Тейлър Смит
Клубът на невинните (27)

Двадесет и пета глава

Аутопсията на Албърт Джейкъб Корман бе неясна, обясни Шайбър на началника си по телефона, след като двамата с Екърт се върнаха в къщата на жертвата от моргата в Санта Ана.

— Никакви следи от травма, нито поражения върху вътрешните органи, почти никаква вода в дробовете. Няколко разкъсани кръвоносни съдове говореха за липса на кислород, ала патологът не успя да открие причината за това. Тъй като Корман не се е удавил и няма признаци за сърдечен удар или инсулт, не е ясно защо дробовете и сърцето му не са функционирали нормално.

— И какво е заключението на патолога? — попита капитанът.

— Ще го състави, когато излязат токсичните изследвания. Работата е там — добави Шайбър, застанал на пост до една мъртва птица на тротоара на Корман, — че двамата с Екърт се върнахме в къщата на жертвата, проверявайки един съвет, който получих тази сутрин и може да се окаже, че сме открили виновника. Ще ни трябва екипът за борба с опасни материали.

— За какви опасни материали става дума? — попита капитанът.

— Проклет да съм, ако знам, но изглеждат доста смъртоносни. Екипът ни е нужен колкото е възможно по-скоро.

Двамата с Екърт бяха застанали встрани от гаража на Корман, до редица кофи за боклук, а Шайбър внимателно избягваше да докосва каквото и да било с ръката, с която бе вдигнал капака на зелената кофа. Остави капака върху ниската стена между къщата на Корман и на съседа архитект, докато проверяваше дали стъблата на розите, които бе подкастрял, са все още там. Патологът бе заключил, че драскотините по дланите на Корман, които Шайбър и Айрис Класен бяха забелязали, може би са причинени от бодли.

В кофата имаше няколко отрязани стъбла, ала когато Екърт пристъпи да снима, Шайбър му извика да не приближава. Едно врабче, което бе кацнало на влажния капак и кълвеше кондензираните капки вода, изведнъж затрепери и падна на тротоара. Шайбър и Екърт проследиха как птичката пое няколко пъти въздух, след което извъртя очи и застина.

— Мисля, че е биологичен агент. Доста мощен — добави Шайбър.

Джонсън, униформеният, който трябваше да стои на пост пред къщата, внезапно се върна от почивката си за кафе, на която го бе изпратил Шайбър и щом зави зад ъгъла, Екърт припряно му замаха с ръка да не приближава към птичката и кофата за боклук, след което набързо му разказа какво се бе случило. Бе оставил портата отворена и една възрастна двойка надничаше към страничния двор, привлечена от паркираните по алеята полицейски коли и жълтата лента, опасваща района. Забелязвайки, че Шайбър намръщено ги гледа, Джонсън се върна на поста си, помоли възрастните съпрузи да се изтеглят обратно на алеята и затвори портата след себе си.

— Добре — рече капитанът. — Ще повикам помощ. Оградете района, а аз ще се свържа да пратят екип за борба с опасни материали. Господи! Само това ни липсваше за Четвърти юли.

Шайбър прекъсна връзката, след което набра отново, за да провери съобщенията си. Имаше едно от Марая Болт.

— А сега какво? — попита Екърт, щом детективът затвори.

— Ще чакаме, предполагам — отвърна Шайбър, — и ще следим предния двор. Не бива да остава без охрана. Да не вземе някое любопитно дете или някой пияница да се стовари в храстите и тогава ще настъпи направо бедствие. Като стана дума за деца — добави той, — на гласовата поща имам съобщение от Марая Болт. Изглежда дъщеря й е избягала. Тя смята, че момичето се е насочило насам. На път е да дойде да си я прибере.

— Ще се обадиш ли на дежурния в управлението? — попита Екърт.

— Не, той и без това си има достатъчно главоболия днес. Ако момичето се появи, ще се погрижим да остане тук. Но аз дори не знам как изглежда, за да наредя да я търсят. Сега пък се притеснявам за разглезената избягала внучка на някакъв прочут мъртъв писател.

— Господи! Много сме напушени, а?

— Станал съм в четири и половина. И обещах на доведения си син да се опитам да го заведа на фойерверките довечера, а както се развиват нещата, май няма да стане и се чувствам ужасно. Това дете вече има горчив опит с един баща, който никога не се появява. Друг такъв не му трябва.

— Може и да стане. Ако се забавим, Лиз ще го докара с колата и да се срещнете тук. Аз ще държа крепостта, докато си с тях на брега.

— Благодаря. Но какво ще каже Айрис?

— Нея също я бива да държи крепостта. Пък и нищо не се знае, нея също може да я извикат спешно.

— Отвратителна работа — промълви Шайбър и в същото време някакво драскане по прозореца на кухнята привлече вниманието му. Дебелият котарак на Корман се взираше в него през стъклото. — Имам чувството, че съм управител на зоологическа градина вместо на полицейски отдел. Добре, добре — рече той и се обърна към Екърт: — Стой тук и пази, докато го нахраня. Вероятно трябва да се обадя да го приберат в приют за животни, обаче не ми се ще да го приспят завинаги.

— Може би синовете на Корман ще го вземат — рече Екърт. — Снощи Айрис говори с единия. Опитват се да хванат полет днес, доколкото разбрах.

