Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (51)

Епилог

Началото на ноември

Белият дом

Макар че беше ранният следобед, президентът Самюел Кастила се спаси от напрежението и шумотевицата на Овалния кабинет и се качи в личния си кабинет в Източното крило. Това помещение бе неговата светая светих, недокосната от набезите на модните дизайнери, които по поръчка на съпругата му премебелираха останалата част на Белия дом. Тук имаше лавици с любимите му книги, огромен килим в стил навахо, който покриваше полирания дървен под, голям кожен диван, две удобни кресла и телевизор с голям екран. По стените висяха репродукции на творби от Фредерик Ремингтън и Джорджия О’Кийфи, както и снимки на назъбените планини около Санта Фе.

Кастила се обърна назад с усмивка. Ръката му посегна към бутилка и две чаши.

— Ще пиеш ли един скоч, Фред?

Фред Клайн също му се усмихна от продълговатия диван.

— Разбира се, господин президент.

Кастила наля питиетата и ги отнесе.

— Това е любимото уиски на Джинииро.

— Много подходящо, Сам — каза тихо Клайн.

Шефът на Първи секретен отдел посочи към телевизора.

— Ще започне всеки момент.

— Да. И не искам да го изпусна за нищо на света — отговори Кастила.

Той седна със скоча в ръка и включи телевизора с дистанционното. Екранът светна и се изпълни със залата на Общото събрание на ООН в Ню Йорк. Джинииро Номура стоеше сам на трибуната и гледаше към морето от делегати и камерите, запазил пълно самообладание, макар да знаеше, че думите и образът му се излъчват по целия свят и че милиарди хора гледаха предаването на живо. Лицето му бе сериозно, все още с дълбоки белези от тъгата, причинена от предателството, пленничеството и смъртта на сина му.

— Застанал съм тук пред вас от името на Движението на Лазар, чиито благородни идеали и верни следовници бяха предадени от злите намерения на един човек. Този човек, моят собствен син Хидео, изби моите приятели и колеги, а мен затвори. Така той унищожи основателите на Движението, за да заграби тайно властта. После, преструвайки се на Лазар, използва нашата организация, за да прикрие жестоките си намерения за геноцид, намерения, които са в пълно противоречие с идеалите на нашето Движение…

Кастила и Клайн слушаха с мълчаливо задоволство, докато възрастният Номура разказваше подробно за предателството на Хидео, за създаването на нанофагите и плановете му да ги използва за унищожаване на по-голямата част от човешкия род, за да стане всевластен господар на сплашените оцелели. Съюзниците на Америка, които още преди това бяха уведомени накратко от Номура за случилото се, изразиха огромното си облекчение, че подозренията им се оказаха неоснователни, и нямаха търпение да оправят влошените си отношения със САЩ още преди истината да стане широко достояние. Речта на Номура в ООН бе само първата част от решителната им кампания да разкрият заговора срещу Движението на Лазар и да спасят репутацията на Америка.

Двамата мъже знаеха, че това ще отнеме време и ще са нужни доста усилия, но те бяха също така сигурни, че раните, оставени от злонамерените измами на Хидео Номура, ще зараснат. Някои изолирани фанатици сигурно щяха да продължат да настояват, че Америка е виновна, но повечето хора щяха да приемат истината, убедени от присъствието на оцелелия основател на Движението на Лазар и от огласяването на документите, иззети от тайната лаборатория на Хидео на Азорските острови. Самото Движение също бе разклатено под напора на първите разкрития за лъжите и смъртоносните планове на неговия лидер. Онези, които останаха, със сигурност щяха да се върнат към първоначалната идея на Джинииро за превръщането му в сила за мирна промяна и екологична реформа.

Кастила усети как започва да се успокоява най-сетне след седмици напрежение. Америка и целият свят се бяха спасили на косъм. Той въздъхна и забеляза, че Фред Клайн го гледа.

— Свърши се, Сам — каза му Клайн.

Кастила кимна.

— Знам — после вдигна чашата си. — За полковник Смит и останалите.

— За тях — каза Клайн и също вдигна чашата си.

