Тейлър Смит
Клубът на невинните (15)

Тринадесета глава

„Умението да прецени характера, дори на човек, когото никога не е срещал — ето в това отношение Навигатора се проявяваше като истински гений“, реши Тъкър. Ключът към желязната хватка на злодея. Измежду всички възможни кандидати тук на запад, Дерябин бе избрал именно него да получи този съмнителен подарък — тайните досиета. Този ход не бе лишен от смисъл. Избираш човек, който почти няма какво да загуби в личен план, но не би се поколебал да осигури закрила. Никой не би могъл да предвиди на какво е способен такъв човек в екстремни обстоятелства.

Тъкър направи завой и пое по улицата, на която живееше дъщеря му в Александрия, на пет-шест километра от собствения му дом. Сутринта бе уредил неплатените сметки, бе спрял абонамента си за вестници, а пощата да му се събира. Взе си дрехите от пералнята. Сложи най-необходимото в малък сак. Изтегли малко пари от банката, а после се отби до личния си сейф. Направи си резервация за самолет и кола под наем, като използва кредитната карта, която взе от сейфа заедно с други лични документи — всички на името на Грант М. Луис. Този псевдоним не бе използвал от времето, когато работеше в оперативния отдел, цели двайсет и пет години не се отказваше от него, но бе го държал в тайна. За всеки случай.

Влажна жега тегнеше над града цяла сутрин, ала щом превали обяд, слънцето се скри зад огромен гръмотевичен облак. Температурата бързо спадаше, скоростта на вятъра дотолкова се усили, че сякаш щеше да катурне експлоръра, когато мина край паркинга пред търговския център. Усети как косъмчетата на ръката му, опряна в рамката на спуснатото стъкло, настръхват от статичното електричество, предвещаващо скорошната буря.

„Няма да допусна да си играят с мен“ — каза си Тъкър. Навигатора правилно бе предвидил, че ще реагира на предоставените му сведения. Което съвсем не означаваше, че той ще следва сценария на онзи старец. Унищожаването на част от досиетата на Дерябин и кражбата на останалите представляваха първи стъпки към собствената му версия.

А междувременно бе извършил и едно-две осъдителни нарушения. И те съвсем не бяха последните.

Докато стигне края на алеята пред дома на Керъл, дъждът вече се сипеше на големи като балони капки. Къщата на дъщеря му представляваше малка, строена след войната, вила с лепнат до нея гараж. Тъкър спря отпред и видя паркирания на сухо червен микробус.

— По дяволите — изруга под нос.

Беше се обадил предварително, но се включи само секретарят. „Чудесно“, беше си помислил. Ако Керъл и Линдзи бяха навън с децата, той можеше да влезе със собствения си ключ, да вземе онова, което му бе нужно и да си тръгне, без да дава обяснения. А и без да замесва когото и да било.

Изгаси мотора и ето че с периферното си зрение долови някакво раздвижване в двора отзад. Облечена в дълга памучна риза и избелели панталонки, Керъл се бореше с плющящите на вятъра чаршафи и хавлиени кърпи, останали на въжето. И Линдзи беше с нея. Нахлупила качулка на главата си, тя събираше безбройните шарени камиончета, пръснати по моравата. Тъкър изскочи от колата и се втурна към тях. Грабна последните камиончета, с ловко движение ги хвърли право в червения пластмасов кош за играчки на задната веранда и побърза да помогне на Керъл.

— Здрасти! — извика тя. — Тъкмо навреме!

— За какво ти е притрябвало да изнасяш прането, като виждаш, че наближава буря — изрева Тъкър.

— Не чух прогнозата. Няма значение. Всичко вече е сухо. Хайде да влизаме вътре. Вземи коша да не се намокри. Аз ще прибера кърпите.

Стиснал коша под мишница, Тъкър дръпна последните кърпи от въжето, приведе се и се насочи към площадката от кедрово дърво до задната врата. Линдзи вече се беше прибрала. Дъждът вече се лееше, ала като стигна стъпалата, Тъкър спря за секунда и вдигна очи към небето. Обляха го студени капки и той си спомни друг подобен ден, друга подобна буря. Беше много отдавна, още преди да се родят близнаците — горещ летен ден, започнал тъкмо като този.

Той и съпругата му бяха сами в къщичката на родителите й на брега на Съскуахана и се печаха на слънце. Неочаквано дървената скара под тях потрепери от внезапния гръм. За няколко минути небето потъмня и после се отприщи.