— Чу ли това? — почука по стъклото Шайбър. — Присъдата ти се отлага с двайсет и четири часа.

 

 

Марая се придвижваше мъчително бавно по задръстените пътища към Нюпорт Бийч. Тъкмо навлизаше в Гардън Гроув на около трийсет и пет километра от Нюпорт, когато телефонът й иззвъня.

— Дъщеря ви се обади — рече Барбара Латам. — Била е в къщата на приятеля ви и я намерила запечатана. Каза, че имало полицай, който й казал, че собственикът е мъртъв.

— О, боже, горката Линдзи — промълви Марая. — Казахте ли й, че съм тръгнала да я взема?

— Да, казах й — отвърна жената. — Опитах също да й дам номера на клетъчния ви телефон, но тя нямаше с какво да го запише.

— Каза ли, къде ще бъде?

— При някакъв съсед. Предложих й просто да изчака там.

— Кой съсед?

— Не съм сигурна, но тя каза, че ще бъде навън и ще ви чака.

— Добре, чудесно, благодаря. А Франк Тъкър? Още ли е там, знаете ли?

— Когато го видях за последен път караше секретарката ми да запечатва и адресира пликове — отвърна Латам. — Разбира се, за материалите и нейното време ще трябва да се заплати допълнително, знаете, нали?

— Да, включете го в сметката ми — рече Марая. — Ценим помощта ви, госпожо Латам. Ще му кажете ли, че Линдзи се е обадила и че ще му звънна веднага щом се добера до нея?

— Ще му предам.

Марая най-сетне стигна отклонението за Нюпорт, ала когато мина на полуострова, движението стана още по натоварено. Булевард „Балбоа“ беше почти същия, какъвто го помнеше: по две тесни ленти във всяка посока, от външната страна, на които имаше редици паркирани коли. Тротоарите бяха задръстени от туристи, понесли плажни столове, одеяла и хладилни чанти, а плажът бе претъпкан от чадъри и загорели тела. Линдзи едва ли би могла да избере по-лош ден, за да се загуби в Нюпорт Бийч. Мина покрай Магнолия стрийт, където бе израсла, ала между паркираните коли и тълпите туристи, успя едва-едва да зърне старата им къща. Или по-скоро къщата, която Рената им бе предоставила, след като бе избягала с Бен, а после го бе оставила да умре в Париж, за да не я лиши Арлън Хънтър от попечителския й фонд, помисли си горчиво Марая.

На Медина стрийт тя се насочи към пристанището, където бяха по-скъпите летни вили. Тук наместо да се припичат на предната веранда, обитателите предпочитаха да наблюдават яхтите си, закотвени в пристанището. Ала не бе изминала и стотина метра, когато се натъкна на включени сигнални светлини и барикада. Униформен полицай вдигна ръка, за да я спре, след което й махна към една странична уличка, която я извеждаше от квартала. Марая обаче поклати глава и спря до него.

— Улицата е затворена — рече той. — Не можете да паркирате тук.

— Търся детектив Шайбър. Тук ли е?

— Шайбър? Да, тук е. Как се казвате?

Щом чу името й, той пристъпи към колата си и се обади по радиото. Върна се само след миг.

— Добре, каза да минете. Ще ви посрещне на ъгъла на „Еджуотър“ и „Медина“. Ще трябва да оставите колата си тук. Паркирайте я в алеята и стойте на страна от екипа за борба с опасни материали.

Тя кимна, изкушавайки се да попита какво става, ала знаеше, че скоро ще научи всичко от Шайбър. Излезе от колата и забеляза двама души, облечени като астронавти в защитни костюми, само лицата им се виждаха зад пластмасовите маски. Търкаляха два стоманени барабана от рампата на оранжев микробус в задния двор на къща, която изглеждаше съвсем като снимките, които Ема и Чап Корман й бяха изпратили, когато купиха вилата си в Нюпорт. Сълзи изпълниха очите й при мисълта за Чап. Шайбър я чакаше на ъгъла. Въздухът миришеше на дървени въглища, плажно масло, морска вода и дизелово гориво. Улиците бяха разчистени за работата на екипа, ала палубите на няколко яхти бяха претъпкани със зрители, които се забавляваха с шоуто, докато се наслаждаваха на почивката.

— Розите — мрачно рече детективът и посочи към предния двор на Корман. — Изглежда съвсем наскоро са били подрязани от оградата. Приятелят ви Тъкър май ще се окаже прав за отровата — добави Шайбър и разказа как е умряла птичката, влязла в контакт с подрязаните стъбла. — Измъкват цялата леха отпред — растенията с почвата, чак до подпочвения слой. Кой знае на каква дълбочина е проникнала? В зависимост от това какво ще открият, ще направят още изследвания на почвата, да проверят дали не трябва да се унищожи цялото имение.

Марая поклати глава.

— Не мисля така. Според мен ще открият, че отровата има много кратък живот. Ако не я бяхте открили днес, вероятно никога няма да я откриете. Следите бързо се заличават.

— Защо двамата с Тъкър изобщо не сте изненадани от това? — намръщи се Шайбър. — Зададох този въпрос на него, сега го задавам и на вас — това някаква операцията на ЦРУ ли е? И не ме баламосвайте, госпожо, защото никак не ми е забавно.

— Вижте какво, детектив — рече тя също толкова ядосано. — Познавах Чап Корман от осемгодишна. Той ми беше като кръстник и аз много го обичах. Повярвайте ми, много съм разстроена от случилото се.

