Тейлър Смит
Клубът на невинните (11)

Девета глава

Студеният блясък в стоманеносините очи на Рената в първия миг бе зашеметил Марая, отприщвайки цял рояк образи, които разклатиха наложеното спокойствие.

Малко момиченце, не повече от седемгодишно, само в тъмнината. То умира от страх. Нещо го е изтръгнало от неспокойния сън, ала в къщата, където непрестанно става течение, сега не се чува и звук. Странна тишина. В следващия момент детето отново го чува. Ужасяващ унизителен звук. Това е майка й, тя плаче в съседната стая. Детето привдига колене към гърдите си, превръща се в малка топчица. Пожелава си да изчезне, както успя да накара и него да изчезне. Люлее се напред-назад, шепти: „Съжалявам, че го накарах да си отиде, мамо. Извинявай, че го ядосах“.

Тълпата в музея се раздвижи като от полъх на вятър. Когато Марая вдигна очи Рената и министрите бяха изчезнали в галерията.

Тя пропъди гузния спомен, все едно сваляше от раменете си вехта наметка. „Не беше ти причината той да си тръгне, рече зрялата й същност на детето. Причината беше онази горгона с перлите. Тя ги завари двамата и това предизвика последното избухване на Бен, преди да напусне къщата с гръм и трясък. Ала вината не беше твоя.“

„Точно така. Защо тогава все още не мога да повярвам?“ — мрачно се запита Марая.

В галериите без прозорци осветлението беше приглушено, сивият мрамор бе покрит с драперии в тъмно синьо, привързани с тежки златни въжета. Плюшът и килимите с белезникав цвят поглъщаха шума от стъпките, ала в гърдите си Марая усещаше как отеква музиката на Римски Корсаков, която превръщаше гласовете в благоговеен шепот. Все едно бяха се озовали в църква, само дето обект на боготворене бяха все произведения на разкоша — скъпоценности, изложени в стъклени витрини, осветени под старателно подбран ъгъл от тавана. Яйца на Фаберже, обсипани със скъпоценни камъни. Позлатени икони и безценни църковни реликви. Царските одежди, шити специално за коронацията, украсени със златни ширити и лъскави военни отличия. Инкрустирани със скъпоценни камъни диадеми, колиета и рокли, носени от царицата и нейните четири хубави дъщери.

Следваха личните вещи — изящния плетен стол с филигранни орнаменти от ковано желязо, в която бе седял болния от хемофилия най-малък син. Войничетата, с които той си бе играл. Изящните бродерии, излезли изпод ръцете на сестрите му. Стотици снимки, писма и страници от дневниците на обречените Николай и Александра.

Марая зърна две тънки като вейки красавици, които въздишаха над любовните излияния на царя, написани на английски, за да заблудят любопитните придворни. Една по-възрастна жена чинно проля няколко сълзи над снимките на убитите деца.

Това си бе чисто воайорство в най-добрия холивудски стил, което предлагаше в една степен блясък и патос. „Тия стари болшевики никак не са били глупави, каза си тя. Живите монарси не са им били нужни, ала бързо-бързо са се досетили колко много ще спечелят, ако скрият тези богатства и документи наместо да ги изхвърлят и подпалят, както бяха сторили със собствениците им.“

Тя вече бе успяла да разгледа набързо изложбата следобеда, след като тайните служби и ФБР бяха приключили огледа за скрити бомби и капани. Сега търсеше Юри Беленко, твърдо решена да установи контакт колкото е възможно по-бързо, да се ориентира какви са неговите интереси и ако си струва, да уговори среща на по-благоприятен терен. След което можеше с чиста съвест да напусне това сборище на знаменитости.

Нямаше така лесно да се справи. Тълпата бе твърде многобройна, а Марая не бе от високите. Ако не се покатереше на някоя от мраморните пейки, нямаше начин да огледа присъстващите. Обикаляше от стая в стая, но не откриваше търсения човек. Зад всяка колона очакваше да налети на Рената. Ето че й хрумна идея. В центъра на сградата имаше остъклено фоайе, където предстоеше да се проведе приема по случай откриването. Ако се промъкнеше преди всички останали, би могла да заеме стратегическо място, откъдето първа да зърне Беленко, да направи така, че случайно да се срещнат — и в същото време да избегне сблъсъка с Рената.

