Тейлър Смит
Клубът на невинните (18)

Шестнадесета глава

— Господин Луис? Да ви предложа ли шампанско преди обяда?

Франк Тъкър откъсна поглед от плавните зелени склонове на Апалачите, простиращи се на девет хиляди метра под самолета. Огромните двигатели кротко и успокоително бръмчаха. От дъното на пътеката се носеха приятни аромати. Русокоса стюардеса с вързана на опашка коса стоеше край него и държеше висока конусовидна чаша. Той усети парфюма с ухание на свежа трева, когато тя се приведе да му покаже етикета върху тъмната бутилка в другата си ръка.

— Защо не? — кимна той.

Мъжът на име Франк Тъкър сигурно щеше да пътува с белезници по обратния път, сместен на последната седалка в туристическа класа между двама полицаи. Грант М. Луис обаче беше бизнесмен, настанен в кожения салон на първа класа, където широките седалки удобно обгръщаха едрото му тяло. Защо пък да не се порадва на облагите от фалшивата си самоличност.

— По работа или за удоволствие отивате в Лос Анджелис? — попита младата жена.

— По-скоро по работа.

— Работа значи… Нека да позная. Много рядко греша.

Стюардесата опря лакът на облегалката пред него, сбърчи чипото си носле и се вгледа в лицето му. Тъкмо тя бе поела спортното му сако и бе го закачила в гардеробчето в предната част на кабината. Почувствал се неловко под нейния напрегнат изучаващ поглед, Тъкър се зарадва, че поне черната му риза от трико е нова — подарък за рождения му ден от Керъл, която всякак се стараеше да му попречи да се занемари. Самотният живот през последните няколко месеца значително бе понижил теглото му. Някои хора се сепваха от широките му плещи, а и от проницателните черни очи, ала тази млада жена ни най-малко не се смущаваше.

— Нещо в развлекателния бизнес? — бе първото предположение. — Агент? Не, не… Не приличате на човек, който би се застоял дълго зад някое бюро. Нещо, свързано с повече движение ще да е. — Тънкият пръст с розов маникюр се опря в брадичката й. В следващия момент лицето й грейна. — Сетих се! Помощник-режисьор по каскадите! Експлозии, преследване с коли, такива неща. Близо ли съм?

Предположението му се стори забавно, но той не побърза да отговори. Тя грешеше, но не бе твърде далеч от истината. Макар семейните му задължения и особено продължителното боледуване на съпругата му да го бяха принудили години наред да седи зад бюро, дейната му натура дълго се бе бунтувала. Пък и неведнъж се бе случвало да подготвя експлозии.

„От друга страна, напомни си той, това се бе случило в живота на Франк Тъкър. А с какво се занимаваше Грант Луис?“

— Занимавал съм се с каскади наистина — рече той на глас, — но сега по-скоро издирвам таланти.

— Виж ти! Почти познах, нали?

Той кимна и остави жената сама да направи своите изводи.

— Нали ви казах, че рядко греша. От шест години съм стюардеса. По самолетите срещам всякакви хора. Минава време и в някакъв момент започваш да се досещаш кой какво работи. Нали разбирате?

— Шесто чувство.

— Благодаря. И тъй — продължи тя, като се настани върху подлакътника на празната седалка пред него, — в някое от големите студиа ли работите?

В салона на първа класа имаше само още двама пътници и в момента никой от тях не се нуждаеше от вниманието на жената. „Рядко ми се случва, отбеляза Франк, да попадна в компанията на толкова красиви жени. Първо Керъл и Линдзи, а ето сега това приятно младо същество.“

— Предпочитам да работя сам — рече той.

— Сигурно е много хубаво да нямаш шеф. Приятелят ми също към това се стреми. В момента работи като програмист за „Майкрософт“, но иска да основе самостоятелна компания. Харесва ли ви сам да сте си господар?

— Не ме бива да изпълнявам чужди нареждания — сви рамене Франк.

Чу се приглушен сигнал, жената направи гримаса, погледна към пилотската кабина и неохотно се изправи.

