Тейлър Смит
Клубът на невинните (13)

Единадесета глава

Детектив Джим Шайбър от отдел „Убийства“ в Нюпорт Бийч получи обаждането малко след седем сутринта. Имаше поне още два часа до началото на работното му време. Когато телефонът издрънча, той бе у дома в леглото до жената, която от единайсет дни бе негова съпруга.

— О, господи! Не сега! — изръмжа той, заровил лице във възглавниците.

Не беше честно. Лиз бе тъй топла, кадифено мека в прегръдките му, точно сега не биваше да го прекъсват. Още малко и щеше да изтръгне кабела от стената. Закъсня с част от секундата. Лиз вече се бе изплъзнала под него и посягаше към дяволския апарат. Тя вдигна слушалката. В същото време с другата ръка грабна нощницата си от пода, сръчно пъхна глава в прореза, като си помагаше само с едната ръка. Удивително постижение за този ранен час, отбеляза Джим.

Причината за нейната бързина нададе вик от съседната стая. Шайбър чу тупване, последвано от тропота на малки боси крачета. А междувременно Лиз бе успяла дори да спусне нощницата си. Когато вратата на спалнята се отвори с трясък, тя седеше в леглото, опряла ухо в слушалката.

— Моля? — изрече в мембраната съвсем спокойно, сякаш отдавна беше будна.

Шайбър я бе зяпнал изумено. Как тъй го постигаха майките — да реагират на онова, което ще им сервират децата, преди още те самите да са си го помислили? Хиляди пъти бе ставал свидетел на това явление, ала то не преставаше да го удивлява. Все едно тя бе героиня от някакъв комикс. Той придърпа чаршафа, в макар и закъснял пристъп на скромност, а и чувство за самосъхранение, защото в този момент шестгодишният малчуган вече хвърчеше към леглото. Дюшекът отскочи и Шайбър си удари главата в рамката на леглото.

— О! Всемогъщи боже! — Лиз го погледна многозначително и вдигна пръст към Лукас. Шайбър мрачно се усмихна на детето, неспособен на нищо повече.

— Здрасти, приятел — промърмори и взе да разтърква удареното. — Телефонът ли те събуди!

— Да. Какво има за закуска?

При всяко „з“ и „с“ детето бълваше пръски слюнка, тъй че Шайбър избърса бузата си. Направи усилие да не насочва яда си към детето. Бяха му паднали двете предни зъбчета, тъй че вероятно в момента пораженията бяха неизбежни. С тази дупка в устата, чорлава коса и омачкани боксерки, той приличаше на някакво джудже борец.

— Какво ще кажеш за овесена каша? — предложи Шайбър. — Това и сам май можеш да си приготвиш? Май имаме и с шоколад. Искаш ли да идеш долу да провериш? Ако искаш пусни си детското филмче.

Малката тъмнокоса глава се тръсна в решителен отказ.

— Тцъ. Искам вафли. Ваф-ли! Ваф-ли! — Детето се изправи на крака и започна да се друса върху леглото.

— Лукас престани! — рече майката. — Познай кой се обажда? — добави тя и подаде слушалката на Шайбър.

Гласът в другия край прозвуча дразнещо развеселен.

— Здрасти, Ромео! Будим се с усмивка, а?

— Животът ти виси на косъм, Екърт.

— Не искаш да си помислим, че можем да се справяме и без теб, нали? Върна се преди цели два дни. Вчера беше повече от кротко, наречи го сватбен подарък от примерните жители на Нюпорт. А сега е време отново да се качиш на седлото, партньоре.

— Ясно — отвърна Шайбър и разтърка лице. — Кажи за какво става дума.

— Открит в гореща вана. Старчок. По всичко изглежда, че вкочанясването вече е започнало, тъй че сигурно кисне там, свит на топка, от вчера. Докторът доста ще се измъчи, додето го сложи на носилка. Ако не внимават, ще се изхлузи и ще се търкулне по улицата като изтървана гума.

— Интересно разказваш, Дейв. Кажи адреса. — Той направи гримаса на извинение към Лиз.

— Хайде, Лукас — прошепна тя. — Ела да видим какво ще закусваш.

Детето скочи от леглото, но не престана да припява:

— Ваф-ли! Ваф-ли! — Втурна се по коридора, с гръм и трясък, сякаш гонеше стадо слонове.

