Тейлър Смит
Клубът на невинните (17)

Петнадесета глава

„Нищо не е просто и никое добро дело не остава ненаказано. Основни житейски истини“, рече си Марая и въздъхна. Лаконичният коментар на заместник-директора на оперативния отдел в отговор на нейния доклад проблясваше на компютърния екран пред очите й.

„Перспективите изглеждат обещаващи. Ще присъстваш на официалния обяд. Бъди нащрек, ако се удаде допълнителна възможност за евентуално обсъждане на взаимноизгодно сътрудничество с обекта. Очаквам доклад.“

Задачата й не беше приключила. Джак Гайст искаше тя да иде да наблюдава двубоя между Шелби Кид и Валери Захаров по време на безкраен обяд с жилаво пиле и междувременно да намери начин да притисне Юри Беленко и да го попита как му се струва перспективата да стане двоен агент.

— Страхотно — промърмори тя. — Повече от страхотно дори.

Наоколо извън очертанията на малката кабинка с дебели шумопоглъщащи стени в компютърния център на федералното правителство тихо потракваха клавиатури. Тук се помещаваха безброй работни станции, всеки терминал, свързан с някое от тайните разклонения на федералната мрежа, в която машините общуваха една с друга посредством криптирани кодове, за които се смяташе, че е невъзможно да бъдат разгадани. Проектирани за извънредни ситуации, подсилените стени и тавани бяха достатъчно устойчиви, за да издържат на всяко природно или предизвикано от човека бедствие, стига да не е пряк удар на балистична ракета.

Съоръженията биваха предоставяни на временно пребиваващи оторизирани лица като нея, но в навечерието на дългия уикенд преди Четвърти юли тук беше пусто, както и в полунощ предишния ден, когато се бе отбила, за да изпрати доклада си по повод първата среща с Беленко. Марая се огледа, но малкото лица край нея й бяха непознати. Нищо изненадващо, предвид невероятните размери на федералната бюрокрация.

Тя се намръщи срещу съобщението, светещо на екрана. Нормалните хора сигурно правеха планове за празниците, ала Джак Гайст очевидно предпочиташе съвсем други забавления. Кодът за изпращане, придружаващ електронното съобщение, говореше, че е изпратено от Лангли в пет и трийсет и седем сутринта източно време, не повече от час, след като бе изпратила своя доклад. Този човек нямаше ли дом? Нямаше ли нужда от сън?

Нямаше и най-малко желание да присъства на какъвто и да било официален обяд, но той не й бе оставил никаква възможност да откаже. Чудесно. Излизаше, че задачата ще отнеме два дни. Налагаше се да присъства на официален обяд. След което щеше да изчезне от сцената. „О, господи, отправи молитва тя, не допускай Рената да присъства.“ Надяваше се поне това усложнение да й бъде спестено, бездруго си имаше достатъчно тревоги с дъщеря си, обхваната от желанието за бунт.

Вдигна телефона и потвърди, че очаква поръчаната кола, която очакваше да я вземе следобеда. Да смени билета на Линдзи означаваше нещо съвсем друго. В крайна сметка, в навечерието на празника, успя да направи резервация за полет в полунощ, което й осигуряваше отсрочка от няколко часа, но пък за предпочитане пред алтернативата да остави Линдзи в Александрия да беснее още един ден.

Когато се обади в дома на Каръл да я уведоми за променения полет, дъщеря й не изглеждаше никак въодушевена.

— Чудя се защо изобщо си правиш труда — рече тя.

— Защото искам да бъдем заедно — отвърна Марая. — По-добре късно, отколкото никога.

— Ами Пол?

— Днес ще вземе ключовете за вилата на брега. Можем да отидем направо там, но ти ще пристигнеш толкова късно, тъй че сигурно ще е по-разумно да нощуваме в хотела и да отидем на сутринта.

— Той с нас ли ще бъде на вилата?

— Пол ли? Не — отсече Марая. Не, че нямаше такава опасност. Още не бе отминало раздразнението й от начина, по който се бе самопоканил. — Докато не си преодоляла недоволството си от него — добави Марая, — припомни си, че тъкмо той се погрижи да ни подсигури вилата. Би било неблагодарно от твоя страна да го третираш като враг номер едно.

— Е, ти все пак преспа с него, мамо, тъй че сигурно си е получил търсената благодарност.

Марая усети как кръвта се отцежда от лицето й. Преброи наум до десет, преди да си позволи да проговори и накрая отвърна с тих, равен и застрашително овладян глас:

— Виж, Линдзи, никога досега не съм те удряла, но се радвай, че в момента не си наблизо. Слушай внимателно какво ще ти кажа. Ако някога те чуя да ми говориш по този начин или с този тон, ще има сериозни последствия. Разбра ли ме? — Отсреща настъпи мълчание. — Разбра ли ме?