— Ясно — кимна мъжът. — И все пак изглежда знаете много за тази работа. Как така?

— Имаше подобен случай преди петнайсет години във Великобритания — отвърна Марая. — Руски изменник на родината бе намерен мъртъв в розовата си градина извън Лондон. Оказа се, че розите му са били посипани със синтетичен заместител на отрова от кобра.

— Отрова от кобра? — изумено повтори Шайбър.

— Да. Със същия парализиращ ефект, само че два пъти по-смъртоносна и три пъти по-бързодействаща от истинската.

— Господи! — възкликна детективът. — Между другото, детектив Рипли ми се обади, колегата от управлението в Лос Анджелис. — Марая кимна и Шайбър продължи: — Проверил е за онзи ветеран, който ви е спасил от мотоциклетиста. Оказало се, че е починал в линейката на път за спешното отделение. Направили са му изследвания за опиати, ала са се оказали негативни. Все още не е извършена аутопсия, но на този етап нямат представа какво го е убило. Смятате ли, че може да е нещо такова? — кимна тъй към къщата на Чап. — И че това, което го е убило, е било предназначено за вас?

Марая усети как кръвта се оттегля от лицето й.

— Може би — отвърна тя.

— Добре, вижте какво. Смятам, че тримата заедно с приятелчето ви Тъкър трябва да си поговорим надълго и нашироко. Къде е той, между другото?

— Трябваше да свърши нещо, докато аз прибера дъщеря си. — Марая се озърна наоколо. — А къде е тя, между другото?

— Не съм я виждал.

— Как така не сте я виждал? — Сърцето й заблъска бясно в гърдите. — Обадиха ми се, докато пътувах насам, казаха ми, че се е обадила в хотела преди час. Заварила къщата на Чап запечатана и говорила с някакъв полицай. Трябваше да ме чака отвън.

— Не е говорила с мен — рече Шайбър и погледна часовника си, — но аз пристигнах преди четирийсет и пет минути. Елате. Ще открием полицая, който е на пост пред къщата. Може би той знае нещо, но е забравил да ми каже.

Приближиха до малка група униформени и цивилни служители, застанали малко по-надолу от къщата на Корман. Шайбър я представи на партньора си и на един полицай в униформа на име Джонсън. Полицаят се намръщи.

— Мнозина спираха да питат какво е станало — рече той. — Тук не е като в Лос Анджелис. Хората рядко виждат жълтата лента, ограждаща местопрестъпление.

Марая измъкна портфейла от чантата си, отвори го и показа училищна снимка на Линдзи.

— Това е дъщеря ми, само че сега е с къса коса. Червена. Слабичка е, доста по-висока от мен, около метър и седемдесет.

— О, да — кимна Джонсън. — Наистина говорих с нея. Изглеждаше доста шокирана, като разбра, че господин Корман е мъртъв. Помислих, че е просто съседка.

Марая щракна с пръсти.

— Съсед! Точно така. Казала е, че се обажда от къща на съсед. Трябваше да ме чака отвън, докато пристигна.

Партньорът на Шайбър поклати глава.

— Посетихме всички къщи, за да евакуираме обитателите в непосредствена близост, когато пристигна екипа. Стандартна процедура. От двете страни на къщата на господин Корман нямаше никой. Не я видях и в къщите, които са от другата страна на задната алея.

— Да, но сега като си помисля, аз я видях по-късно — рече Джонсън. — Преди вие да дойдете. Галеше едно куче, като онези в рекламата на „Хъш Пъпис“.

— Басет? — попита Шайбър и двамата с Екърт се спогледаха.

— Да, басет, точно така. Някакъв мъж го разхождаше и спря да поговори с нея.

— Оплешивяващ? Облечен в черно? — попита Шайбър.

Джонсън кимна.

— Архитектът — рече Екърт.

— Какъв архитект? — попита Марая.

— Съседът на господин Корман, Дъглас Портър — отвърна Шайбър. — Но както каза Дейв, той не беше вкъщи, когато проверихме. Явно е бил приятел на господин Корман обаче. Всъщност Портър знаеше, че вие и дъщеря ви пристигате. Спомена, че очаква с нетърпение да се запознаете.

— Очевидно голям почитател на баща ви — обясни Екърт.

— Явно от неговата къща се е обадила — настоя Марая. — Вероятно просто сте ги изпуснали, докато са разхождали кучето.

— Възможно е, макар да не ми се вярва да са се върнали незабелязано. Но нека идем да проверим — рече Шайбър и тръгна по пътеката към къщата на Портър. — Просто стойте по-далеч от този имот — кимна той към другия двор, който започваше да прилича на военна зона.

Не че този беше по-различен, помисли си Марая. Прекосиха голия двор и позвъниха на ъгловата къща, очевидно проектирана да бъде интелектуално интересна, а не приветлива. Звънецът пропя гърлено, ала никой не отвори. Шайбър почука рязко на стоманената врата, ала отново без успех.

— И кучето го няма — отбеляза той. — Полудя, когато се отбихме тук вчера.

Марая приближи до големия прозорец отдясно на вратата и надникна вътре. Помещението приличаше на всекидневна и кабинет и беше също толкова неуютно като предния двор. Мебелировката беше оскъдна, ала стените бяха наполовина покрити от проекти и снимки на голям строеж.