— Ей! Какво беше това? — сепна се Екърт.

— За шума ли питаш? Последна мода — отвърна Шайбър. — Най-новото постижение на техниката. Контрол върху раждаемостта посредством звукова терапия.

Лиз го шляпна по ръката и се усмихна. Опита се да отметне завивките, ала Шайбър се протегна, уви ръка около талията й, придърпа я и зарови нос в шията й. Кожата й ухаеше на сън, мускус и трева, а дългата до раменете тъмноруса коса — на дим от снощното барбекю.

— Случаят е твой — не млъкваше Екърт. — Мен ако питаш, бих се придържал към старите методи. А, не ти казах за къщата. Намира се на „Еджуотър“, близо до Медина. Направили сме заграждение. Оттам ти се обаждам.

— Раничко си станал днес.

— Отидох по-рано на работа, за да използвам тъмната стая. Щом влязох и телефонът иззвъня.

— Ясно. Ще бъда при теб до половин час — рече Шайбър и в този момент Лиз успя да се отскубне. Той се облегна назад, поне да се наслади на гледката — само след миг нощницата покри най-красивите крака в Ориндж Каунти. Навремето професионална танцьорка, тя бе загубила три години като домакиня в дома на бащата на Лукас, никому неизвестен актьор в Холивуд, който все й обещаваше да направи от нея честна жена, докато един ден не се ожени за друга. За да издържа себе си и детето, Лиз бе започнала да преподава модерни танци и балет на малки момиченца в розови трика, едно, от които бе дъщерята на Шайбър от първия му брак.

— Човекът няма да тръгне да бяга — рече Екърт. — Не бързай толкова.

— Много съм ти признателен, Дейв. Това вече е приказка. Скоро ще се видим.

Шайбър затвори телефона, а Лиз седна в края на матрака.

— Ще направя кафе, докато си вземеш душ. Ти ще хапнеш ли вафли, преди да излезеш? Или предпочиташ яйца?

— А не искаш ли двамата заедно да си вземем душ?

Тя се усмихна, приглади мустаците му, след което прокара ръка по наболата брада.

— На същински бандит приличаш. По-добре се обръсни, преди да се покажеш на улицата. А душа просто го отлагаме. Какво ще кажеш за довечера?

— Да чакам до довечера?! — възкликна той. — Че аз дотогава ще умра! — Знаеше си, че няма да я склони. По дяволите, допреди няколко минути си мислеше, че денят започва чудесно.

— Горкичкият! — измърка Лиз и погледна към телефона. — За убийство ли ти се обади Дейв?

— Не ми се вярва. Някакъв старчок преседял във ваната и отишъл твърде далеч. Нищо не може да се каже, докато не изключим малко вероятните варианти. Не е нещо, което да не може да се отложи с няколко минути, миличка.

— Няколко минути, а? Ти какво се опитваш да ми кажеш? Няма и две седмици, откак се оженихме и вече ще чувам „бум, бам, чао, мадам“?

— О, не, определено не. Просто исках…

Тя му се усмихна, целуна го и разроши косата му. Той побърза да я приглади с надеждата, че Лиз не е забелязала колко бързо оредява на темето му в последно време. Все още не можеше да повярва, че тя бе казала „да“ на един уморен стар работяга като него. А никак не беше лесно да я склони. Бяха се срещнали случайно след развода му — дълго след като дъщеря му Джули бе заминала за Портланд, Орегон, с бившата му съпруга и нейния нов избраник. Двамата с Лиз си бяха допаднали от пръв поглед, но за нея не беше тайна, че работата му бе станала причина да се провали първият му брак, пък и тя самата се надяваше на по-успешен втори опит. Едва когато той напусна отдела „Въоръжени грабежи и убийства“ в Лос Анджелис и прие тази работа в Нюпорт, Лиз бе разбрала, че той сериозно иска да промени нещата.

— С удоволствие бих се пъхнала под душа с теб — рече Лиз, — но ако не нахраня малкия гладник, няма да имаме и миг спокойствие. Прощаваш ли ми?

— Май нямам друг избор — примири се Шайбър. Проследи я как се изправя и вдига халата си от леглото, след което добави: — Лиз? Наистина съжалявам. Знам си, че става адски напечено в първия уикенд след Четвърти юли, но това наистина не го очаквах.

Телевизорът на долния етаж внезапно прогърмя. Лиз трепна, но се постара да запази спокойствие.