Мина по най-краткия път към фоайето, зърна посребрената глава на Шелби Кид, приведена над калъф с пистолети. Външният министър Захаров стоеше до Държавния секретар, увлечен в пространно обяснение. Преводачът, застанал зад Кид, се опитваше да спазва темпото на бързата руска реч. Още преди Марая да види дали Юри Беленко е все така близо до своя министър, тълпата ги скри.

Тя бутна тежките стъклени врати към фоайето и отвътре я лъхна приятен аромат. Върху дълги, застлани със сини покривки маси, блестяха кристални чаши. Безброй бутилки шампанско и водка се изстудяваха в кофички с лед. Чинии от костен порцелан със златните инициали на „Арлън Хънтър“ стояха на купчини в двата края на огромната маса за сервиране. Сини пламъци трептяха под сребърни подноси с топли мезета, невероятно разнообразие от студени деликатеси покриваше всяко свободно местенце.

В центъра на масата за сервиране голяма ледена скулптура се издигаше от огромно плато с хайвер от белуга — двуглав орел с прибрани криле, стиснал скиптър и глобус, а на гърдите му се виждаше императорският кръст на Романови. Той се извисяваше на близо два метра, а двете му хищни глави гледаха на изток и на запад, сякаш все още зорко бдяха над огромната руска империя.

Неколцина от гостите набързо бяха обиколили галериите и сега опитваха безплатното шампанско. Марая отпрати сервитьора с бяло сако и зае позиция до една колона, откъдето можеше да наблюдава входа откъм последната изложбена зала, твърдо решена да не помръдва оттам. Не бе очаквала да я нападнат в гръб. Нечие екзалтирано възклицание здравата я стресна.

— Не ти ли хареса изложбата?

Марая рязко се извърна и в следващия момент се стъписа. До нея стоеше Рената Хънтър Кар, въпросително повдигнала оскубаните си изписани вежди. Отблизо жената изглеждаше далеч по-възрастна. Дори неестествено опънатата кожа не можеше да прикрие сините вени на старостта, а някога сините очи бяха добили жалък мътен блясък. Очевидно вечната младост се постигаше далеч по-трудно, отколкото се опитваха да ни убедят рекламите за козметика.

— Моля? — рече Марая.

— Попитах дали ти е харесала изложбата.

— Твърде впечатляваща.

— Не я разглежда дълго. — Думите прозвучаха като упрек, все едно възпитанието й бе подложено на проверка и тя се бе провалила. Преди да успее да отвърне обаче, жената продължи: — Ти си Марая, нали?

Марая бавно кимна.

— Знаех си. Помолих Шелби и министър Захаров да ме извинят и отидох да потърся Пол Чейни просто за да се уверя. Знаех си, че не бъркам.

— А, да. Пол — неволно повтори Марая. — Не знаех, че се познавате.

— Случвало се е пътищата ни да се пресекат. Той е очарователен, нали? Аз действително държах да те срещна — продължаваше да бъбри Рената, без да съзнава иронията. — Можехме да изберем и някой по-подходящ момент, но въпросът вече не търпи отлагане, тъй че колкото по-скоро, толкова по-добре, струва ми се.

— „По-подходящ момент“ звучи твърде нелепо, госпожо Кар. Пък и честно казано, не мога да си представя за какво можем да си говорим.

— О, за много неща, Марая. В края на краищата помежду ни, има нещо общо.

— И какво ще да е то?

— Баща ти. Ние и двете го обичахме. — Рената сви устни, сякаш бе преглътнала горчив хап. — Цялото това ровене в миналото. Да предадеш личните му книжа и ръкописите. Не е трябвало да го правиш.

Марая изправи гръб и се отблъсна от колоната. При нейния ръст малцина бяха онези, на които можеше да погледне отвисоко, но за щастие, Рената попадаше тъкмо в тази категория. Поне за това беше благодарна. Бе готова на всичко, само и само да получи надмощие в тази ситуация, която заплашваше да я изкара от равновесие.

— Отивате твърде далеч — рече тя. — Първо, не си спомням баща си с любов. И второ, дори да беше така, без съмнение, вие сте последният човек, с когото бих споделяла мили спомени за него.

— И все пак той принадлежеше и на двете ни.