Получи правилния отговор, но с тон, който говореше за нещо повече от съпротива.

— Да, госпожо.

— Виж — продължи Марая, — давам си сметка, че снощи си била изненадана. За което съжалявам. Ако знаех, че Пол ще е там, щях да ти кажа, но изненадата и за мен не бе по-малка. Все пак този път ти прощавам. Съществуват обаче известни ограничения дори за теб, любимо мое дете, граница, която не бива да прекрачваш. Говоря за речника ти спрямо мен, а и за личния периметър, който е единствено и само мой. Изяснихме ли въпроса?

— Той беше приятел на татко, мамо! Няма право дори да се опитва да заема неговото място!

Марая се отпусна в люлеещия стол и затвори очи, положила ръка на челото си.

— О, Линдзи, не си и помисляй, че може да заеме мястото му. Никой не би могъл.

— А защо непрестанно се навърта около теб?

— Опитва се да помогне като приятел. Ако си спомняш, в началото на теб ти се стори страхотен, а аз се опитвах да го отблъсна. А сега… — Тя неволно нави кабела на телефона около ръката си. — Нямам представа как се получи така, Линс. Колкото и да не ти се вярва, ние, майките, не сме нито всезнаещи, нито безгрешни, независимо, че твърдим обратното. Ще те излъжа, ако кажа, че знам как да постъпя по отношение на Пол, а също и за много други неща. Единственото нещо, в което съм сигурна е, че ти си най-важният за мен човек на света. Така че, моля те, можем ли да сключим примирие за известно време и да опитаме да прекараме една приятна почивка?

Марая усещаше, че Линдзи е на ръба да се разплаче, ала по линията не се чуваше нито звук. Ако дъщеря й бе развълнувана от чутото, очевидно нямаше намерение да й позволи да го разбере. А очевидно нямаше намерение и да й прости толкова лесно.

— Ще се видим довечера — рязко рече Линдзи.

И в следващия момент Марая вече чуваше сигнала на свободната телефонна линия.

Яркото слънце заслепи Марая, когато излезе от компютърния център. Спря за момент при вратата, за да привикнат очите й и бръкна в чантата си за слънчевите очила. Въздухът бе топъл и сух като в пустинята, както в спомените й от детството в Южна Калифорния. Логиката й подсказваше, че сигурно е валяло и дъжд, но тя нямаше такъв спомен — сякаш подсъзнанието й, подобно на някоя блага добронамерена дама, правеше усилия да смекчи мрачните впечатления от миналото, предлагайки захаросани картини на слънчеви дни и топъл вятър. Най-сетне откри очилата, сложи си ги и се насочи към паркинга. Беше си поръчала такси, което да я откара в ресторанта, където Шелби Кид даваше обяд в чест на руския външен министър.

Само правителствени сгради заемаха голямото четвъртито пространство, отделено от околните улици. Бетонни колони ограждаха квартала, подобно на войници, предна линия от защитници срещу някой фанатик, натоварил бомба в колата си. Редица заострени в горната част кипариси се възправяха като втори защитен ешелон пред бялата кула. Площадката отпред бе осеяна с чиновници, излезли да изпушат по цигара, както и поток посетители, насочващи се към имиграционните офиси и други федерални агенции, приютени в огромната сграда.

В единия ъгъл на откритата площадка бяха разположени сгъваеми маси, наредени с цветя в саксии. Писана на ръка табела рекламираше билки и стайни цветя, отгледани от пациентите на болницата за ветерани, разположена от другата страна на улицата. Двама мъже се въртяха около масите, облечени във всекидневни панталони и спортни ризи. Третият, на каменна пейка зад тях, привлече погледа на Марая. Беше едър като мечка, с дълга брада и прошарена коса, вързана на опашчица, носеше очила с телени рамки. Мъжът представляваше приятна гледка — омачканите дрехи го оприличаваха на самобитен певец или поет, държеше в ръка плик, от който току измъкваше шепа трохи и хранеше врабчетата, подскачащи в краката му, като само от време на време вдигаше поглед към приятелите си.

Марая тъкмо бе решила, че този е социален работник или психолог от болницата, изпратен като надзирател, но ето че единият му каза нещо. Едрият внимателно остави плика с хляба и взе малка тенекиена пръскачка. Надигна се тежко и се насочи към растенията, като си мърмореше нещо под носа.