— Някакъв курорт в Европа, върху който работи — рече Шайбър, надничайки до нея. — Някъде в Средиземно море.

Марая погледа още малко, сетне се отдръпна.

— Не ми се нрави фактът, че този човек се разхожда с дъщеря ми — рече тя.

Въпреки усилията да се успокои и да се убеди, че Линдзи е добре и просто разхожда куче някъде по плажа, през съзнанието й минаваха какви ли не картини със сводници, изнасилвачи и серийни убийци, също като филм на ужасите, пуснат на бързи обороти.

— Ако това е някакво утешение за вас, смятаме, че мъжът е хомосексуалист — рече Шайбър.

Марая се намръщи.

— Имате ли дъщеря, детектив?

— Да, имам.

— Тогава би трябвало да знаете, че това е твърде слабо успокоение.

— Да, зная. Ще ми дадете ли снимката на дъщеря си? Сигурен съм, че ще се появи всеки момент, но за всеки случай, ще я сканираме и ще извадим копия.

 

 

Марая чакаше, ала след час и половина, когато Екърт се върна, Линдзи все ще не се бе появила. Той ги намери в близкия ресторант, където Марая и Шайбър се бяха отбили да хапнат — макар че храната беше последното, което я занимаваше в момента, — докато тя го осведомяваше какъв би могъл да бъде според нея и Франк мотивът за убийствата на Чап Корман и Луис Ъркърт.

Щом се настани в сепарето до Шайбър, Екърт плъзна по масата компютърно обработената снимка на Линдзи, на която дългата коса бе заменена с къси къдрици.

— Надявам се да наподобява сегашната й прическа — рече той.

— Господи, чудесна е — с благодарност рече Марая.

— Това ми е работата — изчерви се леко той. — Раздал съм копие на всички полицаи от Нюпорт. Дежурният изпрати една и в шерифството.

— Там едва ще си мръднат пръста. За тях ще е просто още един избягал тийнейджър.

— Тя не е избягала, детектив — възрази Марая. — Ако беше избягала, щеше ли да се обади в хотела, за да ме уведоми къде се намира?

— Но нали сте се скарали и тя е била доста разстроена?

— Щяхме да оправим нещата. И вероятно вече всичко щеше да бъде наред. Нямаше да се наложи да я оставя сама в хотела, ако вие и вашите колеги от Лос Анджелис не бяха направили такава глупост да арестуват Франк Тъкър за убийство.

— Къде е той, между другото?

— Не зная — отвърна Марая.

Това също я безпокоеше. Няколко пъти бе опитала да се свърже с него през последния час, ала телефонът му или се бе повредил, или беше изключен. Накрая Марая се бе обадила в „Бевърли Уилшър“, ала госпожа Латам я увери, че лично е проверила двата телефона, преди да им ги даде тази сутрин. Каза също, че Франк е напуснал хотела преди около два часа, след като я бе помолил да му намери куриерска фирма, която да работи на Четвърти юли. Като се имаше предвид американския предприемачески дух, госпожа Латам не бе имала никакви проблеми. Е, ако Франк просто бе тръгнал да занесе копията от файла на Навигатора, за да бъдат изпратени на медиите, защо не вдигаше телефона? Възможно бе отговорът да е съвсем прост — както мразеше техниката, може би просто бе забравил да го включи.

— Вижте, не мога повече да чакам тук — рече тя и взе една от снимките на дъщеря си. — Ще отида до плажа. Може пък да я зърна заедно със съседа и неговото куче.

— На плажа е забранено да се разхождат кучета — изтъкна Екърт.

— Добре, ще взема колата и ще потърся места, където се разхождат. Просто не мога да стоя на едно място. Но клетъчният ми телефон е включен и знаете номера, така че ако се появи, просто ми се обадете.

Шайбър въздъхна.

— По-добре да се върнем и да видим как върви работата в къщата на Корман. Но, госпожо Болт, да се върнем на старата изтъркана фраза, не напускайте града. Имам още куп въпроси.

 

 

Марая бе свалила сандалите си и краката й затъваха в пясъка. Наблюдаваше сърфистите на едно от местата в южна Калифорния, известно с най-опасните си вълни, образувани от вторичните течения на прилива и обратното течение на джетовете. Тя самата също се бе носила навремето по тези вълни, макар табелите да предупреждаваха, че мястото е подходящо само за добри плувци. За онези, които можеха да се справят обаче, рискът си заслужаваше. Бе забелязала голяма група хора, тръгнали към полуострова и бързо бе спряла колата, рискувайки да я глобят за неправилно паркиране, за да изтича и да види дали Линдзи не е сред тях, за да се наслади на спектакъла. Точно така щеше да стане, не спираше да си повтаря Марая. Просто изведнъж щеше да зърне медночервеникавите къдрици на Линдзи и да се окаже, че дъщеря й просто се е улисала и загубила представа за времето. Дори нямаше да се ядоса, обеща си тя. Само ще я прегърне и ще й каже колко много я обича.

„Моля те, Господи, нека само си я върна!“

Ала Линдзи не беше в тълпата, наблюдаваща сърфистите. Със свито сърце Марая тръгна обратно към колата. И в следващия миг застина. От другата страна на пролива, в Корона дел Мар, високо върху скалата с изглед към пристанището и цял Нюпорт, се издигаше масивната лятна къща на покойния Арлън Хънтър. И докато я гледаше, в съзнанието й прозвуча детска песничка, която винаги бе свързвала с жената, отнела й бащата.

