Мери Хигинс Кларк
Нощта на бухала (98)

96

Ще им трябват само няколко секунди, за да разбият вратата, помисли си Бухала. Бе толкова близо до завършека на мисията си, почти щеше да увенчае делото на живота си с успех. Погледна бухалчетата, които стискаше в ръка. Същите, които имаше намерение да остави до телата на Лора, Мередит и Джийн.

Сега вече нямаше да има възможност да го направи.

— Предай се! — извика Сам Дийган. — Всичко свърши! Знаеш, че не можеш да избягаш.

„Напротив, мога“ — помисли си Бухала. Той въздъхна и извади от джоба си маската. Нахлузи я на главата си и се погледна в огледалото над бюрото, за да е сигурен, че е прилепнала добре към лицето му. Сетне сложи металните бухалчета върху шкафа.

— Аз съм Бухала и живея на дървото — произнесе високо той.

Пистолетът бе в другия му джоб. Извади го и го допря до слепоочието си.

— Нощта е моята стихия — прошепна.

След което затвори очи и натисна спусъка.

При звука от изстрела Сам блъсна вратата с крак и тя се отвори. Заедно с Еди Заро и двамата полицаи, той нахлу в стаята.

Тялото лежеше на пода, а до него бе оръжието. Беше паднал назад, така че маската все още стоеше на лицето му, а кръвта се процеждаше през нея.

Сам се наведе, дръпна маската и погледна лицето на мъжа, който бе отнел живота на толкова много невинни хора. В смъртта следите от пластичните операции бяха съвсем ясно забележими, а чертите, които неизвестният хирург се бе опитал да направи привлекателни, сега изглеждаха изкривени и отблъскващи.

— Ама че работа — рече Сам. — Гордън Амори беше последният, когото бих заподозрял като Бухала.