— Завиждам ви — рече тя. — А на мен ми напомнят какви са задълженията ми. Мога ли да направя още нещо за вас? Да ви пусна ли видеото? Разполагаме с богат избор от касети.

— Не, благодаря. — Тъкър посочи куфарчето на седалката до себе си. — Имам малко работа. Мога ли да използвам лаптопа?

— Разбира се. Няма да имате проблеми, докато не започне снижаването. — Усмивката й отново го обгърна приятно. — Скоро пак ще дойда, господин Луис. Предстои да сервираме обяда, но ако имате нужда от нещо, веднага ме повикайте.

— Благодаря.

Ръката й леко докосна рамото му, след което жената се отправи към пилотската кабина. Тъкър затвори очи, сякаш за да задържи топлината на това докосване, неспособен да даде име на копнежа, който то бе предизвикало. А усещането нямаше нищо общо с тази млада жена. Нито пък се свеждаше до елементарното желание за секс. Потребността от човешки контакт, от чувство за принадлежност, задействаше тъй първични инстинкти, че той самият не знаеше какво ще е следващото му действие. Чувстваше единствено, че се движи в желаната от него посока. И осезателно усещаше как животът пулсира в него — за пръв път от много години.

Отпи голяма глътка шампанско, после остави чашата на широкия подлакътник и посегна към куфарчето. Щракна закопчалките, повдигна капака и ето че пликът за Марая с печата на „Куриер Експрес“ се плъзна. Тъкър се поколеба, сетне го вдигна, обърна го настрани. Отвътре изпаднаха три листа розово-червена хартия, изписани с наклонен ситен почерк. „Писането на ръка е твърде рядко в наши дни, рече си той. Или професор Ъркърт бе враг на съвременните технологии също като него, или просто не бе посмял да се довери на компютрите.“

В ъгъла бе поставена жълта самозалепваща се бележчица от Корман, литературния агент:

„Марая, това писмо дойде в отговор на шума в пресата по повод ръкописите на баща ти. Обвиненията са новост за мен, но се налага да решим как да постъпим, преди изобщо да обсъждаме въпроса с издаването на романа. Ще поговорим, щом дойдеш тук. Чап“

Приложеното писмо бе написано върху бланка на университета с името и титлата на професора, изписани в горния край:

Луис Б. Ъркърт, преподавател по американска литература и обществознание, Калифорнийски Университет в Лос Анджелис.

„Уважаеми господин Корман,

Лин Барнард, главен редактор в «Уъркман-Браун», издатели на Бенджамин Болт, бе така добра да ми предостави вашия адрес. Тя навярно ви е казала, че в момента работя над задълбочен труд върху живота и творчеството на Болт. Сигурно ви е известно, че получих наградата «Пулицър» за биографията на Джак Керуак. Споменавам този факт само за да ви обърна внимание върху сериозната ми репутация като учен.

От госпожа Барнард научих, че поддържате връзка с дъщерята на Болт, Марая, която е и единствен негов наследник. Известно ми е, че досега е отказвала всякакви интервюта, но се надявам да ме свържете с нея. Сигурно разбирате колко огромно е желанието ми по някакъв начин да науча спомените й за нейния покоен баща. В същото време не се съмнявам, че и тя ще пожелае да научи новооткритите сведения за последните дни на баща й, които аз получих съвсем наскоро. Много ви моля, убедете я, че аз не търся скандал, по-скоро преклонението ми пред Бенджамин Болт и неговото творчество ме подтикват да наруша мълчанието.

Позволете ми да обърна внимание върху контекста на моите предстоящи писания:

Както знаете, в началото на шейсетте години, когато Болт написва повечето от произведенията, с които ще го помнят, е период на бурна политическа активност в страната ни и напрежение в другите държави: идеализмът на правителството на Кенеди, Движението за граждански права, Студената война, Кубинската криза и началото на американската намеса във Виетнам. Вън от всякакво съмнение, тези събития са повлияли върху мисленето на Болт, а и неговата работа. Все пак ще отбележа, че никой от изследователите на биографията му не споменава едно случайно събитие, предхождащо смъртта му.