Онова, което последва, напомняше играта на деца, убедени, че няма жив човек наоколо. Наместо да се приберат на сухо, те и двамата вдигнаха лица към небето, разтвориха устни, жадни за дъжда. Най-малките капчици бяха кацнали като кристални призмички върху дългите й мигли. Тя бе толкова млада, а и все още здрава; бебетата щяха да се родят, преди коварната болест да покаже зловещото си лице. Той бе разтворил устни, изплезил език, за да усети вкуса на дъжда, не бе устоял на изкушението да я целуне. Глупаво беше да останат навън в бурята, но пък и много вълнуващо. Много скоро свалиха банските, плъзнаха се в коприненомеката вода и се любиха, докато наоколо им бурята бушуваше като във вагнерова опера.

Тъкър не успя да се отърси бързо от спомена. Сладостен и в същото време мъчителен, той го последва в къщата, когато влезе в кухнята на дъщеря си. Линдзи бе коленичила на пода и сортираше играчките на внука му. Беше изритала сандалите си до вратата, ала мокри стръкчета трева все още лепнеха по стъпалата й. Мократа й блуза с качулка бе с къси ръкави и когато забеляза китките и ръцете й, Тъкър едва не подскочи.

Татуировки? Миг по-късно си отдъхна с облекчение. Не, не бяха татуировки. Тя сама си бе нарисувала някакви неразгадаеми картинки със син химикал. Но защо го беше направила?

Стъпките му я накараха да се извърне и тя плахо му се усмихна. Мокри къдрици с цвят на кована мед се подаваха от качулката, залепнали по страните на малкото й кръгло личице. Огромните й тъмни очи, красиви както винаги, изглеждаха тъжни и някак хлътнали в орбитите. Беше си сложила напълно ненужен грим, сега размазан от дъжда. Тъкър си спомни, че някакви си два месеца бяха изминали от последната им среща, когато празнуваха втория рожден ден на внука му. Какво се бе случило с това красиво младо същество?

„Не прибързвай, господине, каза си той. Децата порастват и узряват на резки подскоци. Този измъчен поглед ще да я някакво временно явление. Ще мине. Припомни си какъв бе Стивън на тази възраст — изпълнен с гняв, обявил безсмислен бунт срещу всичко и всички. Защо не беше се опитал да разбере какво преживява момчето? Стивън бе изгубил майка си, за бога! А даде ли му Франк Тъкър време да преживее загубата? О, не. Мълчи и търпи, момче! Престани да хленчиш! Дръж се като мъж!“

Ама че глупак. Сега синът му го нямаше и бе твърде късно да му каже колко много съжалява. Официално смъртта на Стивън бе определена като самоубийство, ала до края на дните си Тъкър щеше да живее със съзнанието, че собствената му неспособност да разбере защо страда детето бе накарала сина му да натисне спусъка.

— Страшна буря, а? — подхвърли Линдзи.

— Уха! — отвърна Тъкър. Тънка струйка се стече по главата му и намокри черното му поло. Той остави коша на пода и се избърса с една от кърпите, които току-що бе грабнал от простора. — Как си?

Момичето смутено сви рамене и отново се зае с играчките, разпределяйки количките, камиончетата и фигурките в отделни пластмасови кошчета.

— Добре съм. Бях излязла с колелото, но забелязах, че небето потъмнява. Дойдох си тъкмо преди да завали.

Тъкър отмести очи и се зае да изтрие мокрите си обувки в постелката до вратата. Понякога му беше трудно да гледа Линдзи. Неизбежно се замисляше за майка й, а и за други, недопустими неща. Фантазии, които никога нямаше да се сбъднат.

Той бутна мрежестата врата и отново огледа двора.

— Къде ли отиде Керъл? — зачуди се той. В следващия момент зърна бялата блуза на дъщеря си през прозореца на гаража. Затвори вратата и отново се обърна се към Линдзи: — Къде са малките?

— Сигурно още спят. Алекс пръв се предаде. Май го мъчи хрема.

— Добре ли е?

— Керъл казва, че било само лека лятна настинка. Предполагам, от лекарството го унася. Рано му дадохме обяда, но той заспа още на столчето, забол нос в спагетите.

