Тейлър Смит
Клубът на невинните (14)

Дванадесета глава

„Да преспиш с погрешния мъж не беше чак толкова трудно, помисли си Марая. Самотната мъгла на нощта маскира множество съмнения, а нуждата задушава съпротивата. Да се събудиш до погрешния мъж бе нещо съвсем друго. Студената светлина на утрото не прощава.“

Тя се вгледа в Пол, отпивайки от кафето си. Бе се излегнал на една страна, подпрял се с лакът на матрака. Когато сервитьорът от румсървиса почука на вратата, Пол просто се уви в чаршафа. Строен и мускулест, той нямаше и грам излишен по себе си. Чаршафът му стоеше като тога. Сервитьорът го поглеждаше крадешком, докато подреждаше подноса със закуската. Марая бе сигурна, че го е познал, ала Пол сякаш изобщо не си даваше сметка за това.

Тя лежеше срещу него, също подпряна на лакът, остатъците от закуската бяха на подноса между тях. Двойка римляни на оргия. За нея обаче нямаше тога. Бе се загърнала в дебелата хотелска хавлия, мокрият й бански висеше в банята. Шейсет дължини в басейна на първия етаж бяха помогнали да премахне нервното напрежение, ала не бе успяла да се отърси от чувството, че не й е тук мястото. Искаше да се обади на Линдзи. И на Франк. Но не и докато Пол беше тук.

За трети път излизаха с Пол и вече бяха успели да прекарат цяла нощ заедно. Обикновено се случваше така, че тя трябваше да бърза за вкъщи, за да се върне при Линдзи. Всичко бе толкова необичайно — затова ли изпитваше съжаление? Или имаше по-дълбоко послание относно това доколко са подходящи един за друг — или неподходящи може би?

Или може би просто присъствието на Пол й напомняше за Дейвид — и за нападението над съпруга и дъщеря й, което всъщност бе предназначено за нея? Ако не бе разследването на Пол, тя може би никога нямаше да научи истината. Дали беше това? Дали дълбоко в себе си тя мразеше Пол, задето бе измъкнал наяве тези спомени и вината, която изпитваше за смъртта на Дейвид?

— Какви са плановете ти за днес? — попита Пол.

— Трябва да проверя пощата си в сградата на ЦРУ — отвърна тя, надявайки се да няма повече съобщения от заместник-директора на оперативния отдел. — А трябва и да проведа няколко разговора. А твоите?

— Ще отида до телевизията да си подготвя домашната работа. Приятелят ти Беленко каза, че днес следобед ще имат прозорец. Трябва да съм подготвен, ако се окаже, че ще имам възможност да интервюирам Захаров.

— Впечатлена съм. Наистина работиш бързо. Страхотен удар ще направиш, ако Захаров бъде обявен за премиер.

— Просто щастлива случайност. Оказах се на подходящото място в подходящото време. Първото нещо, което Беленко поиска да узнае бе дали интервюто ще се излъчи веднага. Ще се предава по сателит, така че вероятно техните хора ще искат да го излъчат и там. Вероятно ще помогне за издигане на репутацията му при кандидатстването за поста. Сигурен съм, че това е единствената причина да се съгласят толкова бързо.

— Той те използва, разбираш го, нали?

— О, не, Марая! Така ли мислиш? — Той се хвана за гърдите с една ръка, притисна другата към челото. — Чувствам се толкова мръсен!

— Ти, евтина уличница такава! — подхвърли тя.

Мъжът се ухили и се подпря на възглавниците, скръстил ръце на плоския си корем.

— Няма да го представя само в добра светлина, повярвай ми. Знае се, че Захаров е направил няколко доста грозни маневри, за да си разчисти пътя към върха. Нямам намерение да помогна на такъв човек да циментира позицията си във властта. Когато свърша с него, хората му може и да поискат да заглушат сателитния сигнал.

— Явно ще бъдеш доста зает днес.

— Така е. Но въпреки това планирам по-късно да взема ключовете от къщичката на плажа. Какво ще кажеш да се срещнем за вечеря?

Е, това даваше отговор на един от въпросите. Той нямаше намерение да си тръгне днес.

— Нека видим как ще се развие денят — отвърна Марая.

Пол се намръщи. Той бе специалист по интервютата и умееше да разпознава уклончивите отговори.