— Не е нужно да се извиняваш.

— Обещавам ти, няма да стане като с първата ми жена. Няма да ти се наложи…

— Знаех, че се омъжвам за ченге — кротко рече Лиз.

— Поне един от нас е бил наясно. Тук натоварването не е толкова голямо, Лиз, кълна ти се.

— Зная, любов моя. Зная, че го направи заради мен… и Лукас. — Лека бръчка се появи на челото й. — Все пак сигурен ли си, че големият град няма да ти липсва? Ти се отказа от нещо толкова важно…

— Сега искам теб, а не онази ужасна лудница. Сериозно ти говоря.

— Добре тогава — кимна Лиз. — Все пак и аз не съм Алисън. Подписах с отворени очи. Върши си работата и не се тревожи.

— Разбрано. Обичам те.

Тя го целуна горещо.

— Аз също. Повече, отколкото можеш да си представиш. А сега ме остави да отида да намаля телевизора, че иначе съседите ще подпишат петиция да изгонят новодомците от квартала. — Тя пъхна крака в чехлите си и тръгна към вратата.

— Мислех си на път за работа да се отбия да купя ключалка или резе за спалнята — рече Шайбър. — Мислиш ли, че Лукас ще получи комплекс за цял живот, ако го сторя?

— Идеята не е лоша.

— По-добре така, отколкото всеки път да заварва втория си баща да се бори с любимата му майка.

— Не се тревожи, той е луд по теб. А също и аз… и обичам да се бориш с мен. Впрочем казах ли ти, че Лукас е канен следобед на гости у новия си приятел Арън?

— Виж ти! И това ако не е стимул да се прибера навреме, здраве му кажи. Уговорихме се.

Тя отново го дари с усмивка, а Шайбър тръгна към банята, подсвирквайки си. Предстоящият ден отново го изпълни с надежда.

 

 

Когато наближи алеята зад къщата, чийто адрес бе получил от Екърт, той видя, че мястото е оградено, а отпред се бяха струпали любопитни зяпачи. „Смъртта навести това кътче от рая“, рече си той. Любимото зрелище на тълпата. Паркира колата си до полицейските, излезе навън и примижа на силното слънце, макар да си бе сложил тъмните очила. Очертаваше се адски горещ ден. Над червените покриви трептеше мараня, белите врати на гаража хвърляха ослепителни отблясъци.

Мирисът на солена вода и морната горещина го накараха отново да се размечтае за медения месец на Байя. Една сладостна седмица в Розарита — това съвсем не му бе достатъчно. Макар да бе се съгласил да задържи Лукас две седмици, в последния момент бащата на момчето бе обявил, че новата му съпруга най-неочаквано купила билети до Венеция. Не, не можели да променят плановете си. В крайна сметка Лукас бе отведен при майката на Лиз, а не се знаеше колко дълго тази шейсет и пет годишна жена ще бъде в състояние да усмирява малкия разбойник.

Ето как се бе наложило да съкратят престоя си. Шайбър се бе върнал на работа преди два дни, а имаше чувството, че изобщо не е заминавал. Тук рядко се случваше телефонът да иззвъни със съобщение 929-Д, което означаваше открит труп и сега всички ченгета се бяха събрали поне да хвърлят един поглед. На входа на заграждението той кимна на оставения за охрана. Униформеният му кимна в отговор, ала когато Шайбър се приведе да се пъхне под жълтата лента, нечия тлъста ръка прегради пътя му.

— Извинете. Не можете да влезете.

Шайбър въздъхна. Човекът имаше право. Той не носеше униформа — беше облечен в спортно сако и риза без връзка и макар да бе единственият в тъй наречения отдел „Убийства“, работеше тук отскоро и не всички униформени го познаваха. Колата му също нямаше отличителни знаци. От друга страна, нима някой друг, освен ченгетата си купуваше шевролет „каприз“.

— Шайбър — представи се той и извади значката си.

— Опа! Извинете, детектив. — Младокът вдигна лентата и му подаде ръка.

— Няма проблеми. — Шайбър погледна изписаното на значката име. — Каткарт?

— Кен Каткарт, да.

— Приятно ми е. Пръв ли дойдохте тук?

— Не. Пръв е бил сержант Ливърмор. Той е горе.

— Кой се е обадил?