Марая бе направо изумена. Човешките същества измислят милиони жестоки начини да се нараняват едно друго, а и самите себе си. „Каква ли бе историята на този човек? — запита се тя. Твърде стар бе, за да е ветеран от войната в Залива. Да не би пък да бе участник във Виетнамската? Горкият. Колко ли бяха обичните му близки, чиито надежди за бъдещето им с него са били сломени от сполетялото го.“

Таксито изглежда още не беше дошло и тя спря пред масите, за да разгледа растенията, вдигна саксийка с босилек, вдъхна сладкото ухание и ето че то извика отдавна забравен образ: майка й пред печката в кухнята.

Едрият с омачканите дрехи внезапно изрева:

— Атака от въздуха! — Рамото му се блъсна в Марая, тя политна и саксията с босилека изхвърча. Марая сграбчи ръба на масата, за да запази равновесие. — Атака от въздуха! Залегни! — отново извика мъжът. Пръскачката издрънча, водата плисна върху обувките на Марая, а мъжът разпери ръце, за да я защити.

— Що за… — изпищя Марая.

Мъжът вече я бе закрил с тялото си и в този момент някакъв мотоциклетист с шлем се блъсна в протегнатата му ръка. Той закова на място, но вместо лицето му в стъклото на шлема се виждаше само отразеното ярко слънце. Двамата размениха няколко удара, едрият отново извика и в този момент мотоциклетистът успя да го отблъсне. Натисна яростно педала, проправи си път между тълпата, спусна се по няколкото стъпала до платното и отпраши нанякъде. Марая го зърна как направи завой наляво и изчезна като някакъв смахнат вестител от ада.

— Мартин! — извика един от продавачите и се спусна към едрия, който бе паднал на колене.

— Атака от въздуха — за трети път рече мъжът, този път по-кротко и кръстоса ръце, като пъхна пръсти под мишниците си.

— Не, не, просто някакъв идиот с мотор — опита се да го успокои приятелят му. След което се обърна към Марая и я прихвана под лакътя. — Добре ли сте?

Марая вдигна чантата си от земята, нагласи дръжката на рамото си.

— Добре съм. Откъде се появи този с мотора?

— Един господ знае. Изневиделица връхлетя.

— Ами той? — попита тя и посочи едрия, който се бе проснал на земята и криеше главата си с ръце. — Опита се да ме защити. — Тя приклекна до мъжа, посегна да хване ръката му, но онзи се дръпна, сви се на топка. — Ръката му кърви — рече Марая тревожно.

— Сигурно се е порязал на пръскачката — рече другият и приклекна до тях. — Мартин, всичко е наред. Някакъв луд на мотор. Дай да видя ръката ти. Порязал си се. — Мъжът, когото бяха нарекли Мартин, вдигна глава. Очилата му бяха изкривени настрани, той се оглеждаше уплашено, сякаш внезапно бе ослепял. — Нали ти казвам, най-обикновен моторист — повтори приятелят му.

— Добре ли сте? — попита Марая.

Шарещият поглед на мъжа се спря върху нея само за миг.

— Врагът напада — рече той с треперлив глас.

В следващия момент клепачите му също трепнаха и той отново се сви.

— По дяволите — процеди приятелят му, като го огледа внимателно. После извика към другия при масата: — Най-добре се обади в клиниката, Джон, да дойдат да го вземат. Стана му нещо.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Марая.

— Не, ще се справим. Той бездруго не е добре. Мартин? — повиши глас мъжът и се приведе още по-ниско. — Какво си взел, приятел? Откъде? Хайде, кажи. Не мога да ти помогна, ако не ми кажеш какво си взел.

Едрият вдигна кървящата си ръка, за да скрие лицето си, за да спре настоятелните въпроси. Другият избута ръцете му. След кратка съпротива Мартин се просна по гръб и в следващия миг подбели очи.

Другият при масата затвори клетъчния си телефон и го пъхна в джоба си.

— Линейката идва насам — рече той и поклати тъжно глава. — За бога, Марти! Защо правиш тия номера?

— Сигурни ли сте, че с нищо не мога да помогна? — отново се обади Марая. — Струва ми се ужасно пребледнял.

— Боя се, че не. Сигурно е докопал някакви лекарства. Нямам представа нито как, нито защо. Възстановяването му вървеше толкова добре.

— Сигурна съм, че се опита да ме защити от смахнатия моторист.

— Такъв си е Марти. Готов е да спаси всеки друг, но не и себе си. Вижте, госпожо, наистина не е нужно да стоите повече тук. Линейката идва насам, ще се погрижим за него.

— Сигурен ли сте? — Марая забеляза едно такси да спира до пешеходната пътека. Шофьорът нетърпеливо се озърна. Марая погледна часовника си. Закъсняваше. В тоя град бездруго човек трудно можеше да хване такси. — Ако действително с нищо не мога да помогна…

— Така е наистина. Не ни е за пръв път, повярвайте.

— Като се пооправи, ще му кажете ли колко съм му благодарна?