— Имаш съобщение от Франк Тъкър, забелязах.

— Прослуша ли го?

Той сви рамене.

— Лампичката за гласова поща светеше, когато се прибрах снощи. Помислих, че може продуцентът да ме е търсил във връзка с интервюто. Щом разбрах, че съобщението е за теб, оставих го, за да го чуеш. — Той леко побутна трохите в чинията си. — Какво иска той?

Тя се поколеба, не искаше да споменава за Чап Корман и историята предположенията на професора от Калифорнийския университет за Бен. Пол бе твърде ентусиазиран по отношение на баща й. Ако не беше мисълта за неговата реакция и реакцията на Линдзи, тя щеше да послуша инстинкта си и да изхвърли онези мухлясали книжа, които бе намерила в наводнената барака. Искаше й се да го бе направила. Ето какви главоболия й бяха донесли.

— Просто служебен въпрос — отвърна тя.

— Мислех, че е вън от картинката — подхвърли Пол.

— Кой? Франк? Какво искаш да кажеш?

— Мислех, че двамата вече не работите заедно.

— Така е. Но това не означава, че пътищата ни не се пресичат. Вчера трябваше да провери нещо вместо мен.

— Разбирам — рече Пол. По начина, по който го произнесе, беше трудно да се каже какво точно разбира. — Как е старият Франк напоследък?

— Малко по-добре. Не е както едно време обаче. Тревожа се за него. Прие много трудно смъртта на сина си, а няма дори с кого да сподели скръбта си — с изключение на Керъл, предполагам, но тя е заета с децата си. А Франк по никакъв начин не желае да й бъде в тежест. Стивън бе неин брат близнак в края на краищата. Тя също скърби. Казва, че Франк се появява от време на време за вечеря и не издава какво му е, но все още изглежда като ударен от товарен влак. На работа е същият. Просто се носи по течението.

— Виждаш ли се често с него?

— На работа ли имаш предвид?

Той сви рамене.

— Там или пък лично.

— Не съвсем.

— Не съвсем? Значи все пак се виждаш с него?

— Какво означава това?

— Ами, струва ми се, че аз не те виждам често и… — Той отмести поглед. — Виж, съзнавам, че никой няма вина, задето се виждаме толкова рядко. Програмата ми е винаги натоварена, а и ти си заета с работата си и Линдзи.

— Точно така. И какво общо има Франк?

— Приятелката му го напусна, нали? Сега е сам?

— И какво?

— Хайде, Марая! Съвсем очевидно е, нали? Виждал съм как те гледа Тъкър, когато си мисли, че никой не го наблюдава. И не мога да не се чудя дали отвръщаш на погледа му.

— Защо говориш така?

— А ти защо се браниш толкова ожесточено?

— Не е вярно!

— Вярно е. Настръхна в мига, в който споменах името му.

— Защото той е най-старият и най-скъпият ми приятел. Знаеш това. Знаеш го от самото начало.

— Да, предполагам, че е така — рече той. Сетне тежко въздъхна. — Виж, съжалявам. Не исках да прозвучи така, сякаш се съмнявам в теб. Що се отнася до Франк… Е, беше по-различно, когато беше все още с Пати. Но явно тя най-после е разбрала как стоят нещата. Вероятно точно затова го е напуснала, не мислиш ли? И ако той започва да те търси точно сега, Марая, причината може да е само една.

— Това е нелепо. Аз го потърсих, а не той мен. Казах ти, трябваше да провери нещо вместо мен. Имах нужда от някой, който да го стори и той бе най-подходящият.

Дългите му пръсти забарабаниха по матрака.

— Извинявай — рече той накрая.

— Защо се държиш така?

— Не зная. Чувствам се несигурен, предполагам.

Съмняваше се някога през живота си да се бе чувствал несигурен. Той леко се усмихна — глуповато? „От нея се очакваше да направи нещо, предположи тя. Да се наведе към него и да го целуне? Да прогони тревогите му, да му каже, че са безпочвени? О, Пол, как би могъл някой да заеме твоето място?“ Наместо това тя затегна колана на хавлията.

— Както и да е, ще се обадя на Франк по-късно. Първото нещо, което искам да направя тази сутрин, е да позвъня на Линдзи. — Тя се плъзна от леглото и посегна за подноса от закуската. Време беше да пристъпи към действие.