„Високо на планината стои една жена,

коя е тя, не зная.

Иска само злато и сребро,

иска само прекрасен млад мъж.“

Стори й се по-подходяща от всякога, спомняйки си Рената, която бе балансирала между богатството си и младия мъж, пред когото бе размахвала парите си като примамка.

Тъкмо бе влязла в колата и нахлузваше сандалите си, когато телефонът й иззвъня.

— Франк! — извика тя, щом разпозна гласа му. — Къде си? Сума време опитвам да се свържа с теб.

— На път съм за Нюпорт. Бях изключил телефона за известно време. Трябваше да проследя нещо и не биваше да издавам звук. Намери ли Линдзи?

— Не, и много се тревожа. Била е в къщата на Чап, после са я видели със съседа, но е изчезнала.

— И не само тя — добави Франк.

— Какво имаш предвид?

— Захаров и по-голямата част от делегацията му снощи са заминали.

— Мислех, че ще остане за конференцията на държавите по Тихоокеанското крайбрежие. Тя се открива днес с гала прием на „Куин Мери“.

— Очевидно Захаров е решил, че се налага да се върне в Москва и да се заеме с маневрите за поста на премиер-министър.

— Каза „по-голямата част от делегацията му“. Кой е останал в града?

— Твоят господин Беленко например. Разбрах, че ще присъства на конференцията. Както и още няколко души. Не само това — добави Франк, — ами „Пушкин“, корабът, на който беше отседнал Захаров, докато беше тук, помниш ли? Току-що тръгнах от пристанището и ми се струва, че се готви да отплава.

— Заради убийствата — рече Марая. — Захаров е взел книжата на баща ми и проучванията на Ъркърт и сега заминава. Базата вече не му е нужна.

— Така смятам и аз — съгласи се Тъкър.

— Разбрах, че си копирал файла.

— Утре сутринта ще бъде доставен на всички американски и международни издания, както и до всички чуждестранни кореспонденти, които успях да открия — включително „Правда“, „Известия“ и половин дузина нови независими руски издания.

— Добре. Все някое от тях ще го отпечата. Захаров ще бъде неприятно изненадан, като отвори вестника си на следващата сутрин — рече Марая. — Щях да се чувствам по-добре, ако можеше да бъде съден тук за това, което е сторил с Чап и Луис Ъркърт, но поне…

— Има малък проблем — прекъсна я Франк.

— Какъв?

— Говорих с един приятел от контраразузнаването на ФБР. Бяхме заедно във флота. През последната седмица е държал под наблюдение Захаров и хората му. Твърди, че няма начин който и да било от тях да е убил Корман или Ъркърт.

— Какво? Как е възможно? И двете убийства носят отпечатъка на Руския Борджия. А чуй и това, Шайбър се натъкна на токсини по розите на Чап. Начинът на действие е идентичен с онзи случай в Лондон преди няколко години, когато руският изменник на родината бе отровен в розовата си градина. Това беше работа на Захаров от начало до край.

— Приятелят ми от Бюрото обаче твърди, че всички руснаци са били под непрекъснато наблюдение. С изключение на твоя приятел, Беленко, който е успявал да им се изплъзне на няколко пъти, но за съвсем кратко. — Той замълча, сетне добави: — Кажи ми къде си? — След като чу адреса на Корман и указанията й да използва името на Шайбър, за да мине през блокадата, той рече: — Ще бъда там до един час.

 

 

Прозрението я блъсна със силата на цунами. След като приключи разговора си с Франк, Марая подкара под късното следобедно слънце, търсейки Линдзи и опасявайки се, че е пропуснала някоя съществена улика. В същото време мислеше за изненадващата новина на Франк, че нито Захаров, нито някой от делегацията му може да е отговорен за убийствата на Корман и Ъркърт.

Сетне си спомни нещо, което бе чула от преподавателя си по история — че диктаторите са нищо без своите слепи и верни последователи. Към този принцип Марая добави типичната американска черта — следвай парите. И изведнъж, в един от онези моменти, които се случват веднъж или два пъти в живота, проумя какво се бе случило както преди трийсет години, така и през последните четирийсет и осем часа. Тя подкара към Корона дел Мар, мислейки за баща си. Да го обичаш и да му имаш доверие се бе оказало твърде опасно. Имаше известна справедливост в това, че бе умрял разорен и изоставен, след всичко, което бе причинил на хората, които го обичаха. Но беше ли той крадец и предател? Беше ли откраднал романа на Анатоли Орлов? Марая не смяташе така. Единственото нещо, на което се бе посветил и в което вярваше с цялото си сърце, бе силата на написаното. Никога не се бе съмнявал в таланта си и бе продуктивен автор. Защо би откраднал чуждо произведение? За парите, за да се върне вкъщи? Тогава защо ще го изпраща на съпругата си и ще й казва да го пази вместо него, наместо да го изпрати на агента или издателя? Нямаше никакъв смисъл.