Тъкър усети болката в гърдите му отново да се надига. Момичето имаше прекрасна усмивка. Не приличаше много на майка си, като изключим изящната костна структура. Беше поне една глава по-висока от Марая. Тъмните очи, буйните коси и невероятната упоритост, която като че ли бе неразделна част от подобна външност.

При катастрофата, която бе преживяла заедно с Дейвид, единият й крак бе счупен на няколко места. Марая твърдеше, че все още накуцва, когато се измори, но никак не й пречеше да спортува — тя участваше в отбора на гимназията по плуване, а в смесения отбор по хокей играеше дясно крило — увлечение, с което я бе заразил Дейвид, самият той аматьор хокеист. Без съмнение момичето имаше характер.

Стълбите към верандата изскърцаха, Тъкър отвори вратата и Керъл се втурна като вихър, нарамила последните кърпи.

— Благодаря — възкликна тя.

— Защо се забави? Сигурно цялата си мокра.

— Колелото на Алекс беше останало на тревата. Мислех само да го метна в гаража, но видях, че топките за тенис са пръснати по целия под.

— Уф! Аз съм виновна, съжалявам — рече Линдзи. — Сутринта го учих да забива. Използвахме старата мрежа за бадминтон. Бях я вързала за пейката и мотора.

— Добре, че ги събрах — усмихна се Керъл. — Представих си как Майкъл се връща от работа по тъмно и се пльосва на цимента като муха. — Съпругът й работеше като патрул в полицията на окръг Феърфакс. Керъл се обърна към баща си: — Какво те води тук по това време? Не си ли на работа?

— Трябваше да свърша някои неща у дома. Питах се дали лаптопът на брат ти все още е у теб.

— Да, разбира се. Трябва ли ти?

— Искам да го взема за няколко дни.

— В бърлогата е, струва ми се. Ние не го използваме много-много. Задръж го колкото искаш. Какво му е на твоя компютър?

— Нищо му няма, но се налага отново да замина. Ако взема лаптопа, ще мога да си свърша едно-друго. — Не му стана приятно, че се налага да я излъже.

— Предполагам, не бива да те питам къде отиваш.

— Нали знаеш — сви рамене Тъкър.

— Ей сега ще го донеса — рече Керъл и поклати глава. — Искаш ли кафе? Има пълна кана горещо кафе.

Тъкър се поколеба, подритна коша.

— Може да изпия едно набързо. Къде да сложа това пране?

— Аз ще го взема. Бездруго трябва да се преоблека.

— Тогава аз ще донеса лаптопа — предложи Линдзи. — На библиотеката е, до разтегателното канапе. Снощи го видях там.

— Аз ще го донеса на слизане — рече Керъл. — Вие останете тук и си поприказвайте.

Щом тя затвори вратата, Линдзи се обърна и видя, че Франк се е втренчил в ръцете й. Момичето неволно ги напъха в джобовете на късите панталони. Тъкър се подпря в рамката на вратата и смутено заби поглед надолу.

— И тъй — рече той накрая, — майка ти замина за откриването на изложбата на съкровищата на Романови.

— Поне такава е официалната версия.

Тъкър отбеляза категоричния тон, лекомисленото презрение, присъщо единствено на тийнейджърите.

— Ти смяташ, че истината е друга?

— Съвсем случайно и Пол Чейни се озовава там. Твърде удобно, не мислиш ли?

Тъкър усети как стомахът му се сви, но запази безизразния тон.

— Изложбата е голямо събитие. Руският външен министър дойде специално за откриването. Чейни обикновено отразява подобни събития. Не се учудвам, че се е озовал там.

— Може и така да е, но аз поне знам истинската причина.

— Виж, Линдзи…

— Въобразяват си, че съм празноглава глупачка. Това известно ли ти е? В Париж ме взе. И този път исках да бъдем заедно, но тя ми отказа. Щяла да бъде много заета. Да, бе. Заета да забавлява Пол в собствената си хотелска стая.

Тъкър реагира моментално.

— Не бива да говориш така — строго отсече той.

— Това е самата истина! Снощи й позвъних в хотела и познай кой се обади. Звучеше все едно е самият собственик.

— Това няма значение. Става дума за майка ти и според мен не бива да говориш по този начин за нея.

Линдзи се умълча, лицето й отново помръкна.

— Съжалявам. Но знаеш ли как ме дразнят?