— Тя се обади — рече Пол.

— Моля? Линдзи се е обадила? Кога?

— Снощи към девет.

— Защо не ми каза?

— Сега си спомних. И без това беше прекалено късно да й се обадиш, когато се върна.

Тя остави подноса на масата.

— Съобщението й не беше записано. Какво каза?

— Нямаше съобщение. Позвъни точно когато влизах. Говорих с нея.

Марая се втренчи в него, ледени тръпки плъзнаха по гърба й. По дяволите! Линдзи е разбрала, че той е тук.

— Както казах — припряно продължи Пол, — чаках обаждане от продуцента и помощника си. Когато телефонът иззвъня, помислих, че може да е някой от тях, затова вдигнах.

— Как звучеше тя? — попита Марая.

Глупав въпрос. Можеше да си представи как е реагирала Линдзи, като е разбрала, че Пол е в стаята й, когато нейното предложение да я придружи, бе отхвърлено.

— Малко изненадана — отвърна той.

„Слабо казано, без съмнение.“ Марая се свлече на близкия стол.

— Сигурно. По дяволите!

— Май трябваше да я предупредим, че може да съм тук?

— Да, може би, но аз самата не знаех. О, по дяволите, Пол! Тя ще е направо бясна. Искаше да дойде с мен, а аз й отказах. И сега ще си помисли, че е било само заради теб.

— Само заради мен. — Отново малко вероятната несигурност.

— Знаеш какво имам предвид.

— Всъщност не, Марая, не зная. Защо е толкова ужасно? Тя със сигурност е разбрала, че двамата с теб сме повече от обикновени познати. А може би не е? Имам предвид, говорила ли с нея за мен? За нас?

— Пол, аз самата не съм сигурна за нас. Казах ти, след смъртта на Дейвид имам нужда нещата да се развиват бавно.

— Едва ли биха могли да се развиват по-бавно? Нима се оплаквам, че се чувствам късметлия, ако успея да те видя два пъти месечно?

— Не можеш да обвиняваш само мен за това. Сам каза, че твоята програма е по-натоварена и от моята.

— Зная това — призна той. — Но дори когато сме заедно, никога не съм сигурен дали не желаеш да си някъде другаде. Като снощи в музея. По лицето ти не бе изписана само изненада, Марая. Ти беше раздразнена. Не ме искаше там.

Тя въздъхна тежко.

— Това не е съвсем вярно. Наистина ценя, че дойде да ми окажеш морална подкрепа, съзнавайки, че вероятно ще се натъкна на Рената. Но бях разсеяна. Бях изнервена заради Рената. Търсех руснака, с който трябваше да си побъбря, тревожех се как ще се справя.

— Юри Беленко? Мъжът, с когото си тръгна от музея?

— Тръгнахме си отделно — намръщи се Марая.

— Да, но от балкона те видях да се качваш долу в колата му.

— Едно на нула за разследващия репортер. Само не ми казвай, че ще започнеш да се чувстваш несигурен и заради това.

— Ще го отмина. Знам, че беше по работа.

— Е, благодаря ти. И ми направи една услуга — не казвай какво си видял, чу ли? Не че това е национална тайна или нещо такова. И неговите хора, и моите знаят, че сме вечеряли заедно. Членовете на различни делегации често правят това, човъркат си из мозъците. Това е всичко.

— Слушам, госпожо — отдаде чест Пол.

— Благодаря ти. А снощи в музея — бях притеснена заради Рената и Беленко, а и все още разстроена от разправията с Линдзи преди тръгването ми. Когато се появи така изведнъж, просто ми дойде малко в повече. — Марая се намръщи. — Но трябва да ти кажа, Пол, това е голямо усложнение, фактът, че те е открила тук.

— Честно казано, наистина не бе никак радостна от това — призна той. — А и не ми се случва за пръв път да го забележа. Не го разбирам. Мислех, че с нея сме приятели, но напоследък като че ли не се ползвам с благоразположението й. Не мога да разбера къде сбърках.

Марая въздъхна, приближи и седна до него на леглото. Когато мъжът протегна ръка, тя се поколеба, сетне неохотно се сгуши в прегръдките му. „Това е съвсем нов феномен за него“, осъзна Марая. Едва ли имаше много хора в живота на Пол Чейни — и особено жени — които да можеха да устоят на чара му.