— Не, не принадлежеше на двете ни! Вие го откраднахте. Отнехте го от живота ни, моя и на майка ми. Аз бях седемгодишна. Тя бе негова съпруга, пък и бременна при това. Знаехте ли? Замислихте ли се изобщо?

— Беше толкова отдавна…

— Далечно минало за вас, без съмнение. А за мен споменът е болезнено ярък, уверявам ви. Никога повече не го видях. През целия си кратък живот малката ми сестричка нито веднъж не видя баща си, нито той нея. Кажете, госпожо Кар, какво тук е общото помежду ни?

— Давам си сметка, че навремето това е било много болезнено.

— Каква проницателност.

Възрастната жена насреща й най-сетне се изчерви от неудобство.

— Що се отнася до книжата му — продължи Марая, — това изобщо не е ваша работа. Аз разполагам с тях. И ще постъпвам, както намеря за добре.

Беше й дошло до гуша. Тя се огледа, търсейки най-близкия изход. Хората обаче вече изпълваха залата. Тя все още можеше да се измъкне, ала вече бе привлякла любопитството на тълпата. В морето от лица обаче, забеляза един човек, чийто поглед бе вторачен в тях. Когато разбра, че са го забелязали, Нолан Кар приближи.

— Извинете, че ви прекъсвам, дами. Дойдох да те взема, майко. Министър Захаров тъкмо се чудеше къде си.

Нещо проблесна в сините очи на възрастната жена. Нетърпение? Рената Хънтър Кар не бе свикнала да я прекъсват.

— Кажи му, че ще дойда след малко — заяви Рената.

— Шелби иска да чуе за проекта „Нова Кримски“. Не е хубаво да пренебрегваме почетните си гости, нали? — Сетне се обърна към Марая и протегна ръка. — Струва ми се, че не се познаваме. Нолан Кар.

— Това е Марая Тардиф — припряно я представи Рената. — Марая, синът ми Нолан Кар. — Тя настойчиво задържа погледа й.

„Предупреждение? Молба?“ — зачуди се Марая, изпълнена с любопитство защо Рената я представи с фамилията на съпруга й, която тя рядко чуваше, освен от учителите на Линдзи и от някои приятели. Ако наистина се бе интересувала от нея, както твърдеше, сигурно знаеше, че професионално Марая продължаваше да използва фамилията Болт и след брака си, за да запази личния си живот далеч от работата и всичко останало.

Но какво значеше името Болт за Нолан? Той със сигурност знаеше за любовната афера на майка си с Бен. Не беше тайна, тъй като се споменаваше във всички биографии на Бен Болт, писани някога. Рената не бе единствената извънбрачна връзка на Бен, но се отличаваше с това, че бе последната и най-съдбоносната. Всеизвестно бе, че последният му полет до Европа е бил със своенравната дъщеря на Арлън Хънтър, както и фактът, че тя го бе изоставила там, така че когато се бе разболял, бе обречен да умре сам и без пукната пара в чужда страна. В края на живота си, както изглежда, Бен най-сетне бе намерил достоен противник от женски пол.

Но какво смяташе Нолан? Дали бурното минало на майка му го караше да се срамува? „В момента не изглежда ни най-малко притеснен“, помисли си Марая. Бе притиснал ръката й между своите с топла усмивка.

— Марая? Наистина прекрасно име. Приятно ми е да се запознаем.

— На мен също, Нолан. — Какво друго би могла да каже? Не бе негова вината, че майка му е толкова ужасна. Баща му, Джейкъб Кар, очевидно е бил почтен човек, уважаван главен прокурор на Калифорния, преди кариерата му да бъде прекъсната от фатален инфаркт. Да случиш поне с единия родител бе доста голям късмет. Тя прекрасно знаеше това.

— Наистина съжалявам, че трябва да отведа майка си — добави Нолан, — но нали знаете как е. Дългът зове.

Марая кимна с разбиране.

— Няма да ви задържам. Ние и без това приключихме. Не бива да карате министър да чака — подхвърли тя на Рената.

— Не, разбира се. Ще продължим разговора си някой друг път. — За пълно изумление на Марая възрастната жена я прегърна и целуна въздуха до бузата й, като изсъска в ухото й: „Постъпваш много глупаво!“ — Сетне се дръпна назад с ослепителна усмивка. — За мен беше истинско удоволствие да те видя отново, мила.

