Мери Хигинс Кларк
Нощта на бухала (50)

49

В шест и половина вечерта Джийн беше в хотелската си стая, когато най-сетне получи обаждането, което бе чакала целия ден. Беше Пеги Кимбал, медицинската сестра, работила в кабинета на доктор Конърс преди двадесет години.

— Съобщението ви беше много настойчиво, госпожо Шеридан — рече Пеги. — За какво става дума?

— Пеги, ние се срещнахме преди двадесет години. Аз бях пациентка на доктор Конърс, който уреди частно осиновяване на моето бебе. Искам да говоря с вас за това.

Един безкрайно дълъг отрязък от време Пеги Кимбал не каза нещо. Джийн можеше да дочуе детски гласове.

— Съжалявам, госпожо Шеридан — произнесе най-накрая жената с нотка, в която звучеше категоричност. — Не мога да обсъждам осиновяванията, които доктор Конърс е уреждал. Ако искате да намерите следите на вашето дете, има легални, законни пътища за това.

Джийн почувства, че връзката всеки миг ще се разпадне.

— Вече се свързах със Сам Дийган, следовател от областната прокуратура — изрече бързо, с надеждата да привлече вниманието й. — Получих три съобщения, които може да бъдат окачествени като заплахи към моята дъщеря. Осиновителите й трябва да бъдат предупредени, че я грози опасност. Тогава вие бяхте толкова любезна с мен. Моля ви, помогнете ми и сега!

Беше прекъсната от тревожния вик на Пеги Кимбал.

— Томи, предупреждавам те! Не хвърляй тази чиния!

В същия миг до ушите й достигна звука от счупено стъкло.

— О, Господи — произнесе с въздишка Пеги. — Вижте какво, госпожо Шеридан, в момента гледам внуците си. Чувате какво става, нали? Просто не мога да говоря.

— Пеги, може ли да се видим утре? Ще ви покажа факсовете, които получих, заплашващи дъщеря ми. Можете да проверите самоличността ми. Аз съм декан и професор по история в Джорджтаун. Ще ви дам телефона на директора на колежа. Ще ви дам телефона и на детектив Дийган.

— Томи, Бетси, не приближавайте до стъклата! Ще се порежете! Почакайте една минута… Да не сте същата Джийн Шеридан, която написа книгата за Абигейл Адамс?

— Да.

— О, супер! Обожавам тази книга. Знам всичко за вас. Гледах ви в шоуто „Днес“ на Кати Коурик. Знаете ли, че много си приличате? Като сестри сте. Утре ще бъдете ли все още в „Глен-Ридж“?

— Да, ще бъда.

— Аз работя в отделението за недоносени бебета в болницата. „Глен-Ридж“ ми е на пътя. Не съм сигурна, че ще мога да ви помогна с нещо, но бихме могли да пием по едно кафе около десет.

— Чудесно — въодушеви се Джийн. — Пеги, благодаря ви много.

— Ще ви се обадя от рецепцията — рече забързано Пеги, след което гласът й се извиси. — Бетси, предупредих те! Не дърпай Томи за косата! О, Господи, извинете, Джийн, тук стана непоносимо напечено. Ще се видим утре.

Джийн бавно остави слушалката. Онова, което чу по телефона, звучеше като истинска менажерия, но тя кой знае защо завиждаше на Пеги Кимбал. Завиждаше на всички нормални хора с нормални проблеми. Хората, които се ядосват на внуците си и трябва да измият нааканите бебета, или да почистят разсипаната по пода храна, или счупените чинии и чаши. Хората, които могат да видят и прегърнат дъщерите си, да ги посъветват да карат внимателно и да се приберат вкъщи преди полунощ.

Когато Кимбал позвъни, тя седеше на бюрото в стаята си в хотела. Пред нея бяха разпръснати листовете с имената на хората от частната клиника в Чикаго, с които се бе сприятелила, както и на преподавателите й от университета, където прекарваше свободното си време и посещаваше допълнителни курсове.

Сега масажираше слепоочията си, с надеждата да прогони началото на зараждащото се главоболие. След час, в седем и половина, както бе помолил Сам, щяха да вечерят в стаята за гости на мецанина на хотела. Гостите включваха всички удостоени от випуска — Гордън, Картър, Роби, Марк и тя, помисли си Джийн. И, разбира се, Джак Емерсън — председателя на скапаната им среща. Какво се надяваше да постигне Сам, като отново ги събере всички заедно?

Осъзна, че изповедта пред Марк й достави смесеното чувство на облекчение и задоволство. В очите му имаше удивление и недоверие, когато я попита:

— Искаш да кажеш, че в деня на дипломирането ни, на осемнадесет години, когато се качи на сцената, за да получиш медала си по история и стипендията за „Брин Моур“, си знаела, че си бременна, че ще имаш бебе и че момчето, което обичаш, лежи в ковчег?