— Не става дума лично за теб — рече Марая. — Тя се опитва да защити паметта на Дейвид. Вероятно щеше да намрази всеки, за когото смяташе, че се опитва да го замести. Ако е нещастна с някого, всъщност това съм аз.

Мъжът галеше косата й, ала Марая не позволи на ласката да притъпи сетивата й. Трябваше да разсъждава трезво, да реши как да се справи с това ново усложнение, преди да се обади на Линдзи.

— Може би почивката ще помогне — обади се Пол.

— Надявам се. Наистина сме ти много благодарни, задето уреди къщата за нас, Пол. И двете сме ти задължени. Говоря сериозно.

— Готов съм на всичко, за да си вдигна рейтинга. Честно казано, надявах се да си открадна малко плажно време с двете ви.

„Олеле.“ Марая трепна и се отдръпна от него. Пази се от гърците, когато правят подарък.

— Имаш предвид, че искаш да се присъединиш към нас?

— Само ако нямате нищо против. Може би за няколко дни? Не е задължително да стане тази седмица, ако това е проблем, особено пък след гафа с телефона. Мога да дойда пак следващия уикенд. Или по-следващия?

— О, Пол… Не съм сигурна, че идеята е добра. На Линдзи не й беше никак лесно през последните няколко месеца. Нужно ми е малко време, за да разбера какво става в малката й главица.

— Насаме, имаш предвид.

— Така смятам. Наистина съжалявам. Ако това променя условията за ползването на къщата, ще разбера, но…

Той решително поклати глава.

— Не, нищо не променя. Разбирам те напълно.

„Наистина ли“, помисли си Марая.

— Не мисли повече затова. Ще опитаме ли да се срещнем за вечеря обаче? Ако предположим — добави той, — че аз свърша навреме със Захаров, а ти нямаш повече руснаци за ухажване.

— Нека опитаме да се чуем следобед — отвърна тя. — Обади се тук, щом се освободиш. Дотогава ще знам дали съм приключила с работата. Ако не съм, ще оставя съобщение за теб.

— Ще се задоволя с това… засега. — Той лениво се протегна, сетне ръката му небрежно падна върху бедрото на Марая и пръстите му нежно погалиха кожата. — Имаме ли време за още едно…

— Не, Пол, късно е — възрази тя. — И двамата трябва да се приготвяме за излизане.

Сините му очи дяволито проблеснаха.

— Щях да кажа още едно кафе.

— Не се съмнявам.

— Наистина. Хайде! Само едно. — Той посегна към нощното шкафче да вземе чашата си.

Марая стана от леглото да донесе каната с кафето. Колкото и да не й се искаше да се мотае, неприятно й бе да го пришпори да си тръгва, след като бе проявил такова разбиране.

— Забелязах, че снощи двете с Рената имахте възможност да си поговорите — рече той. — Зачудих се дали да се присъединя, но всичко ми се стори наред. Тя дори те целуна, като си тръгваше.

Марая направи гримаса и напълни чашата си.

— Целувка във въздуха. Не беше топлата прегръдка на сродни души след дълга раздяла.

— За какво си говорихте?

— Не говорихме много — отвърна тя, — нито пък дълго. Синът й Нолан дойде и заяви, че пренебрегвала гостите си, предполагам, имаше предвид важните гости, след което я отведе. И по-добре. Доста решително действа този младеж, нали? Бива го в сделките. Юри Беленко ми каза, че той е един от партньорите в плана да се превърне Крим в руски Монте Карло.

— Чух за „Нова Кримски“, но не знаех, че и той участва.

— Според Юри идеята била на Арлън Хънтър. Чувала бях за проекта разбира се, но не съм и подозирала, че съществува подобна връзка.

Пол кимна.

— Действително прилича на идея на стария Арлън. А и руснаците отдавна сътрудничат в бизнеса на Хънтър, така че съвсем естествено е Нолан да участва в проекта, след като най-сетне е започнат. Всеизвестно бе, че младежът води доста разгулен живот, но предполагам, започнал е да влиза в правия път. Защо казваш „и по-добре“, задето е отвел Рената?

