Вирджиния Хенли
Жена на страстта (11)

Глава 10

Лондон, 1546

Когато Бес слезе от каретата и погледна към високата градска къща, двете и половина години, които бе прекарала далеч от Лондон, изчезнаха като с магическа пръчка. Маргарет Зуш изглеждаше съвсем същата, макар че дъщерите й бяха пораснали.

— О, Бес, скъпа моя, изглеждаш толкова променена. Много съжалявам, че толкова млада вече си вдовица. Терзая се, че имам пръст в нещастието, което те сполетя.

— Лейди Зуш, вие изобщо не сте отговорна за нищо — любезно я увери Бес, но все пак разчиташе гузната съвест на покровителката й да улесни завръщането й в Лондон, като й предложи гостоприемството на дома си. След заминаването на Бес, лейди Зуш се бе сдобила с поне половин дузина нови прислужници и наистина нямаше нужда от нея. Обаче Бес толкова много желаеше да заеме отново мястото си като компаньонка, че лейди Маргарет нямаше сърце да й откаже.

— Толкова много неща се случиха по време на отсъствието ти. Кралят си взе друга съпруга — Катерин Пар, вдовица над тридесетте. Можеш ли да повярваш? Крал Хенри е имал шест жени!

Кралят се бе оженил преди Бес да напусне Лондон, но тя не поправи лейди Зуш.

— Да, в Дарбишър много се говори за тази сватба и благодарение на лейди Франсис Грей можах да разкажа последните клюки на семейството ми.

— Заради чумата, която връхлетя Лондон, семейство Грей прекара цялото лято в провинциалната си къща в Брадгейт. Не е много далеч от Ашби де ла Зуш и аз ги посещавах.

— Какво представлява Брадгейт? — жадно попита Бес.

— Не прилича на провинциална къща, а на замък, изграден от червени тухли! Дори има ров, подвижен мост и крепостна стена, макар да служат само за украса. Разположен е сред акри овощни и цветни градини — продължи да бъбри Маргарет. — Като говорим за Франсис, тя ми каза, че нашият скъп приятел Уилям Кавъндиш миналия месец се е завърнал от Ирландия и кралят го е удостоил с рицарско звание за службата му през последните две години. Напоследък сър Уилям е затрупан с покани, така че още не съм имала възможност да го видя и поздравя.

В мига, в който чу името, сърцето на Бес се сви от болка, а устата й пресъхна. Значи проклетият мошеник най-после бе получил мечтаната си титла! Но се изненада, че само споменаването на името му я смути толкова, защото през цялото време бе смятала, че е безразлична към него. Проучи внимателно чувствата си, запита се какво точно изпитва към Кавъндиш. Отговорът последва незабавно. Беше разгневена, тъй като се бе почувствала предадена. Бе я наранил дълбоко и тя копнееше да му върне удара, да си отмъсти за преживяната болка и унижение.

— Кавъндиш е женен — сви устни Бес, като в същото време се запита защо го каза.

— Може би не за дълго. Разправят, че жена му е болна. Помни ми думите — ако отново овдовее, той ще бъде една от най-желаните партии през този сезон.

Бес вирна предизвикателно брадичка.

— Дори не си спомням как изглеждаше Кавъндиш.

— А, скъпа моя, много скоро ще имаш възможност да освежиш паметта си. Лейди Франсис ни покани следващата седмица в Съфък Хаус. Това е първият голям бал за сезона. Миналият октомври даде един и той постигна толкова сензационен успех, че Франсис реши да дава всяка година. Ти трябва да дойдеш, разбира се, Франсис ще се зарадва отново да те види. Изискват се специални костюми — всички дами трябва да бъдат облечени в бяло, а мъжете — в черно. Нуждая се от оригиналните ти съвети какво да облека, Бес, не разполагаме с много време.

Бес почувства, че отново е в стихията си.

— Ще измислим нещо вълнуващо и поразително, лейди Зуш. — Бес, разбира се, имаше предвид собствената си поява на бала. „Ще му покажа аз на него!“ — мислено се закле младото момиче.