Тъкър чудесно я разбираше, но знаеше, че няма право да взема страната й. Ако Чейни е приятна компания за Марая, така да бъде.

— Мислех, че го харесваш — рече той.

— Ха!

— Приятелите ти сигурно смятат, че е супер да го познаваш.

— О, разбира се — презрително отвърна Линдзи. — Непрестанно искат да знаят дали той ще бъде у нас, за да могат уж случайно да се отбият. Хора, дето досега изобщо не са ми говорили, започнаха да се държат много дружелюбно, след като във вестника публикуваха онази снимка на мама и Пол от вечерта, когато той получи наградата. И разбира се — добави тя, — никак не ти е чудно, че Пол е казал на репортера коя е мама и кой е бил баща й, сякаш това е единствената причина важна клечка като него да се появи с нея. Сега всички надути ученици ми казват здрасти, докато преди бях само неприятно насекомо.

Тъкър едва сдържа усмивката си. Е, момичето имаше съвсем подходящ за червената си коса темперамент, нали?

— Чудиш се кои са истинските ти приятели, така ли?

— О, аз зная кои са моите приятели — твърдо отвърна Линдзи. — Не съм сигурна обаче, че мама знае.

Керъл се върна в кухнята, облечена в сухи дрехи, сресала грижливо косата си. Отиде до шкафа и безшумно извади три чаши за кафе, стремейки се да не прекъсва разговора им. По изражението й Тъкър си даде сметка, че двете с Линдзи вече са говорили за това. Е, добре. За разлика от Стивън, Линдзи поне имаше с кого да поговори за нещата, който я тормозеха. Радваше се, че е така. От друга страна, на Марая явно не й беше никак лесно напоследък.

— Пол помогна много на майка ти, когато баща ти почина — напомни той на Линдзи.

— Чудесно. Той беше приятел на татко. Това не означава, че трябва да излиза на срещи със съпругата му. И знаеш ли какво? Ако тя не беше дъщеря на Бен Болт, обзалагам се, че нямаше да го стори.

Без съмнение, момичето беше умно. Дълбоко в себе си Тъкър хранеше същото подозрение относно Чейни, макар да нямаше никакво намерение да го сподели с Линдзи. Не беше негова работа да се намесва в живота на Марая. Искаше това, което е добро за нея — заради нея самата, а не заради баща й, чиито книги никога не бе чел и за чиято репутация нямаше особено високо мнение.

— Е, ще пийнем ли кафе? — рече Керъл, хванала дръжките на три чаши в едната ръка и посягайки с другата към каничката.

Линдзи измъкна ръцете от джобовете си и се втурна да помогне.

— Дай ги на мен.

— Малко ще ми е трудно — рече Керъл. — По-добре…

Тя застина и Тъкър установи причината веднага щом проследи погледа й.

— Линдзи, косата ти! — възкликна Керъл.

Качулката на момичето се бе плъзнала от главата й и буйната коса, която Тъкър смяташе, че е скрита отдолу, просто я нямаше. Бяха останали само къси остри къдрици.

Остана поразен.

— Отрязала си я цялата — отбеляза очевидното.

Линдзи неволно докосна главата си.

— Мислех си да го сторя от известно време. Когато минах покрай салона с колелото, вътре нямаше никакви клиенти. Така че реших какво пък? Ще взема да го направя — някак прекалено жизнерадостно заяви тя.

— О, боже — промълви Керъл.

Лицето на Линдзи посърна.

— Наистина ли е ужасно?

— Не, не — припряно отвърна Керъл, — не е. Честно. Всъщност много си сладка. Просто беше твърде изненадващо, това е всичко.

— Чичо Франк? Ти какво мислиш?

— Ами, май съм съгласен.

Тъмните й очи се напълниха със сълзи.

— Никак не ти харесва.

— Не, не е така. Изглежда добре. Просто… ами… защо?

— Защото ми беше горещо и ми тежеше, пречеше ми, като плувам и… — Сълзите се търкулнаха по бузите й. — О, боже, не трябваше да го правя, нали? Изглеждам ужасно. Чувствам се толкова глупаво.

Керъл остави каничката и чашите.

— Няма причина да се чувстваш глупаво — рече тя и прегърна момичето. — Харесва ми, Линс. Наистина. Изглежда различно, това е всичко. Всички сме свикнали да те виждаме с дълга коса, откакто си малко момиченце, затова естествено ще ни трябва малко време, за да свикнем. Но изглеждаш великолепно. Много изискано.