— Съсед, струва ми се. Ливърмор знае със сигурност.

— Погрижете се алеята да се отцепи в двата края. Да се пускат само тукашните жители, и то ако имат документи. Накарайте хората да отстъпят малко по-нататък. Някой от тях да е видял нещо?

— Моля? В смисъл, свързано със случая ли?

— Да. Някой разговарял ли е с тях?

— Не, струва ми се. Ливърмор каза, че старецът се задушил във ваната. Според него е получил сърдечен пристъп, така че…

— Все пак някой трябва да поговори с тия хора, за всеки случай. Опитайте се да разберете дали някой не е забелязал нещо необичайно напоследък.

— Веднага ще се заема.

— Много благодаря. Отивам да огледам вътре и после ще поговорим. Откъде да вляза?

— Отворена е страничната врата на гаража. Минералната баня е горе на покрива. До голямата спалня.

— Ясно.

Шайбър свали тъмните си очила и влезе в гаража. Поспря само за минута, колкото да се възхити на сребристия ягуар. Беше от по-старите модели, преди форд да купи компанията — всеизвестно бе, че е ненадеждна, ала гледката бе поразителна. Новите модели в максимална степен бяха запазили формата, а сигурно имаха и по-добри мотори, ала на външен вид и сравнение не можеше да става.

Вратата към къщата бе леко открехната. По навик той си отвори с лакът и влезе в пералното помещение, като се стараеше нищо да не докосва. После мина в кухнята, твърде малка, но много удобна, с уреди от неръждаема стомана, шкафчета от клен и гранитни плотове.

Къщата изглеждаше най-малко на трийсет години, тъй че вероятно това бе ново обзавеждане, при това доста скъпо. Останалото бе в синьо и жълто — ръчно рисувани чинии по стените, кобалтовосини шишета в шкафове със стъклени врати — усещаше се участието на жена в обзавеждането. Ала в същото време лекият мирис на пури и бъркотията върху плота — неотворена поща, ключове, купчинка дребни монети — говореха, че тук е живял самотен мъж. Камара вестници бяха струпани на едно от столчетата край бар плота. „Ню Йорк Таймс“. Човекът не беше местен. Но пък тук малко хора бяха кореняци.

От съседната стая излезе полицай. Шайбър го познаваше. Алан Ливърмор, червенокос като морков, целият в лунички, твърде млад за нашивките на сержант на черния си ръкав. Наперен. Твърде решен да стане детектив и все още ядосан, че са назначили външен човек на единственото място в отдел „Убийства“.

Дебел и лъскав черен котарак следваше полицая по петите, ала щом зърна Шайбър, се поколеба и започна да мести поглед от единия мъж към другия. Очевидно опитът с Ливърмор му помогна да реши, тъй като котаракът изтича при Шайбър и с жално мяукане започна да се търка в краката му, търсейки съчувствие.

— Ей, котак. Какво има? — Шайбър се наведе да го почеше между ушите, ала котаракът се отдръпна и спря на разстояние, където не можеше да го достигне. Каквото и да търсеше животното, то не бе проява на обич.

— Гладен е — рече Ливърмор. — Оплаква се на всеки, който се изпречи на пътя му. Точно това привлякло съседа.

— Този, който открил трупа?

— Аха. Живее в съседната къща. Излязъл около шест сутринта да разходи кучето си, казва, че чул котаракът да мяука жално. Когато се връщал от разходката, котаракът бил все тъй жален. Сторило му се странно, казва той, затова приближил да погледне през вратата на верандата. Котаракът очевидно бил полудял вътре.

Шайбър измъкна бележник от джоба си.

— Съседът влязъл ли?

— Да. Казва, че вчера видял Корман да работи в двора и не му се сторил съвсем добре. Разтревожил се, като видял, че старецът не прави нищо за котарака.

— Корман. Това мъртвецът ли е?

Ливърмор измъкна своя бележник и го разлисти.

— Албърт Джейкъб Корман. Седемдесет и седем годишен според шофьорската книжка, която намерих в портфейла му.

— А съседът? — попита Шайбър.

— Портър. Дъглас Портър. — Ливърмор вдигна ръката и я пречупи в китката, след което добави с изтънял глас: — Истинско сладурче, казвам ти. Бил ужасно, ужасно разтревожен за горкия старец.

Шайбър не обърна внимание на представлението.