С помощта на усърдните шивачки на лейди Зуш Бес превърна работодателката си в бял лебед, а също и двете й дъщери. След като на младите момичета им се разрешаваше да се обличат само в бяло, не бе трудно да се постигне желаният ефект. Цялата работа бе в детайлите. Плътно прилепнали рокли, шапка, украсена с пера, бе всичко, което бе нужно лейди Зуш и дъщерите й да се превърнат в грациозни и елегантни приказни същества. Или поне така ги уверяваше Бес, докато те се оглеждаха в огледалата в стаята за шев.

За Бес не бе трудно да открие някоя захвърлена бяла рокля в гардероба на лейди Зуш и тя работи цяла нощ, преправяйки тесния сатенен корсаж, за да побере заоблените й твърди гърди. Използва единственото, с което разполагаше — черна сатенена траурна панделка — но постигнатият ефект бе смайващо елегантен. Намери една прекрасна дантелена яка с къдрички, която бе пожълтяла с годините, и едно избеляло ветрило от щраусови пера и ги боядиса в черно. На първия бал за сезона тя не само щеше да се отличава от останалите жени, но и никой не можеше да я упрекне за избора на черните аксесоари, защото те символизираха вдовството й.

 

 

— Е, направо ме зашемети! — възкликна лейди Франсис и перна Бес по пищния бюст, после я завъртя, за да може да я огледа в цялата й прелест в черно и бяло. — Винаги си била умно момиче. Господи, наистина ми липсваше. Повечето от жените, които познавам, са скучни като застояла вода! Ти си единствената, която се осмели да не се подчини на заповедта ми всички да бъдат в бяло!

Бес се засмя.

— Не обичам да следвам изискванията на модата, предпочитам аз да диктувам правилата. Защо избрахте белия цвят, лейди Франсис?

— За да има над какво да се смея, разбира се. Кучките в двора не са обличали бяло от сватбения си ден, а повечето не са имали право да облекат бели рокли дори тогава! А да накарам мъжете да се появят в черно, е просто отмъщение за превзетите им и прекалено пищни одеяния. Те се кипрят в пурпурни и златисти облекла и засенчват дори жените.

— Никой не би могъл да ви засенчи, лейди Франсис.

— Нито пък теб, Бес. Радвам се, че се върна в Лондон, където ти е мястото. Напоследък на брачния пазар цената на вдовиците много се е покачила — отбеляза Франсис, намеквайки за Катерин Пар, — обаче не се омъжвай за първия, който ти предложи. Първо се позабавлявай.

Бес видя, че лейди Зуш приближава и разтвори ветрилото, за да прикрие усмивката си. Едва ли щеше да се забавлява много в дома на лейди Маргарет. Франсис завъртя очи към Бес и прошепна:

— Много я обичам, но тя е такава проклета пуританка. — После със сърдечна усмивка разтвори ръце към приятелката си. — Маргарет, скъпа, твоите патета най-после са се превърнали в лебеди!

Макар че на бала имаше десетина графини и две херцогини, Бес привличаше всички погледи. Когато питаха Франсис коя е гостенката й с великолепната червена коса, тя не споменаваше факта, че е компаньонка, а обясняваше, че е почтена, макар и независима вдовица.

Първият партньор на Бес бе лорд Съфък, по-малкият брат на Франсис Грей. Винаги го бе смятала за малко момче, но като видя как стиска ръката й и зяпа алчно гърдите й, разбра, че доста бързо е пораснал. Когато танцът свърши, Бес поведе младежа към съпруга на сестра му.

Хенри Грей отвърна на дълбокия й поклон, като поднесе ръката й към устните си.

— Скъпа моя, хубаво е, че отново си в Лондон. Приеми най-искрените ми съболезнования.

— Благодаря ви, лорд Дорсет.

— Казвай ми Хенри — тихо я поправи той.

— Хенри — повтори младото момиче, питайки се дали Франсис осъзнава каква късметлийка е да има такъв съпруг.

— Тук има някой с огромно желание да се запознае с теб. Позволи ми да ти представя сър Джон Тин, който също е от Дарбишър, нали? Сър Джон… госпожа Елизабет Барлоу.

— Госпожо Елизабет, очарован съм. Чух, че сте от Хардуик, така ли е?