Линдзи се отдръпна, за да я погледне в очите.

— Честно? Наистина ли мислиш така?

— Абсолютно — усмихна се Керъл и избърса сълзите от страните на девойката, сетне прокара пръсти през късите медночервени къдрици. — Толкова е мека! И ще бъде много по-лесно да я поддържаш. Ще ти хареса. Както и да е, хубавото на косата е, че ако си промениш мнението, може да порасне отново. Но как ще знаеш какво ти харесва, ако никога не опиташ нещо ново?

— Знае ли майка ти, че си планирала да направиш това? — попита Тъкър.

Тъмни очи на Линдзи предизвикателно проблеснаха.

— Не. Снощи исках да й кажа, че възнамерявам да се подстрижа, преди да замина, ала нея я нямаше. А нямах абсолютно никакво намерение да искам разрешение от Пол Чейни.

— Тя дали ще има някакви възражения? — настоя Тъкър.

Керъл предупредително го стрелна с поглед.

— Стига, татко, не го превръщай във федерален въпрос.

Линдзи скръсти ръце.

— Това си е моята коса. Както и да е, никога не е казвала, че не мога да го направя. По-добре беше да го сторя, докато я нямаше. Всеки път, щом станеше дума за това и тя едва ли не се разплакваше: „О, боже! Детето ми! Не режи красивата си коса!“. — Гласът й се извиси в пресилена отбрана. Предизвикателен и в същото време нуждаещ се от подкрепа.

Керъл се засмя и я прегърна, опитвайки се да разсее напрежението, даде си сметка Тъкър и да му напомни да не се бърка там, където не му е работата.

— Ти си нейното дете, Линс — рече тя и взе отново каничката с кафе. — Ще трябва да се примириш. И това никога няма да се промени. Гарантирам ти, че когато Шарлот стане на твоите години, аз ще бъда пълна невротичка. Дъщеря ми ще ме намрази.

Линдзи взе чашите, сложи ги на масата, сетне прегърна Керъл през раменете.

— Не, ти ще си страхотна. А мама няма да се ядоса — добави тя и се обърна към Тъкър. — Поне не много. Както каза Керъл, това е просто коса. Ще порасне пак.

— Говори за себе си. — Той прокара длан по главата си.

Линдзи се усмихна широко.

— Сядайте — рече Керъл.

Той се настани на дъбовия стол с карирана възглавничка. Линдзи подви дългите си крака на стола отсреща, подпря лакти на масата, положи брадичка върху дланите си и се взря в него.

— Защо никога не оставяш косата си да порасне? — попита тя.

— Не зная. Навик. — Тъкър сви рамене.

— Винаги ли си я бръснал?

— Откакто бях във флота — кимна той.

— Татко беше водолаз разузнавач — рече Керъл, остави каничката на плота и се настани в стола до баща си. — Истински „Разрушител“.

— И тогава ли си започнал да я бръснеш? — попита Линдзи.

— По-практично е за работа под водата.

Керъл го смушка в ребрата.

— Лъжец. Беше си чиста суета. Ще ти покажа снимката му, когато е завършил гимназия, Линдзи. Още тогава косата му е оредяла. Наследил е външния вид на шотландските си прадеди с малко коса над ушите, та затова я бръсне цялата, за да изглежда мъжествен и да сваля мадамите. Нали, татко?

Той поклати глава и се намръщи към чашата си. Линдзи затвори едното си око, сви ръката си като бинокъл и го погледна през дупчицата.

— Опитвам да си те представя с коса. Черна е като веждите ти, предполагам?

— Това е сиуксът Лакота — рече Керъл. — Прапрадядо му е бил прериен войн в Южна Дакота. Знаеше ли това?

— Като в „Танцуващия с вълци“? Супер.

— Стара история — подхвърли Тъкър, поласкан от цялото това внимание. — Във всеки случай сигурно вече е по-скоро сива, отколкото черна.

— Като на застаряващ клоун — предположи Керъл.

— Внимавай, малката — нежно я потупа по бузата той.

Двете жени се усмихнаха.

През следващия половин час гръмотевиците навън тътнеха, дъждът ритмично барабанеше по покрива, ала в жизнерадостната жълто-синя кухня на Керъл тримата седяха уютно и пиеха кафето си.