Марая бързо намери мястото, което търсеше. Дори ако каменните стени не бяха издали местонахождението му, то инициалите на Арлън Хънтър върху портата от ковано желязо бяха достатъчни. Тя спря на широката алея и натисна интеркома. След няколко минути й отговори самата Рената. Ако бе шокирана от пристигането на Марая, гласът й не го издаде. Портите се разтвориха с жужене. Докато караше по настланата с червени плочки алея, Марая видя вратата на къщата да се отваря и Рената слезе по широките стълби, за да я посрещне.

— Значи дойде все пак — рече възрастната жена.

— Знаеше, че ще го сторя — отвърна Марая. — Искам си дъщерята.

— Твоята дъщеря? Не разбирам за какво говориш.

— Мисля, че много добре ме разбираш.

Рената се намръщи.

— Нямам представа защо мислиш така, но влез и ще го обсъдим. Радвам се, че дойде. Малко съм изненадана, но се радвам. Надявах се да те поканя да излезем, за да се опознаем, но нещата снощи не се развиха така, както ги бях планирала. Заповядай. — Тя я поведе нагоре по стъпалата. Беше облечена в бежова рокля без ръкави, носеше тънка златна верижка около врата и филигранни обеци. — Сами сме — рече Рената. — Дадох на персонала почивен ден. Иска ми се синът ми да беше тук, но той излезе с приятели.

— Нолан единственото ти дете ли е?

— Да.

— Както разбирам, той активно участва в управлението на компаниите на баща си? — попита Марая.

— Да, изглежда го бива в това. Един от онези таланти, които се предават през поколение, предполагам. Аз лично винаги съм смятала бизнеса за малко отегчителен. Съпругът ми ръководеше всичко след смъртта на баща ми, но после той също почина и всичко се стовари в моите ръце. Десет години сама трябваше да управлявам тръстовете и корпорациите на Хънтър. Доволна съм, че Нолан желае да поеме товара. Искаш ли нещо за пиене, Марая?

— Не, благодаря.

Възрастната жена я поведе през просторния вестибюл, застлан с бели и черни плочки, който Марая помнеше от детството си, сетне през вратата зад витата стълба. Минаха през дневната и се озоваха в кухнята.

— Заповядай, седни — рече Рената. — Сигурна ли си, че не искаш нищо за пиене?

— Да, напълно.

— Аз обаче ще си налея. — Тя извади чаша и сложи няколко кубчета лед от хладилника. — Знаеш ли, баща ти беше единственият мъж, който не се интересуваше от парите на татко. Единственият, който не можеше да бъде купен. Отначало бях леко смутена. Накрая обаче тъкмо това най-много ми харесваше у него.

— Смятам, че го надценяваш — рече Марая. — В края на краищата ти го купи на цената на билет до Европа.

Рената поклати глава.

— Не мисли, че това ми е дало някакъв контрол над него. Той правеше каквото желаеше. Дойде с мен, защото по онова време имаше нужда от това, ала когато се опитах да затегна златната каишка, той се изплъзна и си отиде. Не можеше да бъде притежаван.

— Сигурно си се почувствала използвана.

— Не. Е, може би само в началото — поправи се тя. Отвори един шкаф и измъкна бутилка скоч. — Накрая го обичах още повече заради независимостта му. Беше толкова освежаващо. С всеки мъж, с когото съм била преди това или след това, въпросът винаги стоеше: от мен ли се интересуваха или от баща ми, парите му и властта му? — Рената напълни чашата си. — Сигурно си минала през същото? Не е лесно да си дъщеря на прочут писател като Бен.

Марая сви рамене.

— Имах късмет. Срещнах съпруга си, докато бях в колежа. Той беше физик, изключително талантлив в областта си. Славата на баща ми не беше от значение за него. Беше отгледан в голямо и любящо семейство. Когато двамата с Дейвид се оженихме, те просто приеха мен и дъщеря ми в своя клан. Моята работа също е доста поверителна, така че рядко се срещам с хора, които да не познавам от години.

— Е, тогава наистина си имала късмет. Съпругът ти сигурно много ти липсва.

— Да, много — кимна Марая.

— Никога не съм имала подобно нещо. Като изключим краткия период, през който бях с Бен, никога не ми бе позволено да забравя, че съм дъщеря и наследница на Арлън Хънтър. Всички бяха просто запленени от татко — горчиво добави Рената и вдигна чашата си. — Наздраве. А какво ще кажеш за Пол Чейни?

— Приключена история.

— О, боже. Не заради мен, надявам се?

— Това бе само последната капка. Не мисля, че Пол търсеше дълготрайна връзка и без това.

— При такива като него това е рядкост. Сигурна ли си, че не искаш да се присъединиш към мен?

— Не, благодаря.

— Разбирам. Значи дойде да ме посетиш, но не си сигурна, че искаш да общуваш с безсърдечна жена, която разбива семейства, така ли?

Марая въздъхна тежко.

— Твърде уморена съм, за да се карам с теб, Рената.

— Защо дойде тогава?

— Казах ти, искам дъщеря си обратно. Чап Корман и Луис Ъркърт са мъртви…

— Ъркърт е мъртъв? — тревожно попита Рената. — Как?

— Отровен, предполагам. Познато ли ти звучи?

Възрастната жена отново вдигна чашата към устните си.

— Рената? — настоя Марая. — Знаеш кой го е извършил, нали?

— Не. Откъде бих могла да знам?