Бес огледа внимателно мъжа и хареса това, което видя. Той бе на около тридесет години, но кестенявите къдрици, които падаха над челото му придаваха момчешки вид. Прецени речта му, маниерите, ръцете и накрая се вгледа в откритите му зелени очи. Реши, че е мил, умен, сериозен, а най-важното — искрен и открит. Накратко — от него щеше да излезе чудесен съпруг.

— Сър Джон, познавате ли семейство Хардуик?

— Досега не съм имал удоволствието, но много добре познавам Хардуик Манър. Къщите са моето хоби.

— О, аз също изпитвам голяма страст към къщите, сър Джон; те винаги са ме привличали.

— Тъкмо започнах строежа на една в Брентфорд.

— Била съм там! Не е ли близо до реката, преди да стигнете Хамптън Корт Палас?

— Да. Сайн Хаус, докът на Дъдли, е много близо до моята собственост.

— Постройте нещо красиво, сър Джон. Тази прекрасна местност го заслужава. — Разтвори ветрилото си и заговори доверително: — Макар че е много внушителна, смятам, че Сайн Хаус е най-грозната къща, която някога съм виждала.

Сър Джон се засмя.

— В такъв случай си приличаме. — След минути двамата вече бъбреха като стари приятели.

 

 

Сър Уилям Кавъндиш нарочно закъсня. Единствената причина да присъства на бала бе обещанието, изтръгнато от Франсис, че поне ще се появи за малко. След като му бе дадена титла за заслуги към короната, той таеше големи надежди да бъде назначен за ковчежник на кралския кабинет. За да осъществи амбицията си, трябваше да се среща с влиятелни личности и семейство Грей много любезно му бе отворило вратите на Съфък Хаус.

Сър Уилям пренебрегна голямата зала, препълнена с танцуващи, и се запъти направо към игралния салон, където един мъж можеше едновременно да се наслади на хазарта и на напитките.

— О, не, недей, проклети негоднико! — потупа го Франсис с ветрилото. — Правило номер едно: никога не отминавай с пренебрежение балната зала.

— Аз имам собствени правила — безцеремонно отвърна Кавъндиш, после се усмихна. — Предполагам, че е проява на лош вкус, ако не танцувам с домакинята.

Франсис го хвана под ръка и го поведе обратно към голямата зала.

— Не си мисли, че ще се измъкнеш, мошенико. Къщата ми е пълна с вдовици, херцогини и дебютантки, които просто умират да потанцуват.

Той се плъзна на дансинга с нея и се намръщи при вида на морето от бели рокли.

— Господи, всички приличат на неоправени легла!

— Има ли някое, в което би искал да си легнеш?

— Не и с вдовица, херцогиня или дебютантка — увери я Кавъндиш.

С умело маневриране Франсис успя да го приближи до Бес, която рязко се отличаваше от тълпата.

— Сигурен ли си, че не мога да те изкуша с някоя вдовица?

Кавъндиш замръзна на място. Стоеше като прикован към пода и се взираше в красивата червенокоса жена, потънала в оживен разговор с приятеля му Джон Тин.

— Извини ме, Франсис — разсеяно промърмори той и се запъти право към обекта на своето желание.

Когато една висока фигура се надвеси над него, Джон Тин вдигна глава и лицето му светна от радост.

— Уилям! Приеми поздравленията ми!

— Сър Джон — поздрави го Кавъндиш, без да го поглежда. Цялото му внимание бе съсредоточено върху жената, застанала до приятеля му. — Бес. — Дълбокият му глас прозвуча като ласка.

Бес го погледна равнодушно, после веждите й се извиха озадачено.

— Познавам ли ви, сър?

Джон Тин, преливаш от любезност, побърза да се притече на помощ.

— Разрешете да ви запозная. Госпожа Елизабет Барлоу, а това е моят добър приятел сър Уилям Кавъндиш, наскоро удостоен с титла от краля.

Бес извика на помощ цялото си самообладание, за да изглежда студена и безразлична, макар че близостта му караше кръвта й да кипи във вените. Бяха изминали две години и половина откакто не го бе виждала и въпреки това той продължаваше да й въздейства както някога, дяволите да го вземат! Изглеждаше суров и изпълнен с жизненост, а след като му бяха дали титла, навярно бе изпълнен с още по-голямо самомнение. Бес реши да му покаже пълното си равнодушие.

