Тейлър Смит
Клубът на невинните (29)

Епилог

Вторник, девети юли

Сивите плочки топлят краката й, докато Марая сваля пухкавата хотелска хавлия и я оставя върху един от шезлонгите край басейна на „Бевърли Уилшър“. Столовете са подредени в две дълги редици, за да улавят слънцето. И днешният ден ще бъде прекрасен, ала в този ранен час Марая и служителят от хотела са единствените хора наоколо. Той оставя дебела, сгъната хавлиена кърпа на всеки стол, двамата се поздравяват приятелски. Вече се познават по име.

Линдзи все още спи горе, червените й къдрици са в рязък контраст с белите възглавници и блестящата черна козина на котарака, сгушен до нея. Беше взела дебелия котарак на Ема Корман. Синовете на Корман се оказаха алергични, така че Рочестър щеше да живее във Вирджиния. Линдзи вече е започнала безсрамно да го глези, а Рочестър е влюбен. Хотелската управа е сляпа за присъствието му. Рочестър не е единственото осиротяло животно, намерило нов дом тази седмица. Детектив Шайбър реши да осинови трицветния басет на име Кърмит. Каза на Марая, че решил да вземе кучето само за една вечер, ала шестгодишният му доведен син отказал да се раздели с него.

Кучето бе забелязано — или по-скоро тъжният му вой бе чут — късно в петък вечер от един рибар, който се натъкнал на яхтата „Райт Мислителя“, която се носела по течението без екипаж на около два километра от брега. Щом се качил на борда, той открил не само кучето, но и трупа на собственика Дъглас Портър. Чистачката от Калифорнийския университет в Лос Анджелис, на която бе показана снимка на високия плешив Портър, потвърди, че това може да е бил мъжът, когато видяла пред кабинета на Ъркърт вечерта, когато професорът бе убит. Според доклада на криминолозите архитектът се бе застрелял със собствения си пистолет, намерен до трупа. Кратка бележка потвърждаваше самоубийството, макар че Шайбър бе обезпокоен от факта, че левичарят Портър бе застрелян в дясното слепоочие.

Това не бе единствената неразрешена загадка. Партньорът на Портър в проекта Нова Кримски, Нолан Кар бе изчезнал след инцидента на „Пушкин“. Малка яхта, негова собственост, бе открита на другата сутрин, завързана за скалите под имението му. Имаше предположение, че е опитал да се промъкне обратно в пещерата за лодки под прикритието на нощта, вероятно за да вземе парите, открити зад фалшива плоскост в бараката за инструменти — почти седемстотин и петдесет хиляди долара в брой, скътани за тежки времена. Ала Шайбър лично бе затворил стоманените врати, когато се бе опитал да спре Тъкър и ги бе заключил, правейки невъзможно отварянето им отвън. Оттогава полицията в Нюпорт държеше къщата под наблюдение, ала Нолан не се беше появил.

Марая приближава до водата. Широки стъпала водят към плиткия край на басейна, ала тя предпочита да се хвърли в дълбоката вода. Поколебава се за миг на ръба, протяга се, леко разтрива слепоочията си. Главата леко я боли. Лекарите й обясниха, че ще минат няколко седмици, докато сътресението отшуми. Междувременно е болезнен сувенир от гнева на Нолан Кар при откритието, че е убедила майка му да го предаде. „Можеше да е по-лошо“, мисли си Марая. Нолан можеше да я убие, когато се бе промъкнал зад нея онази вечер. Може би се бе сдържал, защото позлатената икона, която бе грабнал от масичката в коридора, беше безценна и навремето бе принадлежала на Екатерина Велика. Или може би просто не желаеше да се занимава с мръсната работа. Това беше задължение на Лермонтов, все пак. Нолан бе взел под наем руснака и го бе довел вкъщи, за да напомня на Рената колко е важно да си държи устата затворена — само че когато бяха пристигнали, вече бе твърде късно. Майка му вече го бе предала.