— Защото знаеш за смъртта на баща ми. И за Анатоли Орлов — добави Марая. — Орлов е бил убит от КГБ… от Захаров. Вече няма никакво съмнение. Доказателството ще излезе наяве и тогава с политическата кариера на Захаров ще бъде свършено. Мислех, че баща ми е предал Орлов и че го е направил, за да вземе ръкописа му и да го представи за свой собствен. Но просто не вярвам в това. Бен твърде много се гордееше със собствените си писателски умения, за да сложи своето име върху чуждо произведение. А пък и ако ръкописът на Орлов наистина е бил у него, Захаров щеше да изиска да му бъде предаден незабавно, след което да го убие. Нямаше да го остави жив цели три месеца. Така че след като Бен не е предал Орлов на Захаров, направил го е друг американец. Ти може би?

— Аз? Не! — раздразнено рече Рената.

— Възможно е. Вече си усещала, че губиш Бен. Покрай сделките на баща си сигурно си познавала доста хора от съветското посолство. Когато Орлов е дал ръкописа си на Бен, съобщила си за това, обзета от чиста ревност, знаейки, че Орлов ще бъде върнат в Москва. Само че Бен също е бил убит.

— Не! Бен е умрял от естествена смърт. Той ми каза!

— Той ти каза? Кой?

— Искам да кажа, те ми казаха — заекна Рената. — Френската полиция.

— Не, Рената, ти каза „той“. — Марая кимна, подозренията й се бяха потвърдили. — Баща ти. Той ти е казал, че Бен е умрял от хепатит и че тялото му трябва да бъде кремирано. Баща ти също е предал Орлов, след като си му казала за тайно изнесения от страната ръкопис.

— Той не би направил подобно нещо.

— Не ставай смешна, разбира се, че би го сторил! Ти самата го каза пред Пол и мен снощи. Баща ти е имал милиарди в съвместни компании със Съветския съюз. Не е можел да си позволи да враждува с Кремъл. Освен това е искал Бен да напусне живота ти — особено след случая с ръкописа. Така че баща ти е предал и Орлов, и баща ми на Захаров.

— Не и Бен! — извика Рената. — Той се закле, че не е казал нищо за участието на Бен!

— Ела на себе си, Рената!

— Все едно, Бен умря много преди Орлов да бъде върнат в Москва!

— Орлов е бил изпратен в санаториум, след кризата в Париж — рече Марая, — в психиатрична клиника. Никой не оцелява на такива места, Рената, особено ако е изпратен там от Захаров. Там нищо не остава в тайна. Нищо. Можеш да бъдеш сигурна, че Орлов се е пречупил и им е казал къде се намира ръкописът. След това е бил екзекутиран. И докато Кремъл е планирал велико погребение за „народния герой“, Захаров е отишъл да прибере ръкописа.

— Не…

— Да! Баща ми е умрял в Париж същия ден, в който Орлов е бил погребан в Москва. Не може да вярваш, че това е съвпадение.

— Баща ми каза, че е било хепатит! — избухна в ридания Рената. — Закле се! Беше загрижен за Бен. Каза, че отишъл да види как е, дори взел антибиотици от къщи…

Марая се свлече на стола срещу възрастната жена.

— Извършил го е той самият? — изумено изрече тя. — О, господи! Баща ти е инжектирал отровата на Бен. — Рената плачеше, а самата Марая трепереше като лист. Насили се да поеме дълбоко въздух. — А Луис Ъркърт? — настоя тя.

— Какво за него?

— Подозираше ли какво е извършил баща ти? Затова ли е дошъл първо при теб, Рената? За да се опита да те изнудва? Затова ли трябваше да умре? За да защитиш името на баща си?

— Името на баща ми? — повтори възрастната жена с горчив смях. — Баща ми беше безмилостен измамник. Това едва ли е било национална тайна. Чела ли си някои от биографиите, излезли след смъртта му? Той направи състояние — няколко състояния — правейки сделки с диктатори, подкрепяйки съветския режим. Не си мисли, че на съвестта му лежат само Бен и Орлов. Ъркърт не би могъл да направи нищо, с което да очерни името на баща ми повече, отколкото го бяха очернили другите и най-вече той самият. Едва ли бих убила никому непознатия Луис Ъркърт, за да защитя името на Арлън Хънтър.

— Но някой е убил Ъркърт. Смятам, че знаеш кой го е сторил. Кой друг знаеше, че е смятал да разкрие истината? Кой би пострадал, ако Захаров изпадне в немилост? На кого си казала, че Ъркърт е идвал да те види?

— На сина си — извика Рената. — Но се наложи да го сторя.

— Защо?

— Защото искаха да се свържа с теб и да те накарам да изтеглиш обратно романа. Не можех изобщо да си представя как се е появил след всичките тези години. Кой знаеше, че е имало превод на английски? Опитах се да кажа на Нолан, че всичко ще бъде наред, че никой няма да разбере, че това не е произведение на Бен. В края на краищата, дори агентът му мислеше, че е негова творба. Ала Нолан каза, че според Захаров това е все едно да дръпнеш конец от плетено бельо. Винаги имало риск всичко да се разкрие и цялата истина да излезе наяве.