С отегчена физиономия размаха ветрилото си.

— Каква чест. Навярно съпругата ви е много горда — учтиво отбеляза тя. — Тя тук ли е тази вечер?

Кавъндиш видя, че очите й блестят, и разбра, че го наказваше.

— Съпругата ми е болна — рязко отвърна той. Извърна се към Джон. — Двамата с госпожа Елизабет сме се срещали преди повече от две години, когато и двамата бяхме за последен път в Лондон.

Бес се престори, че се опитва да си спомни.

— Сигурен ли сте, че се познаваме? Изглеждате ми напълно непознат. Е, това няма значение. Дори и да сме срещнали, забравила съм напълно.

Роуг Кавъндиш стисна зъби. В този миг музикантите засвириха.

— Желаете ли да танцувате, госпожо?

— Разбира се, обичам да танцувам. Сър Джон, ще танцуваме ли?

Когато Бес се плъзна грациозно в прегръдките на приятеля му, Кавъндиш изпита желание да я метне върху коленете си и здравата да я напердаши. Върна се при Франсис, която стоеше настрани и се наслаждаваше на малката битка, разиграла се пред погледа й.

Домакинята сви рамене и дори не се опита да прикрие усмивката си.

— Какво би могъл да направиш? Все пак той има огромно предимство.

— Така ли мислиш? — застрашително попита Кавъндиш.

— Сър Джон е ерген.

— Сър Джон може да се гръмне!

— Обичам борбата между петли! — възкликна Франсис.

Кавъндиш се върна на дансинга и безцеремонно потупа сър Джон Тин по рамото.

— Извини ме, Джон.

Изненадан, но внезапно осъзнал, че между Бес и приятеля му има нещо повече от случайно познанство, сър Джон се отдръпна дискретно.

С огромно усилие на волята Бес успяваше да запази хладното си изражение, но вътре в нея чувствата бушуваха с пълна сила. Единствената причина, поради която не припадна, като го видя, бе, че очакваше появата му и се бе подготвила за срещата им.

Ала въпреки това в мига, в който чу дълбокия му глас да изрича името й, цялата бе залята от вълна на огромно удоволствие. Напрежението да се застави да изглежда равнодушна, докато разговаряха, си бе казало своето. Внезапно осъзна, че всеки път, когато заговореше, ноктите й се забиват в дланите. Проклет да е! Как можеше да й въздейства по този начин!

Подготви се за мига, когато ръцете му щяха да докоснат тялото й. Ала не бе очаквала подобен смайващ ефект. Имаше чувството, че топлината на ръцете му ще прогори плътта й през дрехите. Кръвта й потече като огнена лава и сърцето й бясно заблъска. Гърдите й се напрегнаха, зърната й набъбнаха болезнено, стомахът й се сви от копнеж и тя усети как слабините и запулсираха.

С полупритворени очи Бес се плъзна към него. Силните му ръце обвиха талията й, а палците му се отъркаха отстрани на гърдите й, когато я вдигна високо във вихъра на танца. Времето сякаш спря. Бес искаше да отметне глава и да се засмее или по-скоро да закрещи от възбуда. Копнееше да направи нещо дръзко — да дръпне косата му или да го ухапе страстно. Не стори нито едното, нито другото. Спаси я единствено гневът. Как смееше той да я изостави, а после да нахлуе отново в живота й и за няколко минути да я накара да се чувства по този начин?

Когато Кавъндиш я пусна върху излъскания под, тя извика от болка:

— Ох, Господи, изкълчих си глезена! Съжалявам, но не мога да продължа. Моля да ме извините, сър Уилям.

Имаше намерение да се отдалечи, накуцвайки, но Кавъндиш предугади намерението й. Повдигна я нежно и галантно я отнесе до най-близкото кресло. Коленичи и внимателно започна да оглежда глезена. Дали бе истински загрижен, или негодникът бе отгатнал плана й и сега се възползваше от предоставената му възможност да я погали?

— Вече съм добре, можете да ме оставите. — Молеше се да не чуе колко силно бие сърцето й.