Нападението на Нолан над Марая и спонтанното решение на Портър да отвлече Линдзи бяха реакции на слаби хора, неспособни да се справят със ситуацията. Десетилетия наред правил успешни сделки с Арлън Хънтър, Захаров твърде късно бе разбрал, че внукът не е замесен от същото тесто. Това бе втората му голяма грешка, реши Марая. Първата бе убийството на Анатоли Орлов. От всички жертви на Захаров, Орлов бе единственият, върнал се да го преследва. Нацията не прощава убийството на героите. Юри Беленко се бе извинил на Марая за всичко, което двете с Линдзи бяха преживели. Захаров, твърдеше той, се бе върнал в Москва с очакванията да бъде обявен за премиер, следващата стъпка към президентството, само за да открие, че поддръжниците му започват да го изоставят на тълпи. Мафията също го смяташе за твърде голяма пречка, за да бъде начело на проекта Нова Кримски. Беленко подозираше, че Нолан Кар може да е бил накаран да замълчи завинаги. Смятал, че Захаров ще има нужда също да си пази гърба, защото организираните престъпници не ги е грижа за общественото внимание, което получава.

С публикуването на файла Орлов/Болт, Франк Тъкър бе сторил именно това, за което се бе надявал Навигатора. Що се отнася до Беленко, той е бил шпионинът на Дерябин в лагера на Захаров, както изглежда. Уреждането Марая да бъде представена на външния министър било, признава закачливо той, грубо, но перверзно удоволствие да го разтърси. И между другото, добавя Беленко, благодари на Марая за предложението за работа, макар че няма да го приеме точно сега. В момента има изобилие от възможности. Но кой знае какво ще донесе бъдещето? Само се надява двамата отново да се натъкнат един на друг.

А другите досиета, които Дерябин бе дал на Франк? Беленко бе споделил с Марая, че са били само пълнеж — достатъчно точни в своето описание на престъпленията на Захаров през годините, ала напълно безполезни, за да допринесат за отстраняването му. „Тогава защо не са дали на Франк единствените документи, които са били от значение“, бе попитала Марая. „Защото, обясни Беленко, Навигатора е пресметнал, че Тъкър ще отхвърли подобна нагла манипулация. Трябвало е да вярва, че сам избира битката си.“ От това, което знае за господин Тъкър, Беленко не е изненадан да научи, че е унищожил остатъка от документите наместо да позволи да попаднат в ръцете на неподходящ човек.

Освен това Беленко бе дал на Марая подарък — книжата на баща й, включително ръкописа на романа му „Човекът в средата“, откраднат от Чап Корман от Портър, неговия убиец, за да бъде предаден на новите му руски приятели. И наистина е роман на Бен, твърдо казва Беленко, връчвайки й в същото време друг пожълтял ръкопис на руски език — „Човекът на ръба“ от Анатоли Орлов. Това е романът, пренесен тайно през границата на Съветския съюз и поверен на Бен Болт — предизвикателство, довело до убийството и на двамата. От КГБ бяха запазили романа, наместо да го унищожат. Сега, заяви Беленко, е време за великия съвместен проект на двамата талантливи писатели, сътворен по време на онази далечна среща в Париж, за да бъде издаден, както са се надявали — като комплект, два различни погледа към утопичното бъдеще. Творческо, изпълнено с надежда стискане на ръцете през великата идеологическа бариера.

Марая, невъобразимо разчувствана да научи истината, бе обещала да ги предаде на издателя на баща си.

Тя знае, че сълзи се стичат по лицето й, когато се гмурка в басейна, ала щом тялото й се стяга от удара с водата, те бързо са отмити. Бен не е предал Орлов. И е искал да се върне у дома.

Тя се отпуска в копринената хладина и краката й се отблъсват от гладките плочки. Изминава две дължини за разгрявка, преди да навлезе в ритъма на свободния стил, чувствайки се все по-удовлетворена с всяко ново загребване. Ще измине дължините, после ще се качи и ще закуси с Линдзи. От хотела ги бяха преместили в по-голям апартамент с две спални — отчасти, защото беше на етаж с по-добра охрана, която им бе нужна заради врявата в медиите.