 

 

Търговският център, Вашингтон

Хладен, освежен от дъжда есенен ветрец шумолеше в листата на дърветата покрай търговския център. Слънчевата светлина падаше косо през клоните, изпъстряйки тревата с мърдащи сенки в червеникав и златист оттенък.

Джон Смит вървеше през сенките към някаква жена, изправена замислено до една от пейките. Късата й златиста коса блестеше на следобедната светлина. Въпреки дебелия гипс на лявата й ръка тя изглеждаше стройна и грациозна.

— Мен ли чакате? — викна той нежно.

Ранди Ръсел се обърна към него. Устните й се бяха извили в лека усмивка.

— Ако ти си онзи тип, който ми е оставил съобщение на телефонния секретар с предложение за вечеря, предполагам да — отговори тя шеговито. — В противен случай ще ям сама.

Смит се усмихна. Някои неща никога не се променят.

— Как е ръката? — попита той.

— Не е зле — отвърна тя. — Докторите казват, че гипсът трябва да остане още няколко седмици. Като го махнат и ключицата заздравее, ще ме подложат на още малко рехабилитация и ще съм готова за работа на терен. Честно казано, едва издържам. Не съм създадена да седя зад бюро.

Той кимна.

— В Ленгли още ли е бъркотия?

Ранди сви леко рамене.

— Обстановката като че ли се успокоява постепенно. Документите, които нашите хора иззеха от Азорските острови, уличават всички, замесени в ТОКСИН. Чу ли, че Хансън подава оставка?

Смит отново кимна. Директорът на ЦРУ не беше замесен пряко в нелегалната операция на Бърк и Пиърсън. Но никой не се съмняваше, че грешните му преценки и желанието да си затвори очите донякъде бяха допринесли за бъркотията. Оставката на Дейвид Хансън „по лични причини“ просто бе начин да не пострада репутацията му като при уволнение.

— Чувал ли си нещо за Питър? — попита Ранди.

— Чухме се по телефона миналата седмица — уведоми я Смит. — Той отново се е оттеглил в къщата си в Сиера. Твърди, че е завинаги.

Тя повдигна вежда.

— Вярваш ли му?

Той се засмя.

— Не съвсем. Не мога да си представя Питър Хауел да седи на едно място на верандата дълго време.

Тя изгледа Джон през леко присвитите си очи.

— Ами ти? Още ли играеш на шпионин за Съвета на началник-щабовете? Или беше за военното разузнаване тоя път?

— Върнах се във Форт Детрик, на старата си работа в Медицинския институт — каза Смит.

— Пак при инфекциозните болести? — попита Ранди.

Той поклати глава.

— Не точно. Разработваме програма за наблюдение на опасни нанороботи и механизми по света.

Тя го изгледа въпросително.

— Спряхме Номура — обясни й Смит. — Но духът от бутилката вече е на свобода. Някой друг може да се опита да направи нещо подобно или еднакво разрушително.

Ранди потрепери.

— Мразя да си представям подобни неща.

Той кимна.

— Сега поне знаем какво да търсим. Производството на биологично активни наномеханизми изисква биохимични субстанции в огромни количества, а те могат да се проследят.

Тя въздъхна.

— А не е ли по-добре да изпълним първоначалното искане на Движението на Лазар — да забраним изцяло нанотехнологиите?

Смит категорично поклати глава.

— И да се лишим от потенциалните ползи? Като лечение на рак? Или ликвидиране на замърсяването? — Той сви рамене. — Това е като всяка друга напреднала технология, Ранди. Нищо по-различно. Как ще я използваме — с добри или лоши намерения, — зависи изцяло от нас.

— Сега у теб проговори ученият — каза тя.

— Аз наистина съм учен — отговори тихо Смит. — През повечето време поне.

— Добре — съгласи се Ранди усмихната. — Е, доктор Смит, поканихте ме на вечеря. Ще изпълните ли обещанието си?

Той се поклони и й предложи ръката си.

— Никога не бих допуснал да оставя у някого впечатление, че не държа на думата си, госпожице Ръсел. Вечерята ще е у дома.

Джон и Ранди се обърнаха и тръгнаха към паркираната наблизо кола на Смит. Над тях последните облаци отлитаха надалеч, оставяйки след себе си чисто небе.