— Бес, прекрасно е да те видя отново. Ти си дори по-красива отколкото те помня. Измина толкова време… Не можем ли да намерим някое уединено местенце, където да си поприказваме?

„Той отново възнамерява да ме съблазни с очарованието си. Трябва да стоя далеч от него.“ Видя с облекчение, че сър Джон Тин приближава със загрижено изражение на лицето.

— Добре ли сте, госпожо Барлоу?

— Ще бъда добре, ако ми предложите ръката си, сър, и ми помогнете да намеря нашата домакиня. Не бива повече да досаждам на сър Уилям.

Бес кимна величествено и се отдалечи, хванала сър Джон под ръка.

 

 

Кавъндиш кръстосваше стаите на Съфък Хаус. Търсеше Франсис. Беше в опасно настроение и бе решил, че на всяка цена трябва да накара Бес да го изслуша. Трябваше да говори с нея насаме и затова се нуждаеше от помощ. Зърна най-добрия си приятел и му изложи молбата си. Не очакваше никакви възражения.

— Няма да подмамя Бес да остане насаме с теб, аз съм и неин приятел. Винаги изпитвам нужда да я защитавам, когато ти си наоколо.

— Да я защитаваш от какво? — остро попита Кавъндиш.

— От твоята похотливост! Когато си край Бес, се държиш като разгонен жребец!

— Тя вече не е шестнадесетгодишна девственица, Хенри! Вдовица е, за бога!

— Двамата с Франсис много я харесваме.

— Франсис, как ли не! Ти самият си влюбен в Бес, признай го.

— Поне не смятам да я съблазнявам.

Роуг Кавъндиш внезапно осъзна абсурдността на ситуацията и избухна в смях.

— Една малка женичка ни кара да подскачаме като петли край нея.

— Може би най-после си намери майстора — ухили се Хенри.

 

 

Кавъндиш се върна в голямата зала и потърси лейди Зуш.

— Маргарет, тази вечер изглеждаш прекрасно.

— Сър Уилям, толкова съм щастлива, че мога да ви поздравя с титлата. Отдавна я заслужавахте.

— И аз мисля така, Маргарет. Чух, че госпожица Хардуик се е завърнала във вашия дом.

— Сега тя е госпожа Барлоу. Вдовица е. Много тъжно. Домът ми е препълнен със служители, но как бих могла да й откажа при тези обстоятелства?

На Уилям му идеше да я удари. Жената се ползваше от услугите на Бес двадесет и четири часа на ден, при това безплатно.

— Бихте ли й предали, че лейди Франсис я чака горе?

Половин час по-късно Бес влезе в дневната на третия етаж и видя Уилям Кавъндиш да крачи нервно напред-назад. Извърна се рязко, за да си тръгне.

С два скока й препречи пътя, затръшна вратата и се облегна на нея.

— Трябва да поговорим, Бес.

— Нима? — Повдигна тънките си черни вежди и размаха ветрилото пред лицето си.

Той отчаяно се зачуди откъде да започне. Бракът му бе болезненият проблем помежду им, значи трябваше да започне от него.

— Бес, кълна ти се, мислех, че знаеш, че съм женен. Това е всеизвестен факт. Цял Лондон го знае.

— Нима? — Бес продължи да си вее с ветрилото, очевидно безразлична към думите му.

— Какво, по дяволите, очакваше? Аз съм на тридесет и девет, повече от двадесет години по-възрастен от теб!

— Нима? — Тя сподави една прозявка зад щраусовите пера.

Уилям стисна юмруци и мислено се помоли Бог да му даде търпение.

— Останах вдовец с малка дъщеря. Ожених се за Елайза Парис, за да осигуря майка на детето си и наследник на името си. Чак след сватбата разбрах, че е направила няколко спонтанни аборта и повече не може да има деца. Винаги сме спали в отделни спални и живеем почти разделени.

— Нима? — студено потрети тя.

— Остави проклето ветрило и престани да се преструваш на недостъпна и безразлична! — Уилям измъкна ветрилото от пръстите й и го хвърли на пода.

Тя вирна брадичка, а очите й гневно заблестяха.

— И какво те кара да мислиш, че се преструвам?

— Виждам, че ме наказваш, а не би се опитала да ми причиниш болка, ако си безразлична към мен!

