Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (1)

Пролог

Събота, 25 септември

Недалеч от долината на река Тюли, Зимбабве

Последните лъчи на слънцето изчезнаха и хиляди звезди заблещукаха колебливо на фона на тъмно небе над камениста, безплодна земя. Този район на Зимбабве беше отчайващо беден дори по ниските стандарти на нещастната страна. Почти никъде нямаше електрическо осветление през нощта, съвсем малко бяха павираните пътища, свързващи затънтените селца в южната част на Матабелеленд с широкия външен свят.

Внезапно в тъмнината се появиха фарове на кола и за миг осветиха клонаците на голи, изсъхнали дървета и издигащите се тук-там трънаци и рядка трева. Раздрънкан пикап „Тойота“ се клатушкаше по коларска пътека, спирачките му скърцаха, докато подскачаше по неравния терен. Привлечени от мигащите светлини, рояци насекоми прехвърчаха към пикапа и се блъскаха в прашното предно стъкло.

— Свинщина! — изруга тихичко Жил Феран, борейки се с волана.

Високият брадат французин се наклони намръщено напред, като се мъчеше да вижда през облака прахоляк и летящи бръмбари. Очилата му с дебели стъкла се плъзнаха надолу по носа. Нагласи ги с едната си ръка, докато с другата държеше волана, и отново изруга, след като пикапът едва не излезе от криволичещата пътека.

— Вече трябваше да сме напуснали Булавайо — измърмори той на крехката жена с посивяла коса до него. — Този така наречен път е повече от лош дори на дневна светлина, а сега е кошмарен. Така ми се иска самолетът да не беше закъснял толкова.

Сузън Кендъл сви рамене.

— Ако желанията бяха риби, Жил, досега всички да сме пукнали от отравяне с живак. Проектът ни изисква да доставим новите семена и инструменти, които ни изпратиха, а когато служиш на Мама, трябва да се примиряваш с неудобствата.

Феран се намръщи и си пожела за хиляден път досадната американка да престане да го поучава. И двамата бяха активисти ветерани от световното Движение на Лазар, което се бореше да спаси Земята от безумната алчност на ненаситния глобален капитализъм. Излишно е да се държи с него като досадна учителка.

Дългите светлини на пикапа очертаха силуета на познатите скали край пътя. Французинът въздъхна с облекчение. Наближаваха мястото, закъдето се бяха запътили — малко селце, което Движението на Лазар взе под крилото си преди няколко месеца. Не си спомняше истинското име на селцето. Първото нещо, което двамата с Кендъл направиха, бе да го преименуват на Кусаса (Утре) на местния диалект ндебеле. Името много му подхождаше или поне така се надяваха. Жителите на Кусаса се съгласиха с промяната, както и да приемат помощта на Движението и да се върнат към природосъобразното и екологично земеделие. И двамата активисти вярваха, че с дейността си тук ще сложат началото на възраждането на органичното африканско земеделие — възраждане, основано на пълното отричане на западните токсични пестициди, химически торове и опасни генномодифицирани култури. Американката бе убедена, че нейните пламенни речи са спечелили възрастните в селото. Феран, по природа склонен към цинизъм, подозираше, че щедрите парични дарения на Движението бяха повлияли повече. Няма значение, мислеше си той, целта в този случай ще оправдае средствата.

Пикапът излезе от пътеката и продължи към струпани една до друга ярко боядисани колиби, бараки с тенекиени покриви и оградени кошари за добитъка. Заобиколено от малки ниви, селото Кусаса бе разположено в плитка долина между заоблени хълмове и високи храсталаци. Феран спря пикапа и натисна леко клаксона.

Никой не дойде да ги посрещне.

Той изключи двигателя, но остави фаровете да светят. За миг остана неподвижен, ослушваше се. Чуваше се само лаят на селските кучета. Почувства как косата му настръхва.

Сузън се намръщи.

— Къде ли са се дянали?

— Не знам.

Феран се измъкна внимателно иззад волана. Досега десетки развълнувани мъже, жени и деца трябваше да са ги наобиколили — усмихнати, доволни от натъпканите в каросерията на тойотата издути чували със семена и чисто нови лопати и гребла. Но не се забелязваше никакво оживление сред колибите на потъналото в мрак село.

— Има ли някой там? — провикна се французинът. После се пробва на местния език ндебеле: — Литшоне няни. Добър вечер.

Само кучетата залаяха по-силно срещу нощното небе.

Феран потръпна. Наведе се и погледна вътре в пикапа.

— Нещо не е наред, Сузън. Трябва да се свържеш с нашите хора. Веднага. За всеки случай.

Сивокосата американка го изгледа за миг втренчено, изведнъж очите й се разшириха. После кимна и слезе от тойотата. Работеше бързо. Нагласи сателитния телефон, преносим компютър, който винаги носеха със себе си. Чрез него можеха да поддържат връзка с централата в Париж, въпреки че го използваха предимно за зареждане на снимки и доклади в главната уебстраница на Движението на Лазар.

