Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (46)

Четиридесет и пета глава

Центърът на Лазар,

остров Санта Мария, Азорите

Слънцето тъкмо изгряваше зад командния център без прозорци на Движението на Лазар, издигайки се високо над прегръдката на Атлантическия океан. Първите ослепителни лъчи докоснаха надвисналите над залива Сао Лауренсу скали с огъня си и осветиха стръмните каменни тераси на лозята в Майа. От там увеличаващата се дневна светлина се разпространи на запад към зелените гори и пасища, заблестя, отразена от белите пясъци на плажната ивица при Прайа Формоза, и накрая прогони и последните сенки на нощта от голямата варовикова равнина около самолетната писта на „Номура Фарматек“.

Вътре в центъра сред тишината и светлината на неоновите лампи Хидео Номура четеше най-новите съобщения от оцелелите му агенти в Париж. Въз основа на сведения, осигурени чрез платени информатори в полицията, беше ясно, че Нънс и хората му са мъртви, убити заедно с останалите във взривената сграда на улица „Вини“ 18.

Той сключи вежди, едновременно озадачен и притеснен от тази новина. Нънс и екипът му трябваше да се измъкнат много преди да избухнат заредените от тях взривни устройства. Нещо се е издънило, но какво?

Няколко свидетели съобщаваха, че са видели „мъже в черно“ да бягат от сградата веднага след експлозията. Френската полиция, отначало скептична, вече се отнасяше към тези твърдения сериозно и обвиняваше тайнствените сили, противопоставящи се на Движението на Лазар, за този терористичен акт срещу неговата парижка централа.

Номура поклати глава. Беше невъзможно, разбира се. Единствените терористи, които атакуваха Движението, бяха хора под негова команда.

И все пак ако някой друг душеше около улица „Вини“ 18? Вярно, неговите сложни схеми успяваха да всеят пълен смут и объркване в ЦРУ, ФБР и МИ-6. Но имаше и други разузнаватели служби в света и не бе изключено някои от тях да се опитват да надничат в дейността на Движението на Лазар. Дали не бяха открили нещо, което да свърже експеримента в Курньов с него? Прехапа долната си устна и се замисли дали не беше проявил прекалена самоувереност, свръхубеденост, че неговите многобройни внимателно подготвени хитрости ще останат неразгадани?

Номура обмисляше тази вероятност известно време. Въпреки че прикритието му със сигурност не беше застрашено, той реши, че е най-добре да вземе някои предохранителни мерки. Първоначалният му план предвиждаше едновременен удар върху континенталните части на САЩ с най-малко дванадесет самолета „Танатос“, но сглобяването на такова количество от гигантските летателни апарати щеше да отнеме на работните му екипи още три дни. Освен това, което бе по-важно, не разполагаше с достатъчно хангари да скрие толкова много самолети от наблюдение от въздуха.

Не, помисли си той хладнокръвно, трябваше да действа веднага, докато все още бе сигурен, че ще е в състояние, а не да изчаква идеалния момент, който така и можеше да не се появи. След като ликвидираше първите милиони хора, американците и техните съюзници щяха да останат без лидерство и да се парализират от ужас, за да преследват ефективно скритите си врагове. Когато се бориш за контрол над съдбата на света, напомни си той, гъвкавостта е добродетел, не порок. Хидео натисна бутон върху вътрешния си телефон.

— Пратете ми веднага Търс.

Последният от братята Хораций пристигна миг по-късно. Яките му плещи изпълниха отвора на вратата, а главата му почти докосваше тавана. Той се поклони покорно и застана, без да мърда, пред тиковото бюро на Номура, търпеливо очаквайки заповедите на човека, който го бе направил толкова силен и ефективен убиец.

— Знаеш, че двамата ти другари не оправдаха доверието ми — каза Номура.

Високият зеленоок мъж кимна.

— Разбрах за това — отговори той безизразно. — Но аз не съм те предавал никога.

— Това е вярно — съгласи се Номура. — И по тази причина наградите, обещани на тях, ще получиш ти. Когато дойде времето, ще бъдеш моята дясна ръка — ще управляваш от мое име и в името на Лазар.

