Мери Хигинс Кларк
Нощта на бухала (67)

66

Миналата нощ — или може би беше на сутринта? — тя не бе съвсем сигурна, той беше хвърлил едно одеяло отгоре й.

— Ще настинеш, Лора — беше казал. — Няма нужда да се разболяваш. Как не се сетих по-рано.

Беше се държал любезно и мило, помисли си отвлечено. Дори й бе донесъл сладко за кифлата и си бе спомнил, че обича кафето със сметана. Беше толкова спокоен, че тя дори се поотпусна.

Това искаше да си спомня, а не другото, което й каза, когато я сложи да седне на стола с вързани крака, но свободни ръце.

— Лора, бих искал да разбереш какво чувствам, когато карам по празните улици в очакване на плячката си. Това е истинско изкуство, Лора! Никога не трябва да се кара прекалено бавно. Някоя патрулна кола, която причаква нарушители, със сигурност, освен любителите на високи скорости, ще спре и кола, която се движи прекалено бавно. Нали знаеш, хората, които са пили повече, правят грешката да се влачат по пътя, защото не разчитат на преценката си, но това е сигурен знак за полицията. Миналата нощ излязох на лов. В чест на Джийн реших да ловувам в Хайланд Фолс. Точно там тя правеше малките си срещи със своя кадет. Знаеше ли това, Лора?

Тя поклати глава. Той се ядоса.

— Лора, отговори ми! Знаеше ли, че Джийн има връзка с този кадет?

— Видях ги веднъж заедно, когато ходих на концерт в Уест Пойнт, но не си помислих нищо — отвърна Лора. — Джийни никога не е казвала нито дума за него на никоя от нас — обясни тя. — Всички знаехме, че ходи в Уест Пойнт, защото още тогава имаше намерение да напише историческа книга.

Бухала кимна, доволен от отговора.

— Знаех, че тя често излиза в неделя с бележника си и сяда на една от пейките, които гледат към реката — рече той. — Отидох една неделя, за да я наблюдавам, и ги видях, че се срещнаха. Последвах ги, когато тръгнаха да се разхождат. Те мислеха, че са сами, и той я целуна. Оттогава започнах да ги следя. О, полагаха големи усилия никой да не разбере, че ходят. Тя дори не излизаше на танци с него. Онази пролет наблюдавах Джийн много внимателно. Бих искал да можеше да видиш изражението на лицето й, когато бяха заедно и далеч от други хора. Сякаш светеше! Джийн, милата, тихата, любезната Джийн, за която мислех, че е моя сестра в неволята и страданието заради ужасния живот в семейството й, която смятах за своя сестра по душа и нещастие, живееше живот, от който ме бе изключила!

Боже мили! Мислеше си, че е бил влюбен в нея, осъзна Лора, и че я е намразил, защото му се подиграваше и си правеше майтапи с него. А той всъщност е обичал Джийни!

Ужасът от онова, което й разказа, все още се просмукваше в съзнанието й.

— Смъртта на Рийд Торнтън не беше случаен инцидент, Лора — продължи Бухала. — В онази последна събота на май преди двадесет години аз карах с надеждата, че може би ще ги видя. Красивият, златокос Рийд вървеше сам по пътя, който водеше към поляните за пикник. Може би имаха среща там. Дали имах намерение да го убия ли? Разбира се, че имах. Направих го умишлено. Той притежаваше всичко, което аз нямах — и външен вид, и потекло, и обещаващо бъдеще. И накрая имаше любовта на Джийн. Не беше честно! Съгласи се с мен, Лора! Това не беше честно!

Тя произнесе със заекване отговора, готова да се съгласи с него, за да избегне гнева му. След което той й разказа подробно за жената, която бе убил предната нощ. Добави, че й се бил извинил, но когато настъпело времето за нейната смърт и за смъртта на Джийн, нямало да има извинения.

Каза още, че Мередит щяла да бъде последната му жертва. Тя щяла да задоволи нуждите му — или поне се надявал да стане така.

Коя ли е тази Мередит? — помисли си отвлечено Лора и потъна в сън, изпълнен с виденията на бухали, които летяха към нея от клоните на дърветата. Връхлитаха я, бухаха зловещо, размахваха крилата си и я преследваха, докато тя се опитваше да избяга от тях с крака, които не можеха да се движат.