В един момент се дочу странен звук, като вода, стичаща се по медна тръба. Керъл замълча и се заслуша в двата бебефона на плота, лицето й бе съсредоточено и напрегнато — характерно изражение за младите майки. Наблюдавайки я, Тъкър сякаш зърна Джоан, застанала на вратата на детската стая, напрегнато заслушана в дишането на близнаците, спящи в своите малки легла — синьо за Стивън и розово за Керъл.

Керъл бе дъщерята на първата му голяма любов, помисли си той. А от другата страна на масата, тази прекрасна червенокоса девойка, която скоро щеше да се превърне в жена, бе дъщерята на другата му любов. Той би се радвал да се опита да бъде баща и на нея, защото тя имаше нужда от бащински грижи. Никога не би могъл да заеме мястото на Дейвид, знаеше това, но вероятно можеше да й помогне през тези трудни години. Искаше му се да мисли, че ще се справи по-добре, отколкото с Керъл и Стивън. Какъв бе смисълът да остаряваш, в края на краищата, ако не станеш поне малко по-умен, не се поучиш от болезнените уроци?

Телефонът иззвъня и след като Керъл кимна, Линдзи стана да го вдигне.

— Започвам да добивам представа какъв е животът с тийнейджър — рече Керъл на баща си. — Телефонът почти не престава да звъни, откакто Линдзи е тук, ала никога не търсят мен.

— Ха! — изкикоти се той. — Хубаво, че ти трябва да се примиряваш с това наместо твоя старец. Аз също звънях малко по-рано, между другото.

— Чух телефона — кимна Керъл. — Линдзи беше излязла с колелото, а аз хранех бебето, затова оставих да се включи секретарят.

— Ало? — рече Линдзи, сетне направи гримаса към двамата. — Здравей, мамо.

Мислите на Тъкър веднага се насочиха към дискетата в задния му джоб и пратката от Чап Корман в колата му. Той срещна погледа на Линдзи и й даде знак, че иска да говори с майка й.

Линдзи кимна.

— Чичо Франк е тук — рече тя. — Иска да говори с теб. — Девойката се отпусна отново в стола си. — Аз ли? Ами, нищо. Само дето… е, подстригах се. — Тя погледна Керъл и мелодраматично извъртя очи. — Преди малко. Излязох да покарам колело и беше наистина много горещо. Минах покрай фризьорския салон, който е наблизо и реших да го направя… Доста късо… На Керъл й харесва. Сама можеш да попиташ чичо Франк. Е, забавляваш ли се там? — попита тя, внезапно сменяйки темата. Разсеяно прокара пръст по шарките върху покривката и стисна устни. — Да, майко, наистина беше голяма изненада. Можеше да ме предупредиш. Почувствах се като пълна идиотка… Виж, няма значение. Не ме интересува, разбираш ли?

Ала зърнал сълзите, напълнили очите й, Тъкър си даде сметка, че съвсем не й е все едно.

— Просто се чудех кога си възнамерявала да ми кажеш, че той е там. Или изобщо не смяташе да го споменаваш? Знаеш ли, мамо, хубаво щеше да е от твоя страна да бъдеш честна и да ми кажеш, че това е истинската причина да не искаш да дойда с теб.

Залюля се на стола, притиснала слушалката с рамо и предизвикателно скръстила ръце. Тъкър отмести поглед към Керъл, която се изправи.

— Забравих лаптопа — тихо рече тя и тръгна към кабинета.

— Няма значение — рече Линдзи. — Виж, мамо, прави каквото искаш. Трябва да вървя. Давам ти чичо Франк.

Тя подаде слушалката на Тъкър, сетне стана и приближи до плота. Отвори миялната машина, сложи чашата си вътре, сетне затвори машината и остана с гръб към него, втренчена през прозореца.

Той я проследи с поглед, сетне пое дълбоко въздух.

— Здравей, Марая.

— Предполагам, това означава, че съм извън състезанието за Майка на година, а? — попита тя.

— Не питай мен.

— Знаеш ли защо е ядосана?

Той се зачуди дали да излъже, ала реши, че е напълно безсмислено.

— Да, спомена ми.

— Нямах никаква представа, че Пол ще се появи на това събитие — въздъхна тя.

„Това не обясняваше как Чейни се бе озовал в стаята й, разбира се, ала подробностите бяха без значение“, реши Тъкър.