Дори не мога да бъда сигурен дали вие като негов агент знаете за краткотрайната му връзка с една организация, наречена «Писатели за мир». Навремето мнозина са смятали това международно сдружение на поети и писатели за комунистическа организация, финансирана от Москва. Досега това не е доказано със сигурност, но моите проучвания сочат, че съветското ръководство най-малкото е смятало организацията «Писатели за мир» подлежаща на манипулация — «клуб от невежи», ако трябва да използваме термина на съветската пропаганда: либерално настроени интелектуалци, посредством които би могло да се прокара добронамерено отношение към Съветския съюз.

През юни 1964 г. в Париж се провежда конференция на «Писатели за мир», на която присъстват близо шейсет писатели от различни страни. Няколко месеца преди това президентът Кенеди е убит. Предвид факта, че страната ни затъва в тресавището на Виетнамската война, Движението за граждански права прибягва към насилие на юг, конференцията на «Писатели за мир» дава определени признаци, че ще добие антиамериканска насоченост.

С надеждата да се възползва от създалите се настроения и като един вид знак за откритост, Москва прави неочаквана стъпка, позволява на известния руски писател Анатоли Орлов да присъства на конференцията. Герой от Втората световна война и официално признат в Съветския съюз, Орлов като че ли замлъква след края на войната. Плъзват слухове, че по-късните му произведения обиждат комунистическото ръководство. Някои дори намекват, че е живял под домашен арест. Самият факт, че получава виза, за да присъства на конференцията на «Писатели за мир» е може би най-доброто доказателство за увереността на Москва, че е в състояние да повлияе върху обсъжданите проблеми. Нищо чудно Кремъл да си е направил сметката, че седемдесет и две годишният Орлов е твърде възрастен, за да им създаде неприятности и неговото присъствие не носи рискове.

Малцина от присъствалите на конференцията са живи днес, но аз успях да открия източник, от когото научих, че Анатоли Орлов и Бенджамин Болт не само са се срещали, но са установили и връзка. Породил се дори слух, че двамата са готови да започнат сътрудничество. Тъкмо в този момент Орлов получил пристъп и спешно бил върнат в Москва. Три месеца по-късно «Правда» съобщава за смъртта му. Орлов е изпратен с тържествено погребение, на което присъства цялото Политбюро. Хиляди обикновени руснаци са стичат покрай ковчега му, изложен в Кремъл. До ден-днешен обаче не е издадена нито една творба на Орлов, написана след 1945 г.

Междувременно Болт изчезва от поглед. Същият източник, когото разпитах, твърди, че Болт споделил с приятели за работата си по нов роман, ала без да навлиза в подробности, а след конференцията на «Писатели за мир» малцина го виждат отново.

Бенджамин Болт умира в Париж на 4 септември 1964 г. — същият ден е съобщено за смъртта на Орлов в Москва. Смятам, че това не е случайно съвпадение. Убеден съм, че Болт е бил убит, както съм сигурен и за Орлов.

Господин Корман, нямам никакво желание да разстройвам безпричинно дъщерята на господин Болт. Поради тази причина не съм казал на никого, включително и на издателя му, какъв според мен е случаят: ръкописът, за който се споменава, и е открит сред книжата, които Болт е изпратил от Париж само дни преди смъртта си, изобщо не е негова творба, а английски превод на роман от Анатоли Орлов, контрабандно измъкнат от Съветския съюз по времето на конференцията на «Писатели за мир». Предположението ми е, че Орлов го е поверил на Болт, за да го предаде на западен издател.

Рано или късно истината ще излезе наяве, особено след падането на комунизма в Русия и постепенното отваряне на засекретените досиета. Ако позволите романът да бъде издаден като творба на Болт, неизбежно ще поставите в неудобно положение семейството му и ще хвърлите незаслужено петно върху безупречната му литературна репутация.