Тя хвана под ръка сина си и кимна рязко. Докато се връщаха обратно към галерията, отчетливите удари от токчетата на Рената отекваха като изстрели върху мраморния под на фоайето.

Марая забеляза Пол, застанал близо до двуглавата ледена скулптура заедно с кмета Риърдан и няколко души, които й бяха непознати. Очевидно я бе видял да говори с Рената, защото веждите му се повдигнаха въпросително. Тя опита да му се усмихне успокоително, ала една ръка се протегна пред очите й и грабна две чаши с шампанско от подноса на минаващия сервитьор.

Юри Беленко й подаде едната.

— Скъпа моя Марая! Най-сетне те хванах сама! — Той пое свободната й ръка и я поднесе към устните си.

— Юри, ето те и теб! Тъкмо те търсех.

— А, значи мислим еднакво. Забелязах те на терасата. Оттогава те търся.

— Как си?

— Нали знаеш какво казват — всеки ден над земята е хубав.

Марая се усмихна.

— Радвам се, че имаш хубав ден.

— Току-що стана много по-хубав — отвърна Юри и чукна чаша в нейната.

— И аз се радвам да те видя — рече Марая. „Което си беше чистата истина“, реши тя и с благодарност отпи от виното, от което наистина се нуждаеше. Нямаше начин да не изпита топли чувства към този мъж, който подхвърляше сълзливо-сантиметални забележки и притежаваше подкупващия навик да целува ръка на дамите. Най-очарователното нещо в него бе, че той прекрасно си даваше сметка колко е изкуствено всичко това. Ако международната интрига все още бе „великата игра“, то Юри Беленко я играеше със самонасмешка и стил.

Кафявите му очи срещнаха нейните и мъжът топло се усмихна. „Сластни очи“ биха казали някои. На четирийсет и три, разведен, според досието му в ЦРУ, той бе доста привлекателен, висок над метър и осемдесет, с широки рамене, леко възпълен. Не дебел, но с вида на човек, който не се лишава от удоволствия. Устните му бяха чувствени, косата — тъмна и гъста, сресана на път отстрани — твърде байроновски вид за политик — и той имаше навика разсеяно да прокарва пръсти през нея.

— Светът е малък — подхвърли той. — Надявах се да те срещна тук, но не бях сигурен, че от Държавния департамент ще те пуснат навън да поиграеш.

— О, раздрънках силно клетката си, като разбрах, че пристигаш с твоя министър — отвърна Марая. Това също бе част от играта. И двамата знаеха истинската работа на другия. Знаеха, че другият знае, ала се преструваха, че не е така.

— Какво мислиш за изложбата? — попита Юри.

— Съвсем в холивудски стил. Блясък, романтика, убийство — всички основни съставки на касов филм, не си ли съгласен?

— Част от нашата история. Малко славна, малко позорна. Можеш ли да твърдиш, че историята на твоята страна е лишена от позорни моменти?

— Ние, които сме изгаряли вещиците и сме имали роби? Убили сме няколко свои лидери и продължаваме всекидневно да се стреляме? — Тя поклати глава. — Не мисля, че ще си дам труда да претендирам за висок морал днес, Юри. Не исках да те обидя.

— Не съм обиден, скъпа Марая. А за изложбата си права. Малко е отблъскваща в известен смисъл. Историята като забавление. Неизбежно е, предполагам. Без съмнение борбите на нашето собствено поколение ще се превърнат в развлечение за следващото.

— Министър Захаров изглежда много добре тази вечер.

— Да, в добра форма е — съгласи се Беленко. — Току-що получихме известие от Москва, че премиерът Толкачов е подал оставка.

Марая изненадано се завъртя към него.

— Толкачов е подал оставка? Съобщено ли е официално?

— Скоро ще бъде.

— Боже мой. Значи не ни очакват скучни и отегчителни времена, в края на краищата.

Премиерът Константин Толкачов бе третият правителствен глава, станал жертва на икономическия и политическия смут в Руската федерация през последната година и половина. Неговото оттегляне разчистваше пътя за нов тласък напред на Захаров и силната коалиция от бившите комунисти и крайните националисти, които оглавяваше. Дългогодишният противник на Захаров, болният руски президент, едва ли щеше да намери извинение да не го назначи за премиер, което щеше да приближи избухливият външен министър с още една крачка до крайната му цел — самият президентски пост.