Очите на Търс светнаха. Номура планираше да реорганизира света и да създаде рай за малцината, които смяташе за достойни да продължат живота. Повечето народи и нации щяха да умрат, изядени за месеци и години от невидимите нанофаги. Онези, на които щеше да позволи да живеят, щяха да бъдат принудени да му се подчиняват — да променят живота, културата и вярванията си според неговата идилична философия. Номура и онези, които му служеха, щяха да разполагат с почти пълна власт над уплашените останки на човешкия род.

— Какви са заповедите ти? — попита оцелелият член на триото „Хораций“.

— Ще нападнем по-рано от предвиденото — каза му Номура. — Три самолета „Танатос“ да са готови за излитане до шест или осем часа. Уведоми производствения екип, че искам достатъчно контейнери с нанофаги да бъдат натоварени на самолетите до извършването на последните проверки преди излитането. Първите цели ще са Вашингтон, Ню Йорк и Бостън.

 

 

Летище Лажеш, остров Терсейра, Азорите

Трима души, двама мъже и една жена, бяха сред малката група пътници, които слизаха от самолета на португалските авиолинии от Лисабон. Необременени от багаж, те бързо се промъкнаха между потоците от местни хора и туристи от пистата в летищния терминал.

След като влязоха вътре, Ранди Ръсел спря като попарена. Тя погледна към огромния часовник, показващ местното време, а после към таблото с отбелязаните часове на излитащите и пристигащите самолети.

— Мамка му — измърмори тя ядосано. — Има само един полет дневно до Санта Мария и ние сме го изпуснали.

Без да спира, Джон поклати глава.

— Няма да пътуваме с тукашен самолет.

Той ги поведе към изхода. Малка редица таксита и частни автомобили чакаха до бордюра пристигащите пътници.

Тя повдигна едната си вежда.

— Санта Мария е на около двеста мили оттук. Да не смяташ да плуваме?

Смит се ухили през рамо.

— Не, освен ако Питър не настоява.

Ранди погледна към синеокия англичанин, който вървеше до нея.

— Знаеш ли за какво говори?

— Един господ знае — отговори Питър нехайно. — Но забелязах, че проведе няколко телефонни разговора в Париж, докато чакахме самолета за Лисабон. Подозирам, че нещо е уредил.

Все още усмихнат, Смит мина през изхода и излезе на чист въздух. Вдигна ръка към боядисан в камуфлажни зелено-кафяво-сиви тонове високопроходим автомобил „Хъмви“, паркиран надолу по шосето. Той потегли да ги пресрещне.

— Полковник Смит и неговите придружители? — попита сержант от ВВС на САЩ иззад волана.

Хъмвито потегли надолу по шосето и след половин километър зави към входа на желязна ограда. Там двама часови с автомати М-16 и сериозни физиономии им провериха документите, внимателно сравнявайки лицата и снимките. Удовлетворени, войниците им махнаха да продължат към военновъздушната база на САЩ в Лажеш.

Джипът зави наляво и продължи към самолетната писта. Сиви транспортни самолети С-17 и гигантски самолети танкери КС-10 стояха от двете страни на пистата. В единия й край теренът се накланяше леко и тя стигаше почти до брега на Атлантическия океан. В другия край се издигаха високи зелени хълмове, насечени на безброй малки полета от тъмни вулканични скали. Сладкото ухание на полски цветя и соленият дъх на океана се смесваха по странен начин с острата и задушлива миризма на полуизгоряло самолетно гориво.

— Вашата птица пристигна от САЩ преди час — уведоми го сержантът. — В момента я подготвят.

Ранди се обърна към Смит.

— Нашата птица? — попита тя натъртено.

Джон кимна.

— Хеликоптер на американските сухопътни сили UH-60L „Блек Хок“ — каза той. — Доставен е с транспортен самолет С-17, докато ние летяхме от Париж до Лисабон. Мисля, че ще ни свърши работа.

— Добре си направил — каза Ранди с едва прикрит сарказъм. — Чакай да се разберем: ти щракна с пръсти просто ей така и армията и ВВС ти доставиха хеликоптер за милиони долари за лична употреба. Така ли е, Джон?

— Всъщност звъннах на един-двама приятели в Пентагона да използват някоя и друга връзка — отговори скромно Смит. — Всички се страхуват от заплахата с нанофаги и са склонни да нарушат част от правилата заради нас.

Ранди се облещи към загорелия англичанин.

— Надявам се, че можеш да управляваш „Блек Хок“?

— Е, ако не мога, съвсем скоро ще разбера как става — отвърна й Питър весело.