— Не очаквам да ми се възхищаваш, нито да ме обвиняваш — беше му отговорила тя.

— За Бога, Джийн! Нито те обвинявам, нито ти се възхищавам — прекъсна я той. — Но какво изпитание, дявол го взел! Често ходех в Уест Пойнт, за да тичам, и съм те виждал веднъж-дваж с Рийд Торнтън, но нямах никаква представа, че между вас има нещо повече от обикновено приятелство. Какво направи сред церемонията по дипломирането?

— Обядвах с мама и татко. Беше истински празничен обяд. Двамата бяха изпълнили християнския си дълг към мен и вече можеха да се разделят с чиста съвест. След като напуснахме ресторанта, отидох в Уест Пойнт. Упокойната литургия за Рийд беше минала сутринта. Сложих цветята, които родителите ми подариха по случай дипломирането, на гроба му.

— И скоро след това се срещна с доктор Конърс за пръв път?

— През следващата седмица.

— Джийни — рече Марк, — винаги съм знаел, че също като мен и ти си борец, но не мога да си представя, че е трябвало да минеш през подобно изпитание. При това съвсем сама.

— Както се оказва, не съм била сама. Очевидно още някой е знаел или е открил истината за мен.

Той кимна и продължи.

— Чел съм за професионалния ти живот, но не знам нищо за личния. Има ли в него някой специален човек, или имало ли е някой, на когото си се доверила?

Джийн се замисли за отговора.

— Марк, спомни си думите от поемата на Робърт Фрост^[1]: „Но аз имах обещания, които да изпълня, и много километри да измина, преди да заспя…“ Чувствам се точно по този начин. До момента, когато реших да говоря за нея, на този свят нямаше нито една жива душа, която да знае за Лили. Моят живот е изключително пълноценен. Обичам работата си и обичам да чета. Имам приятели — както жени, така и мъже. Но ще бъда съвсем честна с теб. Винаги ме е преследвало чувството, че в живота ми е останало нещо недовършено, нещо нерешено, което трябва да оправя. Собственото ми съществуване очаква да бъде подредено. Нещо трябва да бъде приключено, преди да го оставя зад себе си. Мисля, че започвам да разбирам причината за това. Все още се питам дали не трябваше да запазя бебето си. И сега, когато тя може би има нужда от мен, а аз съм така безпомощна, искам да върна времето назад и да получа възможността този път да я задържа.

Докато говореше, забеляза изражението върху лицето на Марк. То сякаш питаше: „А може би си измислила целия този сценарий, защото искаш да я намериш?“ Можеше да й зададе този въпрос, но вместо това той рече:

— Джийн, трябва да продължиш да я търсиш. Радвам се, че Сам Дийган ти помага, тъй като очевидно си имаш работа с неуравновесен човек. Като психиатър те съветвам да бъдеш много внимателна. Ако заради тези заплахи стигнеш до някои секретни архиви, има вероятност да се намесиш в живота на една млада жена, която може би не е готова или не желае да те срещне.

— Да не мислиш, че съм си изпратила факсовете сама? — Джийн се намръщи, спомняйки си колко бе ядосана, когато осъзна, че няколко души бяха стигнали до същото заключение.

— Разбира се, че не — отвърна убедено Марк. — Но я ми кажи едно нещо! Ако в момента получиш съобщение, че Лили иска да се види с теб, ще отидеш ли?

— Разбира се!

— Чуй какво ще ти кажа, Джийн! Този, който по някакъв начин е открил истината за Лили, може да те вкара в капан. Да те хване, защото знае колко много искаш да се срещнеш с Лили. Трябва да бъдеш много внимателна. Лора изчезна. Всички други момичета от вашата маса са мъртви. Останала си само ти!

След това той си тръгна и я остави да мисли върху думите му.

Сега Джийн се изправи. След четиридесет минути трябваше да слезе долу. Може би аспиринът щеше да предотврати главоболието, което се надигаше, а една гореща вана щеше да я съживи.

В седем и десет, точно когато излезе от ваната, иззвъня телефонът. За миг тя се поколеба дали да не го остави да звъни, сетне взе хавлията, зави я около тялото си и изтича в спалнята.

— Ало?

— Здрасти, Джийни — засмя се един познат глас.

Лора! Това беше Лора!

— Къде си, Лора!

— Там, където се забавлявам. Джийн, кажи на ченгетата да си вдигнат чуковете и да си заминават. Това си е моят живот и искам да го живея така, както аз си знам. Ще се чуем скоро, скъпа. Чао!