— И когато това стане — горчиво отбеляза Марая, — познай кой ще се изправи чисто гол пред света в цялата си позорна слава? Бившият агент на КГБ полковник Захаров, отговорен за смъртта не само на Бен Болт, но и на обичания руски национален герой Анатоли Орлов измежду множеството други негови жертви. Не особено печеливша президентска платформа, бих казала. — Марая въздъхна дълбоко. — А ако Захаров се провали, проваля се и синът ти, нали? Нолан и приятелчето му Портър. Архитектът се е нанесъл до Чап скоро след като пресата научи за книжата, които съм открила. Било му е възложено да държи нещата под око. Това е било преди да научите, че Ъркърт вече се е натъкнал на истината. Полицията смята, че Портър работи по курортен проект в Средиземноморието, но аз видях снимките на строежа в къщата му и изведнъж осъзнах, че вече съм ги виждала. Нашите сателити следят проекта Нова Кримски още откакто бе започнат в Крим преди две години. Руската мафия планира най-голямата операция за хазарт и пране на пари в света. Захаров ще осигури правителствена защита за проекта в замяна на процент от приходите и е избрал сина ти Нолан — умният внук на Арлън Хънтър — да застане начело на консорциума от предприемачи. Нолан е довел Портър. Ако Захаров бъде отстранен от играта, и двамата ще загубят цяло състояние.

— Всички ще загубим.

— Моля?

— Цялата империя Хънтър. Казах ти, никак не ме биваше в бизнеса. Мразех го.

— Искаш да кажеш, че си пропиляла богатството на Арлън Хънтър през десетте години, през които ръководеше бизнеса?

— Значително го намалих. — Тя се протегна към телефона.

— На кого ще се обаждаш?

— На сина ми. Страх ме е.

— Рената, слушай — рече Марая. — Портър е хванал дъщеря ми. Смятам, че той, а също и Нолан, мислят, че биха могли да ме убедят да се оттегля и да забравя, че някога съм чувала за Орлов, Захаров или ръкописа. И може би щях да го сторя, само че е прекалено късно. Доказателството за извършеното от Захаров вече тръгна към медиите. Работата ще излезе наяве до двайсет и четири часа. Двете с теб не можем да направим нищо, за да предотвратим това. Но ти можеш да постъпиш правилно и да ми помогнеш да си върна дъщерята.

— Не мога.

— По дяволите, Рената, можеш! — извика Марая. — Ти открадна баща ми! Трябва ли да ми отнемеш и дъщерята?

— Обичах Бен!

— И баща ти го уби! Ще позволиш ли синът ти да стори нещо лошо на неговата внучка? Такова семейство ли сте вие, всеки един от вас?

— Ти не разбираш! Захаров ще убие Нолан!

— Захаров напусна страната, Рената! Във всеки случай, дните му са преброени. Не ми се вярва неговите приятелчета от мафията да погледнат с добро око на подобна гласност. Ако отидеш веднага в полицията и ФБР, можеш да получиш някаква защита за себе си и Нолан, когато истината се разчуе. Но трябва да действаш бързо. Трябва да убедиш Нолан, че всичко е приключило, така че двамата с Портър да се предадат веднага и да освободят Линдзи, преди Захаров да разбере, че е обречен.

— Наистина ли смяташ, че със Захаров е свършено? — ужасено попита Рената.

— Да, наистина.

— Тогава синът ми ще бъде в безопасност от него. Не е ли чудесно? Той толкова отдавна ни държеше в ръцете си — баща ми, мен, сина ми. — Рената въздъхна и потрепери.

— Добре. Ще го направя. Но, Марая? Ще дойдеш ли с мен?

Марая кимна.

— Ще те откарам.

Рената довърши питието си, сетне бавно стана от стола.

— Само да ида да си напудря носа — рече тя. Излезе от кухнята и се насочи към вестибюла. Марая взе чашата й и тъкмо я оставяше в умивалника, когато откъм вестибюла се чу силен трясък.

— Рената? — извика тя. — Добре ли си? — Не трябваше да й позволява да пие толкова много, но това като че ли бе единствения начин да сломи защитата й. Всъщност в тази светлина Рената изглеждаше възрастна и жалка. Каквито и да бяха недостатъците й, тя явно искрено бе обичала Бен. Дори само за това заслужаваше известно съчувствие. Марая забързано излезе от кухнята, чудейки се дали домакинята не е паднала по стълбите. О, боже, помисли си отчаяно тя, какво ще стане тогава с Линдзи?

Ала когато стигна до вестибюла, застина на място. Рената се блещеше над огромната ръка, запушила устата й — мускулестата ръка на господин Лермонтов, стероидно раздутия бодигард на Захаров. Марая дочу звук зад себе си, ала преди да успее да се обърне, жесток удар я повали на пода. Тя се вдигна на колене, ала бе повалена от нов удар и лицето й се удари в студените плочки. Зави й се свят, ала имаше странното усещане, че я вдигат, мятат я през рамо и я понасят по безкрайни стъпала. Сетне напълно загуби съзнание.

Когато дойде на себе си за кратко — трябва да е било часове по-късно, тъй като се бе стъмнило — усети мириса на морска вода. Осъзна, че е в лодка, легнала на нар в мъждиво осветено помещение. Някъде над главата й се чуваха гневни викове, а после женски плач. „Или пък беше чайка?“ — зачуди се Марая, когато симфония от цветове и шум избухна отвън, осветявайки люковете около нея. В съзнанието й изникна спомен как стои вечер на брега заедно с майка си и баща си, тримата се смеят и размахват искрящи фойерверки по случай Четвърти юли.

После мракът отново я обгърна.