— И как е влязъл Портър?

— Каза, че почукал на вратата на верандата и натиснал звънеца. След като никой не отворил, заобиколил отстрани и намерил вратата на гаража отворена.

— Била ли е наистина отворена, или само отключена?

Ливърмор се поколеба, сетне премина в отбрана.

— Той каза „отворена“.

Котаракът ставаше наистина нетърпелив, плачеше и се умилкваше около краката на Шайбър.

— Да видим какво можем да направим, за да нахраним тоя приятел.

Той измъкна чифт гумени ръкавици от джоба на спортното си сако. Докато обикаляше набързо кухнята, котаракът го следваше неотлъчно, без да спира да мяука. Шкафът до хладилника бе пълен с котешки консерви. Шайбър подаде една на Ливърмор и кимна към празната чинийка върху килимчето на пода точно до паничка с вода.

— Би ли се погрижил?

Ливърмор пое консервата с гримаса. Отвори я и я изсипа върху чинийката, а Шайбър отвори хладилника. Оскъдни запаси — малко сирене, няколко кофички кисело мляко, кутия портокалов сок. Нямаше грижливо прибрани остатъци от готвено. Няколко бутилки „Хайнекен“ и „Гинес“ на вратата, а също кока-кола и тоник. Два сбръчкани лимона в най-долното чекмедже. Неразопаковано парче бекон и няколко резенчета салам, увити в хартия в чекмеджето за месо. Кухнята бе добре обзаведена, ала хладилникът издаваше човек, който не бе голям готвач. Шайбър затвори вратата и продължи огледа. Върху гранатовия плот имаше печка с шест котлона, ала прахта върху нея показваше, че не използвана поне от седмица. На дъската до умивалника имаше чаша за кафе и синя чиния, очевидно изплакнати набързо и оставени да съхнат. Миялната машина беше празна.

Ливърмор остави чинийката с храната обратно на килимчето и котаракът се нахвърли върху нея.

— Господи! Ще си помисли човек, че не е хранен от месец.

— Само ако не си живял с котка — подхвърли Шайбър, спомняйки си за двете шарени котки на дъщеря си и твърде късата им памет що се отнасяше до последното им хранене. — Притежават особен талант да карат собствениците си да се чувстват неудобно с тази редовна демонстрация, че са забравени. Може да е бил нахранен преди два часа, а може и да не е ял два дни.

Ливърмор бе стъпил на педала на кошчето за боклук.

— По-добре остави консервата на плота засега — рече Шайбър. — Може да се наложи да прегледаме кошчето.

— Боклукът? Защо? Човекът е получил сърдечен пристъп. Или инфаркт, може би. Няма следи от насилие.

— Да, добре, но тъй като все още не сме напълно сигурни, тук е местопрестъплението. След като страничната врата е била отворена, някой може да се е промъкнал вътре. Няма да е първият случай, когато собственикът е бил убит от крадец, изненадан по време на обира.

— Не, не — тръсна червената си къдрава глава Ливърмор. — Намерих портфейла му в чекмеджето на тоалетката на горния етаж. Вътре има почти две стотачки.

— Да, добре… — рече Шайбър. — И все пак, докато не установим със сигурност причината за смъртта, най-добре да не зацапваме местопрестъплението. — Това беше напомняне на Ливърмор, че работата му е да изолира мястото, а не да рови и пипа доказателствата. — Ще се кача да огледам горе. Къде е съседът?

Ливърмор посочи с палец през рамото си.

— Пратих го вкъщи. Казах му, че някой ще отиде да поговори с него по-късно. Няма да съм аз обаче, ако нямаш нищо против. Твърде интимна дистанция поддържа за моя вкус.

Потръпването му беше прекалено силно. Шайбър бе сигурен, че в учебниците по психология на Алисън се казваше нещо за скритите тенденции при твърде яростната омраза към хомосексуалистите.

— Момчетата отвън трябва да отдалечат зяпачите и да разчистят улицата за съдебния лекар — рече той на Ливърмор. — Освен това трябва да разберем дали някой е забелязал нещо необичайно през последните два дни.

Кутията от котешката консерва изтрака на гранитния плот и младият сержант забърза към гаража.

— Ще се погрижа — заяви той, очевидно нетърпелив да се заеме със задача, по-подходяща за ръководните му умения.

— Благодаря.