Смятам, че е необходимо да се срещнем много скоро, за да обсъдим най-добрият начин за действие. Междувременно настоятелно ви съветвам да задържите публикуването на ръкописа.“

Искрено ваш: Луис Б. Ъркърт

Тъкър бавно сгъна писмото и го прибра обратно в плика.

Чап Корман може и да не знаеше за участието на Бен Болт в „Писатели за мир“, ала на ЦРУ това бе много добре известно. Като повечето групи, заподозрени, че симпатизират на комунистите, „Писатели за мир“ бе проучена от оперативните агенти, които стриктно бяха записали имената на онези „невинни“, които Кремъл се надяваше да манипулира. Конференцията през 1964 г. бе незначително пиукане на радара по време на дългата и напрегната история на Студената война, ала петнайсет години по-късно бе изплувала отново в процеса на вербуването на Марая за ЦРУ. Именно тогава, по време на рутинна проверка бе разкрито участието на баща й в „Писатели за мир“.

Тъй като Франк Тъкър бе човекът, отговорен за привличането й на работа в ЦРУ, той се бе заел да проучи нещата по-подробно. И в процеса на работата бе достигнал до същото заключение като Луис Ъркърт — че има голяма вероятност Бен Болт да е бил убит от агентите на КГБ, изпратени да приберат ръкописа, за който се носел слух, че Орлов нелегално е изнесъл от СССР. Служителите на съветските тайни служби си бяха свършили добре работата по погребването на доказателствата — съвсем буквално, като се имаше предвид броят на другите свидетели, починали в месеците след конференцията на „Писатели за мир“. Ъркърт беше прав. Малцина от свидетелите на срещата между Болт и Орлов бяха оцелели. Не бе нужно да си ядрен физик, за да разбереш, че едва ли е обикновено съвпадение толкова много хора да умрат почти едновременно.

Тъкър обаче не бе споделил подозренията си с никого. Нито тогава, нито когато и да било. Защото по време на проучването на Марая като бъдещ агент, интересът му към нея бе надхвърлил професионалните граници. Колкото повече научаваше за нея и за миналото й, толкова по-силно ставаше желанието му лично да се погрижи за благополучието й. Баща й бе изчезнал, когато е била едва седемгодишна. Паметта му и оставеното от него наследство й бяха чужди. Бе работила упорито, за да превъзмогне последствията от това, че е израснала бедна и изоставена, преживявайки поредица от семейни трагедии — първо загубата на баща си, после по-малката си сестра и накрая майка си. Въпреки всичко тя бе продължила да се бори, имаше добро образование и способности, които Управлението можеше да използва.

Най-важното: Марая искаше работата, а Тъкър искаше тя да работи с него. Единствената пречка бе папката с проучванията.

При нормално развитие на събитията, нито един човек, чиито родители са попадали дори под най-леко подозрение, не би бил допуснат до поверителна работа. Като се имаше предвид, че баща й бе замесен в група, подпомагана от Съветския съюз, кандидатурата на Марая трябваше да бъде отхвърлена. „Но защо действията на Бен Болт трябваше вечно да хвърлят сянка върху живота й“, бе си помислил Тъкър. Това беше стара история и той се бе захванал да я промени.

Папките на Навигатора не бяха единствената собственост на ЦРУ, която Франк Тъкър бе унищожил по време на кариерата си. Наместо да позволи да накърнят перспективите на Марая, той систематично бе премахнал от досието й всички бележки относно краткото сътрудничество на баща й с „Писатели за мир“, преди който и да било друг от Управлението да има възможността да научи за тях.

Ала ето че сега миналото се завръщаше да го преследва — и него, и Марая. Преди Ъркърт никой не бе успял да подреди парченцата от мозайката. Истината най-сетне изплуваше наяве и последиците можеха да бъдат опустошителни. Изобщо не го беше грижа, че ще пострада за това, което бе извършил преди осемнайсет години. „За Марая обаче — а също и за Линдзи, помисли си той, — нещата стояха съвсем другояче.“

Време беше за проверка на щетите.