— Аха — беше единственото, която успя да изрече. Какво друго би могъл да каже.

— Разбрах, че Линс си отрязала косата. Как изглежда?

— Изглежда добре — отвърна той, изпитал облекчение от смяната на темата, — след като преодолееш шока.

— Шок? Колко е къса?

— Колко е къса — замислено повтори той. — Добър въпрос. Линдзи, как беше името на онази ирландска певица? Онази, която излезе по телевизията и скъса снимката на папата?

Линдзи се обърна към него, учудено вдигнала вежди, клепачите й бяха леко зачервени, очите й блестяха.

— Шиниъд О’Конър?

— Точно така. Като Шиниъд О’Конър — рече той в слушалката.

— Шегуваш се! — възкликна Марая. — Не може да бъде.

— Наложило се е.

— Защо?

— Ами как иначе ще може да си покаже татуировката?

— Какво?

— Татуировката. Нали се сещаш — мастило и игла? На врата й? Как му викаш на това, Линс? Нещо като бодлива тел, нали?

Линдзи поклати глава и се ухили. Керъл тъкмо се бе върнала в стаята с лаптопа. Бе чула достатъчно, за да приближи и да го тупне по рамото.

— Престани — засмя се тя.

Той се облегна назад и кимна.

— Аха. Бодлива тел. Точно така.

— Франк? — рече Марая. — Аха?

— Разкарай се, чуваш ли?

Той се ухили и вдигна палец към Линдзи. Тя се наведе през масата и двамата се поздравиха, като леко плеснаха ръце.

— Отбих се до Фолс Чърч, както ме помоли — рече той в слушалката.

— Разбрах. Благодаря ти. Много си съобразителен, но ти прощавам всичко. Какво пише в писмото.

— Ами… моментът не е подходящ.

Марая замълча за момент, сетне рече:

— Знаеш ли какво? Не ме интересува, ако Керъл и Линс чуят. Омръзнаха ми тия семейни тайни.

— Не. Не е за телефон.

— Е, можеш ли поне да ми намекнеш? Този Ъркърт наистина ли твърди, че баща ми е бил убит?

— Аха — потвърди Тъкър.

— И? Ти вярваш ли? Не смяташ ли, че е някакъв опит да направи сензация във връзка с шейсетгодишнината му и да се привлече пресата?

Тъкър хвърли поглед към Керъл и Линдзи, които очевидно бяха заинтригувани от разговора. Въздъхна тежко.

— Разполагам с нещо от друг източник, което ме навежда на мисълта, че може да е попаднал на вярна следа.

— Какъв друг източник?

— Помниш ли Навигатора?

— Разбира се.

— Моето пътуване? — намекна той.

От другата страна на линията настъпи изумено мълчание, сетне Марая пое дълбоко въздух.

— Шегуваш се! Значи там си бил?

— По негова молба. Не мога да говоря по телефона, обаче…

Тя припряно го прекъсна.

— Франк, Навигатора е мъртъв.

Тъкър рязко се надигна в стола.

— Какво?

— В момента съм в компютърния център на федералната сграда. Дойдох да проверя съобщенията си и това беше в сутрешния бюлетин от московското управление. Не си ли осведомен?

Той прокара ръка по главата си.

— Днес не съм ходил на работа. А и вече съм толкова далеч от всекидневните събития, та едва ли щяха да ме осведомят.

— Но ако си бил там по работа…

— Управлението не беше информирано — умишлено. Съвсем строгите правила „да се знае само необходимото“. Не беше необходимо. Кога се предполага, че е станало?

— Казаха, че е намерен в дачата си вчера. Че е бил болен, ала смъртта му е твърде внезапна, дотолкова, че да е подозрителна. Във вестниците там пишело, че полицията желае да разпита чужденеца, който го е посетил преди два дни. О, господи, Франк! Кога си се срещнал с него?

— Онзи ден.

Линията замлъкна. Дъждът по кедровата веранда отвън затропа нервно в унисон с нарастващото му безпокойство. Беше един от последните хора, видял Навигатора жив. Може би последният, като изключим шофьора му. Знаеше, че е оставил стареца жив, но кой щеше да му повярва? Със сигурност не и руските власти. Що се отнася до американския екипаж на самолета, те всъщност не бяха зърнали мъжа, останал зад затъмнените стъкла през цялото време, докато лимузината беше на пистата.