Зърнал как Ливърмор посяга към бравата, Шайбър трепна, ала си замълча. Беше нов в това полицейско управление и нямаше да си спечели никакви приятели, ако непрестанно важничи и поучава колегите си. Ала наум си отбеляза да провери за замърсени отпечатъци, ако се стигнеше дотам, че да проверят мястото.

Насочи се към предната част на къщата. Тук също явно бе направен основен ремонт. Бар плот разделяше кухнята от трапезарията, която преминаваше в просторна всекидневна. Далечната стена на стаята бе изцяло заета с френски прозорци. Обзавеждането бе модерно и създаваше чувство за простор — светлобежови стени, високи тавани и лакирани дъсчени подове, скъпи персийски килими и хубави мебели. Шайбър приближи до френските прозорци. Слънчевите лъчи струяха през малките стъклени панели. Дворът навън бе пълен с цветя в саксии и сандъчета. Отвъд пътеката, от другата страна на ниската дъсчена ограда, закотвените в пристанището на Нюпорт яхти подскачаха на сутрешния прилив, мачтите им люлееха като обърнати обратно махала.

— Ей! Джимбо! Какво те задържа, човече?

Шайбър се извърна към витата стълба в средата на къщата. Водеше към просторното таванско помещение горе, а Дейв Екърт му се хилеше, подпрян на парапета.

— Видях колата ти да спира преди десет минути. Какво правиш? — Екърт бе облечен в черна риза с висока яка и маскировъчни военни панталони, трийсети пет милиметровият му „Никон“ висеше на врата му, а в ръката му бе служебният „Полароид“.

Шайбър тръгна нагоре по витата стълба, чувствайки с всяка стъпка своите четирийсет и четири години.

— Ами, опитвам се да добия представа за мястото и жертвата. Нахраних котарака. Старецът е живял сам, предполагам?

— Да. Очевидно е бил вдовец.

Шайбър спря на върха на стълбището.

— Задъха ли се, старче? — ухили се Екърт. — Меденият месец явно здраво те е изтощил, а?

Шайбър се намръщи.

— Ще ти дам аз едно „старче“. И обърни тая шапка като хората, чуваш ли? Приличаш на някой рапър.

Той обърна черната бейзболна шапка с инициалите на полицейското управление в Нюпорт Бий, която Екърт бе нахлупил на обратно, както винаги. Тя рядко напускаше главата му. Цивилен служител на управлението, Екърт бе работил като професионален фотограф, преди да започне втората си кариера и да снима местопрестъпления.

— Иначе е по-удобно — възрази Екърт. — Козирката ми пречи, като снимам, пречи на светломера.

— Да бе. Пречи и на сваляческия вид, който се опитваш да си докараш.

Екърт се ухили.

— Изяж се, старче. Хайде. Трупът е натам.

Шайбър го последва по коридора, спря за момент на прага на стая, която приличаше на огромен кабинет. Стените бяха закрити от претъпкани орехови библиотеки, а голямото бюро в центъра на стаята бе покрито с книжа и дебели документи.

— Ливърмор ми каза, че човекът е бил на седемдесет и седем години — подхвърли Шайбър. — На тая възраст повечето хора са пенсионери.

— Аз със сигурност ще бъда.

— А с какво се е занимавал тоя Корман?

— Струва ми се, съседът каза, че бил някакъв агент.

— Агент. Имаш предвид импресарио? — зачуди се Шайбър и пристъпи в кабинета. — Дали това са сценарии тогава? — Без да сваля ръкавиците, той прелисти най-горния ръкопис от една купчина. — „Време за всяка цел“ — прочете. — Роман от П. К. Лестър.

— Литературен агент? — предположи Екърт.

— Да, явно. — Шайбър затвори ръкописа така, както си беше.

На стената с прозорците, единствената, която не бе покрита с библиотеки от пода до тавана, бяха окачени снимки на различни хора, на групи и поединично, в най-различна обстановка, повечето вдигнали чаши за тост. Един мъж присъстваше на почти всички, прегърнат през раменете или той прегърнал другите, усмихнат срещу камерата. Сигурно е Корман, реши Шайбър, може би с някои от най-известните си клиенти. Не че можеше да разпознае някого. За разлика от филмовите звезди писателите не се радваха на такава широка известност. Той се извърна към Екърт.

— Добре, води, Макдъф.