— Смятам, че е наела частен детектив да рови из живота ми — отвърна Марая.

— Защо би направила такова нещо?

— Нямам представа. Нолан изникна, преди да успея да й поискам обяснение. Едно е ясно обаче. Доста е разстроена от перспективата за издаването на онези творби на Бен.

— Вероятно не е единствената. Някои хора смятат, че неиздадените произведения на автора трябва да умрат с него. Че след като не са били публикувани приживе, издаването им след смъртта му е накърняване на правото му на личен избор.

— Но ти не мислиш така, нали? Та нали именно ти предложи да ги изпратя на Чап Корман?

— От малкото, което ми показа, заключих, че това е творба, с която баща ти би се гордял. Кой знае защо сам не я е изпратил?

— Може би просто липса на организираност?

Дневниците, стихотворенията и ръкописа на романа, които бе открила в подгизналия кашон, са били грижливо прибрани от майка й преди години. Част от нещата изглеждаха написани малко преди смъртта му, ала Марая нямаше представа как се бяха озовали при майка й, след като толкова други негови творби се бяха появили години по-късно в мизерния парижки апартамент, където бе починал. Ала Марая помнеше как майка й, изпълнена с неугасващ оптимизъм по отношение на Бен, винаги бе смятала, че той ще се върне вкъщи. Бе го очаквала непрестанно чак до деня, в който бе разбрала, че е мъртъв.

Ала един ден, когато се прибра от училище, Марая завари майка си на изкорубеното канапе във всекидневната да кърми Кейти, обляна в сълзи. Следобед някой се бе обадил, за да й съобщи, че Бен е мъртъв.

Сега Марая предполагаше, че е изпратил книжата по пощата, преди да се разболее. Кой знае защо?

— Подозирам причината за безпокойството на Рената — подхвърли тя и остави чашата си. — Заради целия шум около шейсетгодишнината на Бен хората ровят, за да напишат нещо ново за него. На какво искаш да се обзаложиш, че е разтревожена заради дневниците? Тази жена години наред дължи славата си на скандалната си афера с покойния велик Бен Болт. Ако се окаже, че в личните си дневници е споделил, че изобщо не я харесва, тя ще се окаже в доста глупаво положение.

— Вероятно заслужава да се обезпокои малко — рече Пол, — макар че, ако трябва да бъдем честни, Марая, това е било отдавна и двамата са били доста млади.

— Наближавали са трийсетте. Достатъчно възрастни, за да си дават сметка как егоистичното им поведение се отразява на другите хора — отсече тя. — Знаеш ли кое е най-забавното обаче? Ако Бен наистина е написал нещо за Рената, добро, лошо или каквото и да е, аз не съм го видяла. Чап също не спомена за подобно нещо. И все пак нека я оставим да се поизпоти.

— Не си поне малко любопитна?

— За какво?

— Затова, което би могла да ти разкаже за баща ти. Какво се е случило през последната година. Как е умрял.

— Зная как е умрял. От хепатит, изоставен съвсем сам. Живял е в мръсна стая на последния етаж в порутена къща в Джентили, извън Париж. Видях мястото.

— Самата къща?

— Именно. Когато двете с Линдзи бяхме в Париж през март. Идеята беше нейна. Проведохме „Пътешествие в памет на Бен Болт“. Тя искаше да мине по стъпките му, да види някои от местата, където е бил. Никога досега не бе отдавала такова значение на роднинската си връзка с него, но тази година, озовала се между изучаването на творчеството на Бен и…

— Мъчителната загуба на Дейвид — довърши мисълта й Пол.

Марая кимна.

— Предполагам, мисли за семейството, за духовното наследство и къде точно е нейното място в глобалната схема. Както и да е, що се отнася до последните дни на Бен, не мисля, че Рената би могла да ми каже нещо ново. Баща ми, както изглежда, е бил типичен смахнат учен. Прекрасен майстор на словото, ала пълен смотаняк, що се отнася до личните взаимоотношения. Заради начина, по който е умрял, бих казала, че не е бил в състояние да се грижи за себе си по-добре, отколкото за близките си хора. Рената вероятно е имала достатъчно основания, за да го зареже в Париж.

— Състрадание ли долавям?

Марая поклати глава.