Тъкър отново изпита неприятното усещаше, че се разиграва сценарий, в който той има отредена роля — само дето бяха забравили да му дадат репликите. Дали част от макиавелския план на Навигатора бе да го превърне в преследвана жертва? С каква цел? Възможно ли бе Дерябин да е извършил самоубийство, ускорявайки неизбежното? Или враговете му най-сетне го бяха докопали?

Тъкър си спомни жълтеникавата кожа на стареца, хриптящата кашлица и кльощавото тяло. Смъртта е най-сигурният лек за всяка болест, ала малцина я приемат с желание. Не можеше да възприеме Дерябин като самоубиец. Тази измамна слабост не бе успяла да го заблуди. Зад бляскавите трескави очи Тъкър бе зърнал обсебен от самия себе социопат. Дерябин бе унищожил колеги, приятели — дори, твърдеше се, любовници — през петдесетте години, докато се бе домогвал до тайната власт и се бе старал да я задържи. Въпреки лошото му физическо състояние, той очевидно все още притежаваше властта по своя воля и приумица да изпрати тайно послание до Тъкър, сетне да уреди пристигането му със самолет, придвижването му и напускането на Москва. Мъжът, с който Тъкър се бе срещнал, никога не би се отказал охотно от властта, а изглеждаше, че болестта няма да го довърши скоро. Явно трябва да е бил убит.

— Франк? — рече накрая Марая.

— Какво?

— Каза, че Навигатора е имал да каже нещо за баща ми?

— Донякъде. Много скоро ще ти покажа всичко, с което разполагам, но междувременно ми кажи какво си уредила с литературния агент?

— Щяхме да опитаме да се срещнем с професор Ъркърт, преди пристигането на Линдзи утре. Само че сега съм решила да сменя билета й, за да може да тръгне още тази вечер. Направих голяма грешка, дето не я взех с мен веднага. Тя е най-важна за мен. Ако оставя това недоразумение да продължи още един ден, ще стане отвратително.

— Чудесно. Направи го, но задръж другата работа. Трябва да проверя някои неща.

— Франк, не искам да отнемам от времето ти за работа.

— Нямам нищо спешно в момента. Както и да е, превърнах се в самостоятелна проучвателна единица.

— Какво означава това?

— Нищо. Виж, ти просто си върши работата, а аз ще се свържа с теб веднага щом мога.

Когато миг по-късно затвори телефона, Керъл и Линдзи седяха на столовете си, скръстили ръце в очакване.

— Какво? — попита той.

— Нали не смяташ, че ще те пуснем да си тръгнеш оттук, без да ни кажеш какво става? — рече Керъл.

— В опасност ли е мама? — попита Линдзи.

— Как ти хрумна това?

— Изглеждаш разтревожен — отвърна тя. — Не ми казвай, че не си. Не съм дете, а и не съм глупава. Какво става?

— Нищо няма да й се случи, обещавам. Всъщност тя се опитва да смени билета ти, за да вземеш полета тази вечер наместо утре. Сама ще се увериш, че е добре. Липсваш й. — Сетне той бутна стола си назад. — По-добре да тръгвам. — Грабна лаптопа, сетне се поколеба и се намръщи.

— Какво има? — попита Керъл.

Тъкър отново вдигна телефона.

— Нищо. Просто трябва да проверя съобщенията си.

Като се вземеха предвид обстоятелствата, не остана особено изненадан, като чу раздразненото съобщение от Джак Гайст на служебната си гласова поща:

„Франки! Джак е. Докъде стигна? Трябва да говорим. Получихме тревожно съобщение за нашия болен приятел. Вече ми се обадиха от руското посолство. Сигурен съм, че не знаеш нищо за това, но става дума и за папките. Отворихме шкафа ти, ала не успяхме да ги намерим. И доста странно — кошчето на машината ти за рязане на хартия е пълно с мухлясали стари конфети. Да кажем, че ме гризе ужасно любопитство. На мига щом получиш това съобщение, те искам в кабинета си. Ясно ли е?“

„Да, точно така ще стане“, помисли си Тъкър, направи гримаса и затвори телефона.

— Татко? — настоя Керъл.

Той се протегна и разроши косата й.

— Благодаря за кафето, малката. Трябва да тичам.

Обърна се и пое в дъжда, преди Керъл и Линдзи да успеят да възразят.