Върнаха се в коридора и поеха към главната спалня. В стаята преобладаваха приятни нюанси на кремаво, жълто и синьо, но също като долния етаж бе малко разхвърляна и прашна. Шайбър бе готов да се обзаложи, че чистачката на господин Корман идваше през седмица. Достатъчно често, за да не бъде къщата занемарена и все пак не дотолкова, че да се пречка в краката на стареца. По всичко личеше, че поредното й посещение се очакваше тия дни.

Леглото бе пооправено, ала нощните шкафчета бяха претрупани с четива. По дебелия син килим бяха разхвърляни дрехи, очевидно не улучили коша за пране в ъгъла. На едно от нощните шкафчета до каната с вода и чашата, Шайбър забеляза малко кафяво шишенце.

— На етикета пише далмейн — обади се Екърт, проследил погледа му. — Имаш ли представа какво е?

— Сънотворно, предполагам.

— Охо! — Екърт застана пред шкафчето и направи няколко снимки на шишенцето, първо с единия фотоапарат, а после и с другия. — Може би не е получил сърдечен пристъп, в края на краищата. Защото както виждам си е пийнал и алкохол.

Шайбър забеляза полупразната бутилка „Гленливет“ на другото шкафче. Взря се по-отблизо в хапчетата.

— Добра теория, но в тоя случай не съм много убеден. Шишенцето изглежда почти пълно. Повечето самоубийци, които използват алкохол и хапчета, обикновено не оставят нищо на случайността. Изгълтват цялото шишенце. Може обаче да се помисли за нещастен случай, ако е взел едно-две и после е заспал във ваната. Трябва да се погрижим в лабораторията да направят пълно токсично изследване.

Той се обърна и излезе на терасата, следван по петите от Екърт. Присви очи срещу яркото слънце и кимна на полицаите, застанали на пост, сетне извади слънчевите си очила от джоба.

— Подводният масаж беше все още включен, когато пристигнах — рече Екърт. — Направих няколко снимки и после го изключих, за да можем по-добре да виждаме трупа.

Шайбър надникна през ръба на ваната. Старецът лежеше на една страна, свит на кълбо, точно както му бе казал Екърт по телефона. Ръката под него бе свита в лакътя и пъхната под главата му. Очите му бяха затворени и мъжът изглеждаше като заспал на дъното на ваната.

— Казваш, че масажът е бил включен? — обърна се той към Екърт. — Тия неща не са ли с таймер?

— Така е. Копчето е тук отзад. Не зная, може би таймерът се е повредил.

Шайбър се намръщи. Тежка чаша бе търкулната на една страна близо до ваната. Цялото й съдържание се бе изляло, с изключение на една-две капки.

— Снимал ли си я? — попита Шайбър. След като Екърт кимна, той вдигна чашата и я помириса. — Определено мирише на „Гленливет“. Донеси няколко найлонови торбички за веществени доказателства.

Екърт приближи до куфарчето, оставено до вратата, измъкна няколко торбички и хартиен плик. Шайбър кимна одобрително и пъхна чашата в найлоновата торбичка, внимавайки да запази няколкото капки течност. Сетне взе няколко проби от дървото, където се бе изляла чашата и ги пъхна в хартиения плик. Надписа всичко и го остави настрани.

— По-добре да вземем и хавлиената кърпа — рече той на Екърт и кимна към един от плетените столове. Пухкава хавлия лежеше върху възглавничката на седалката.

Ливърмор бе казал, че в портфейла на Корман има двеста долара. На долния етаж имаше доста скъпа стереоуредба, Шайбър бе забелязал и три телевизора — един долу, един в кабинета и един в спалнята. Картините по стените бяха оригинални и явно доста скъпи, доколкото можеше да прецени. Албърт Джейкъб Корман очевидно не беше бедняк. Кой знае какви други ценности е имало тук? Ала не се виждаше да е взето нищо. Сякаш Корман просто бе решил да изпие едно питие, да накисне старите си кости и да поспи на дъното на ваната.

— Добре, достатъчно — заяви Шайбър. — Искам да огледам по-добре тялото. Да извикаме съдебния лекар и да измъкнем човека оттам.

— Мислиш ли… — започна Екърт.

— Мисля, че денят е прекалено хубав, за да киснем тук повече, отколкото се налага — отвърна Екърт. „И освен това си мисля, че пропускам нещо“, добави той наум.