнат с телефонните обаждания.

— Сара? Мислила ли си какво ще стане, когато го намерим?

— Не мога да мисля толкова напред.

— Ти все още го обичаш.

Тя поклати глава.

— Вече не знам кого обичам. Във всеки случай не е Саймън Данс. Може би мъжът, когото обичам никога не е съществувал. Никога не е бил истински.

— Но аз съм — прошепна Ник. — Аз съм истински. И за разлика от Джефри Фонтейн, нямам какво да крия.