— Не бих отишла толкова далеч. Но след като избягали заедно, двамата отседнали в апартамент близо до Шанз-Елизе, който бил собственост на баща й. Чудесно уредено, докато Рената разбира, че Бен й изневерява — съвсем удобничко забравила, че в края на краищата това е нещо съвсем обичайно за него. Защо иначе се намираше с нея в Париж, след като имаше съпруга и дете — тогава вече две деца — в Калифорния? — Марая се протегна за чашата си, отпи от студеното кафе, намръщи се и го остави отново на масата. — Бен изневерявал на Рената, Рената го зарязала, той се разболял и починал. Край на историята. Поне това е версията, която успях да сглобя.

Версията на майка й бе малко по-различна, спомни си Марая. Там Бен беше мъченик. „Ние не го заслужавахме, миличка. Той имаше нужда от нас, а ние го подведохме.“

„Да, добре, но не и аз, мамо. Аз не съм го подвела.“

Марая усети изблик на гняв както всеки път, когато се сетеше за извиненията, които майка й намираше за безочливото поведение на Бен. Как го наричаха психоаналитиците? Даване на възможност? Можеше да звучи така, сякаш обвинява жертвата, ала именно тази роля бе играла майка й. Дори след смъртта му тя бе продължила да пази паметта му, отричайки дори пред себе си невъобразимата му себичност.

Пол се отпусна назад върху възглавниците.

— Двете с Линдзи посетихте ли гроба му?

— Да, още една редовна спирка по пътя. Линдзи искаше да направи снимки за часа по английски.

Марая си припомни невероятния шок, който изпита, като зърна лицето на баща си, макар всъщност никога да не бе го забравила напълно, на снимката под стъклото върху мраморната надгробна плоча. През годините много хора бяха отбелязвали приликата й с него, ала до този ден в Париж, тя никога не бе обръщала внимание на това. Беше наистина странно преживяване да види собствените си дълбоко разположени сиви очи да се взират в нея от гроба.

— Винаги съм смятала, че е доста странно да бъде погребан в Пер Лашез — рече тя. — Доста луксозно последно убежище. Майка ми никога не би могла да си позволи да плати за парцела, какво остава за фрапантния мраморен паметник.

Пол вдигна вежда.

— Заключението е доста очебийно, не мислиш ли?

— Че Рената е платила за това? — Марая кимна. — Сигурно. Няма кой друг.

— И аз веднъж съм ходил на гроба му — рече Пол, — преди години, когато провеждах моя вариант на пътешествието по стъпките на прочутите писатели — щандовете за книги покрай Сена, кафенетата покрай тротоарите и всичко останало. Пер Лашез, разбира се. Бен се е озовал в доста знаменита компания, доколкото си спомням, някъде между Пруст и Оскар Уайлд.

Марая взе празната му чаша, остави я настрана и кимна.

— И е в списъка точно след Балзак и Сара Бернар на онези пътеводни карти, които раздават при портата — Бенджамин Болт, американски писател. Разбира се, според баща ми това щеше да е съвсем в реда на нещата. Доколкото си спомням, той никога не е изпитвал съмнения относно полагащото му се място в културния пантеон.

— А какво смята Линдзи?

— Беше развълнувана, разбира се. Това е все едно да имаш рокзвезда в семейството. Всъщност преброихме толкова дарове от почитатели, колкото и на гроба на Джим Морисън.

Пристрастеният към наркотиците вокал на Доорс също бе погребан в тази парижка Мека за почитателите на културата. Очевидно, помисли си Марая, проваленият личен живот не бе пречка за неугасващата преданост на феновете. Линдзи бе прекарала повече от час, разглеждайки върху гроба на дядо си не само свежите цветя, но също кичурите коса, прочувствените писма и пропитите със сълзи стихотворения на няколко езика — и всичко това за човек, мъртъв от почти три десетилетия.

Междувременно мислите на Пол бяха поели в друга посока.

— Не смяташ ли, че си заслужава да поговориш с Рената, докато така и така си тук, Марая? Тя може и да е прекалено настойчива стара мръсница, но вероятно за нея е не по-малко неловко, отколкото за теб. Може съдбата да има пръст в това, че ти бе възложена задача да присъстваш на събитие в музея на баща й. Може би ви е било писано да се срещнете, за да се помирите завинаги с миналото.