Един репортер подозрително отсъстваше сред тази суматоха от интервюта, обаче. Пол Чейни се бе обадил, след като бе научил новината за инцидента на „Пушкин“. Краткото съобщение, което бе оставил на гласовата поща в хотела, гласеше, че се надява Марая и Линдзи — и Франк, бе добавил неохотно — са добре и че двамата с Марая скоро ще имат възможност да поговорят, за да изяснят всички недоразумения помежду си. В светлината на разразяващия се скандал, кадри от интервюто му със Захаров — вероятно последното на руснака — се показваха непрестанно. Ала Чейни бе обявил, че честта го задължава в името на обективността и предвид връзката му с някои от играчите, да се въздържи от коментари както относно рухването на империята на Арлън Хънтър, така и от очаквания финален литературен триумф на Бенджамин Болт. Само Марая знаеше колко унизен трябва да е бил Пол, задето не бе успял да прецени правилно нещата, ала нямаше никога да го спомене.

Другата причина, поради която Марая и Линдзи бяха сменили хотелския апартамент е очакването да изпишат Франк от болницата през следващите няколко дни — може би дори утре, казаха лекарите, смаяни от невероятната му издръжливост. Междувременно малко по-късно Марая и Линдзи ще отидат до болницата в Лонг Бийч и ще прекарат следобеда с него, както постъпваха всеки ден, откакто ги бе спасил от „Пушкин“. Куршумът, прострелял Франк, бе преминал почти през цялото му тяло, спирайки на няколко милиметра от гръбнака му, счупвайки ребро и засягайки диафрагмата по пътя си. Ала той изглежда щеше да се възстанови напълно. Дори госпожа Латам, която само преди няколко дни бе готова да го предаде, за да бъде арестуван, пита за него всеки ден и иска Марая да я осведоми за всичко, от което би имал нужда, щом пристигне в хотела.

Франк смяташе, че почива в подготовка за неизбежното му хвърляне в затвора, ала това изглеждаше малко вероятно. Джак Гайст бе в града в неделя. Макар и да не бе доволен от едноличното решение на Франк да унищожи документите на Навигатора, изглежда склонен — почти горящ от желание — да лансира мнението, че са съдържали ненадежден материал, може би дори дезинформация. „ЦРУ, заяви твърдо Гайст, не развява публично кирливите си ризи.“ Конгресът не желаел да чува за бунтовници в управление, което получава милиарди долари годишно от обществения портфейл.

След като Гайст си тръгна от болничната стая на Франк, Марая го притисна в коридора и настоя да чуе плановете му за Франк. „В края на краищата, изтъкна тя, Франк не можеше да бъде върнат в отвратителната дупка, която бе заемал, преди всичко това да се случи.“ Гайст размисли. Вярно било, че уменията на Франк не били използвани пълно, каза той. Може би това било част от проблема и трябвало да бъде поправено. Но Франк първо трябвало да реши дали все още желае да работи в Управлението. Ако е така, щяло да има позиция, която да го очаква и която щяла да бъда подходяща за неговия опит и старшинство. „Междувременно, добави Гайст отривисто, Саддам Хюсеин, отново придвижвал танкове към Средния Изток и президентът искал да бъде запознат със ситуацията. Трябвало да се връща във Вашингтон.“

Марая бе забелязала също така, че след заминаването на Гайст и приключването на задачата й с вербуването на Беленко, бе загубила постоянната си опашка. Тя започна последната си дължина в басейна. Франк трябва да реши за бъдещето. Тя също. „Каквито и решения да вземат, подозираше тя, ще ги вземат заедно.“ Тя се усмихна при тази мисъл. Има известна успокояваща неизбежност във всичко това, чувство, че събитията поемат в посока, която винаги е трябвало да следват.

Линдзи вече се опитваше да убеди майка си, че е хубаво да се приберат с кола обратно към къщи. Всички — Марая, Линдзи, Рочестър и Франк. Тя би могла да помогне в шофирането.

Биха могли да спрат в Лас Вегас. Не е място, което Марая гори от желание да посети, но Линдзи смята, че ще бъде страхотно да види представления с имитатори на Елвис. „Може да видят и параклисите за бързите брачни церемонии“, добави закачливо тя, тъмните й очи танцуваха от единия към другия, докато Марая и Франк се изчервиха, внезапно глътнали си езика и твърде стеснителни един с друг. „Как тъй тази нейна дъщеря бе станала толкова умна?“ — чуди се Марая.

Тя достига края на басейна и се измъкна от водата, изпълнена с енергия. Готова да започне деня.