— Ще му кажа.

Марая се изправи, не й се искаше просто да се обърне и да си тръгне, докато човекът, опитал се да я защити, лежеше безпомощен на земята. Той сякаш се бе вцепенил, отметнатите ръце бяха отпуснати, сгънатите крака — също. Тя чу приближаващия се вой на сирена и макар и неохотно, тръгна към таксито. „Себеотрицание и себеунищожение, рече си тя, обмисляйки чутото. Какво трагично смъртоносно съчетание.“

В следващия момент й просветна. Навярно защото се бе замислила за майка си тъкмо преди да я бутнат встрани от пътя на смахнатия моторист, но когато тръгна към таксито, прозрението я зашемети все едно я бе ударил камион — прозрението за истинския източник на гнева, който бушуваше в нея, откакто се помнеше. Нещо, което никога не бе си позволявала да признае пред себе си.

По-лесно се прощава изоставянето, отколкото саможертвата.

Причината не бе само баща й, проумя тя — той бе изоставил семейството си, когато тя бе седемгодишна и оттогава Марая много рядко се доверяваше на хората, неизменно очакваше предателство. Затова бе допринесла и майка й — с нейната сляпа глупава, самоотвержена преданост към децата си. Също и лекотата, с която бе поверила живота си на Бен, бе стояла безучастно, когато той го захвърли — захвърли всички тях, — сякаш това нищо не означаваше за него. Също и лекотата, с която бе допуснала той да ограби младостта й, жизнеността, смеха. И като капак на всичко, бе постановила в нейно присъствие да не се изрича и една лоша дума срещу него.

„Жестоко се отнесоха с теб, мамо! Но къде беше гордостта ти? Къде беше гневът? Защо винаги го защитаваше?“

Дори при самата мисъл я връхлетяха угризения. Как е могла да вини тая нещастница. Андреа Ларсен е била осемнайсетгодишна, само две години по-голяма от Линдзи, когато е срещнала Бен в някакво кафене в студентското градче на Чикагския университет. Омаяна от чара му, тя бе напуснала колежа и седмица по-късно бе избягала с него за ужас на родителите си. През следващите осем години бе го издържала, докато той напише онези творби, които почитателите му помнят и до ден-днешен — и ето че той я бе изоставил, за да отгледа сама двете си деца.

Въпреки огромната й вяра в таланта на Бен, проумя Марая, майка й не бе живяла достатъчно дълго, за да види с очите си до какъв висок пиедестал го бяха издигнали. Така и не бе узнала доколко написаното от него ще издържи проверката на времето и че дори трийсет години след смъртта му читателите се множаха, докато тя, която в най-голяма степен бе допринесла за изявата му, бе напълно забравена, останала в спомените само на едното си дете. Майка й бе красива жена. Бяха я ухажвали и други мъже, ала тя създаваше впечатлението за рядка орхидея, която се нуждае от специални условия, за да цъфти. Изчезването на Бен от живота й бе станало причина тя да повехне, сякаш е била лишена от най-важната си хранителна съставка. Причината за смъртта й бе рак на яйчниците, ала духът й бе умрял далеч преди последния физически удар.

Марая махна на таксито, гумите изскърцаха по чакълената настилка и колата спря до нея. Защо сега, след толкова много години, самата мисъл за тази саможертва предизвикваше бурния й гняв? Тя примига, за да прогони сълзите, вдигна поглед към лазурното небе без нито едно облаче. Как тъй човек допускаше, макар и една лоша мисъл, какво остава за униние, под това тъй красиво небе?

„Миналото отдавна е загърбено“, реши Марая. Тя не бе в състояние да промени живота на родителите си. Можеше да продължи единствено напред с мисъл за опората, която тя самата създаваше в живота на Линдзи. Баща й бе сторил онова, което бе видял от родителите си, които го бяха изоставили, дълго време го бяха прехвърляли ту на един, ту на друг, намусен, взискателен роднина. Може би на това бе откликнала майка й — на тъжното малко момче в бъдещия талантлив писател. Всеки е склонен да прави отстъпки на гения. Очевидно това важеше и за майка й. Тъкмо заради нея Марая се надяваше жертвата да си е струвала.

Тя седна в колата и даде на шофьора адреса на ресторанта. Вляха се в потока коли тъкмо когато линейката приближаваше. Марая се извърна и проследи санитарите в бели престилки, които пъргаво изскочиха и издърпаха носилката.

В следващия момент отново забеляза тъмната лимузина — същата онази с тъмните огледални прозорци, която бе видяла пред хотела предишната вечер. Залепи се толкова плътно за таксито, че бе невъзможно да види регистрационния номер. Когато таксито зави по булевард Уилшър, лимузината все още го следваше.