Бес се хвърли към него и одраска лицето му.

— Копеле! Кучи син! Мерзавец! Съблазнител на девственици!

Той сграбчи ръцете й и ги изви зад гърба й. Притисна силното си тяло към нейното.

— Малка кучка — промърмори. — Обзалагам се, че знаеш колко прекрасна изглеждаш, когато побеснееш.

Гневни сълзи изпълниха очите й, устните й започнаха да треперят.

— Проклет да си, Кавъндиш! Да изгориш в пъкъла!

— Твърде късно е, Бес. Работата ми за краля вече ми подсигури адските пламъци. — Приближи устни към нейните и страстно я целуна.

Гневът на Бес се усили и тя се отдръпна от него. Сега трябваше да се бори не само с него, но и със самата себе си.

— Съблазнител! — обвини го тя.

— Иска ми се онзи ден в гората да бях отнел девствеността ти и да те бях отвел в Ирландия като моя любовница. Вместо това постъпих благородно. Накарах те да сключиш почтен брак, защото беше важно за теб. Бях толкова загрижен, че съвестта ми не ми позволи да те обезчестя.

— Твоята съвест? — изсмя се тя в лицето му. — Не смей да ми говориш за съвест, Роуг Кавъндиш! Ти скри от мен две съпруги, да не говорим за дъщеря си. Каза ми, че когато се върнеш от Дувър, ще поговорим за постоянна връзка. Каза, че искаш да бъдем заедно. Бях толкова млада и наивна, повярвах, че ще поискаш да се ожениш за мен. Но ти си знаел, че това е невъзможно. Всъщност си имал намерение да ме съблазниш! Роуг Кавъндиш, ти нямаш съвест!

— Не и от този миг нататък, моя красавице.

— Оох! — Бес заудря с юмруци гърдите му и избухна в сълзи. Уилям я прегърна и я отведе до малкото канапе край камината. Седна и я притисна в скута си. Без да каже нито дума, свали черните къдрички и докосна с устни шията й. После плъзна пръсти по косата й и нежно я целуна.

— Още си в траур. Кога умря съпругът ти, Бес?

— Преди една година, на Бъдни вечер — прошепна тя. — Беше твърде млад, за да умира.

— Обичаше ли го? — ревниво попита Кавъндиш.

— Той ме обичаше толкова много… обожаваше ме. Беше по-млад от мен. Беше болен и слаб. Аз трябваше да бъда силна и за двама ни. Но истината е, че съм много лоша… Просто изчаквах, докато се върна отново в Лондон — призна тя.

— Бес, изслушай ме. Почти във всяка връзка единият обича другия повече и той е късметлията, щастливецът. Ако Робърт те е обичал, той сигурно е бил щастлив.

— О, беше… макар да знаеше, че умира, той беше щастлив.

— Тогава не бива да изпитваш съжаление. Това е минало и свършено. Бъдещето е пред нас. Бих искал да започнем оттам, откъдето прекъснахме. Двамата с теб си подхождаме. Много е рядко един мъж и една жена да се обичат по равно, но ние можем да бъдем такава двойка. Бес, ще ми позволиш ли да се погрижа за теб? Ще ми позволиш ли да ти купя една малка къща в Лондон? Ще ми позволиш ли да те обичам?

Разумът се бореше със сърцето й. Подозираше, че ще бъде опасно отново да се влюби в Роуг Кавъндиш. Едва не припадна, като го видя, гласът му я караше да трепери, а докосването му я изгаряше. Той беше толкова силен… Колко чудесно би било поне веднъж да бъде слаба и беззащитна. Въпреки това знаеше, че ако стане негова любовница, това ще бъде всичко, което ще получи от този свят. А Бес искаше повече. Искаше всичко, амбициозните й мечти не й позволяваха да се задоволи с по-малко. Улови краищата на яката и бавно я закопча около врата си.

— Не ми отговори, скъпа. — Изглеждаше толкова сигурен в себе си, толкова уверен, че тя ще изпълни желанието му. Очите му я гледаха така, сякаш вече бе негова собственост.

Погледна го. Сълзите пареха на очите й.

— Отговорът ми е не, Уилям. Аз искам повече.