Феран погледна часовника си. През повечето време намираше Кендъл за ужасно досадна, но когато се налагаше, тя проявяваше завиден кураж. Може би имаше повече смелост от него. Въздъхна и бръкна под седалката за фенера. След като поразмисли, преметна през рамо и дигиталната камера.

— Какво правиш, Жил? — попита тя, набирайки кода на Париж.

— Отивам да огледам наоколо — отговори той рязко.

— Добре, но първо изчакай да се свържа — Кендъл допря сателитния телефон до ухото си. После присви тънките си устни: — Вече са си тръгнали от офиса. Не отговарят.

Феран отново погледна часовника си. Във Франция времето беше само с един час назад, но пък бе краят на седмицата. В момента почиваха.

— Опитай със сайта — предложи той.

Тя кимна.

Феран се насили да тръгне. Изпъна рамене и закрачи бавно към селото. Осветяваше пред себе си с фенерчето, като движеше лъча дъгообразно. Пробяга гущер, уплашен от светлината, и го стресна. Мъжът изруга тихичко и продължи да върви.

Облян в пот въпреки хладния ветрец, той стигна до центъра на Кусаса. Ето го и селския кладенец. Беше любимо място за млади и стари. Всички се събираха край него в края на деня. Освети спечената земя… и замръзна.

Жителите на Кусаса нямаше как да се зарадват на семената и земеделските инструменти, които донесе за тях. Те нямаше да възродят африканското земеделие. Бяха мъртви. Всички.

Феран не можеше да помръдне от ужас. Където и да погледнеше, виждаше трупове. Мъртви мъже, жени и деца лежаха безжизнено на земята. Повечето от телата бяха непокътнати, макар и изкривени от някаква ужасна агония. Други изглеждаха неестествено кухи, сякаш изядени отвътре. От неколцина бяха останали само късове плът и кости сред засъхнали локви от кървава слуз. Хиляди огромни черни мухи кръжаха над разложените трупове, гощавайки се лениво с останките. Близо до кладенеца кученце ближеше разкривеното тяло на малко дете, напразно подканяйки го да стане да си играят.

Жил Феран преглътна с мъка и едва се сдържа да не повърне. С треперещи ръце остави фенерчето, свали дигиталната камера от рамото си и започна да снима. Някой трябваше да документира ужасната касапница. Някой трябваше да информира света за това клане на невинни хора — хора, чието единствено престъпление бе, че се бяха съюзили с Движението на Лазар.

* * *

Четирима мъже лежаха неподвижно на един от хълмовете с изглед към селото. Бяха облечени в камуфлажни униформи в пясъчен цвят и бронежилетки. Очила и бинокли за нощно виждане им позволяваха да наблюдават ясно всяко движение долу, а чувствителни микрофони долавяха всеки звук и го предаваха в слушалките им.

Един от наблюдаващите забеляза монитора.

— Имат връзка със сателита. Могат да ни засекат.

Водачът на групата, огромен мъж с кестенява коса и светлозелени очи, се подсмихна леко.

— Виж ти!

Той се наведе по-близо, за да огледа по-добре екрана. На него се виждаха ужасни сцени — снимките, които Жил Феран беше направил няколко минути по-рано, се зареждаха бавно в уебсайта на Движението на Лазар.

Зеленоокият наблюдаваше внимателно. После поклати глава.

— Достатъчно. Прекъснете връзката им.

Мъжът до него се подчини, бързо набра команда на лаптопа, който носеше. Потвърди командата и изпрати закодирани инструкции до комуникационния сателит високо над тях. След секунда дигиталните снимки, изпратени от Кусаса, застинаха, започнаха да се размазват и после изчезнаха.

Зеленоокият погледна към двамата мъже, които лежаха по корем до него. Бяха въоръжени със снайперни пушки „Хеклер и Кох“ PSG-1, предназначени за тайни операции.

— Убийте ги.

Той фокусира бинокъла за нощно виждане към двамата активисти на Движението на Лазар. Брадатият французин и крехката американка се бяха вторачили невярващо в сателитния апарат.

— Целта е взета на мушка — прошепна единият снайперист и натисна спусъка.

Куршумът калибър 7,62 милиметра проби челото на Феран. Французинът се наклони назад и се свлече на земята, а пръски от кръв и мозък се разхвърчаха по тойотата.

— Целта е улучена.

Вторият снайперист стреля миг по-късно. Куршумът се заби високо в гърба на Сузън Кендъл. Тя падна до своя колега, без дори да разбере какво става.

Високият зеленоок водач на групата скочи на крака. Повечето от хората му, навлекли защитни костюми, вече слизаха надолу по хълма, отнасяйки внушително количество експериментална апаратура. Той включи микрофона и докладва по закодиран сателитен канал:

— Тук е Прайм. Експериментът на терен №1 приключи. Оценка — събирането и обработката на данните вървят по план. — Очите му се спряха на двамата активисти от Движението на Лазар. — СПАРК също задействан… съгласно заповедта.