Което обяснява закъснението на Захаров за приема, помисли си Марая. Без съмнение следващите съобщения, засечени от сателитите на Управлението, щяха да потвърдят, че е разговарял с политическите си съюзници в Москва, стремейки се да затвърди позициите си.

Тя отново се вгледа в обикновено мрачния министър.

— Мислиш ли, че ще съкрати визитата си и ще побърза да се върне?

— Трудно е да се каже дали ще иска да се върне твърде бързо в Москва. На конференцията на държавите от Тихоокеанското крайбрежие ще представим голяма сделка.

— Предполагам, че подобни обществени изяви ще са в негова полза, особено ако сделката бъде одобрена.

Беленко отново погледна шефа си.

— Е, министър Захаров е твърдо решен да бъде видян като решение на проблемите на страната ни.

„Да бъде видян като решение? Странен избор на думи, помисли си Марая, при това от човек, който се гордееше с умението си да прави словесни каламбури.“ Дали Беленко се съмняваше, че министърът е решението? Доколко лоялен беше?

А може би тя се задълбочаваше прекалено много? В края на краищата той бе изпълнителен помощник на Захаров. Ако изиграеше картите си както трябва, можеше да стане дясната ръка на новия лидер на Русия — който, напомни си тя, също се бе издигнал от редиците на старото КГБ. След премахването на царската власт, контролът на тайната полиция бе основно изискване, за да се добереш и задържиш властта в Русия. Захаров и Беленко знаеха, че всеки, планирал да заеме твърде нестабилния политически връх, се нуждаеше от предан и експедитивен специалист по черните изкуства, който да му е под ръка.

Марая също се загледа в антуража на министъра. Сега говореше младият Нолан. „Браво на него“, помисли си Марая. Ако бе достатъчно напорист да накара Валери Захаров да замълчи и да го изслуша, очевидно имаше бъдеще.

— Юри? Не знаех, че внукът на Арлън Хънтър участва в проекта „Нова Кримски“ — рече тя.

Колегите на Марая наричаха „Нова Кримски“ „Лас Вегас в Крим“. Курортният район около Ялта бе превърнат в център за хазарт и забавления и някои смятаха, че може да съперничи на Монте Карло в хазартния бизнес на Европа.

Юри махна с ръка.

— Всъщност предложението е направено от самия Арлън Хънтър преди много години. Изключително грандиозна схема, но тогава изпреварила времето си. Твърде упадъчна за тогавашния режим.

— И сега, когато ще се осъществи, участват дъщерята и внукът на Арлън Хънтър?

— Освен всички останали. Съвместно начинание, което ще привлече множество международни партньори. Но стига сме говорили за бизнес и политика, скъпа Марая — рече Юри, хвана я за ръката и я отведе настрани. — Тъй като няма изгледи да ни оставят нещо от масата, а пък и тук е прекалено претъпкано и без това, не искаш ли да ми правиш компания за вечеря?

— Моля? Имаш предвид, някъде другаде?

— Можеш ли да се отделиш от твоя Държавен секретар за няколко часа?

— Предполагам — отвърна тя, — но твоят министър няма ли да има нужда от теб?

— Не за дълго. Той се движи по московско време. Обича да се оттегля рано, когато пътува.

— Ами ти? Часовата разлика сигурно се отразява и на теб.

— Всъщност не. Честно казано — добави той и отново поднесе ръката й към устните си, — чувствам се странно съживен. Е, какво ще кажеш? Ще се осмелиш ли да вечеряш с големия лош руснак?

Очите му предизвикателно проблясваха. Или кой знае? Може би това бе опит за прелъстяване? Като се имаше предвид, че трябваше да играе ролята на примамка, нещо никак не я биваше да разчита посланията. Годините щастлив брак бяха притъпили чувствителността на този радар.

Сетне си спомни Пол. Потърси го с поглед, изведнъж припомнила си, че сакът му е в нейната стая в „Бевърли Уилшър“. Господи, животът бе толкова сложен! Трябваше ли да намери начин първо да поговори с него? „Не, реши тя. Изборът да ме последва в Лос Анджелис бе негов.“ Той знаеше, че е дошла тук по работа. Нямаше нужда да знае, че осъществяването на контакт с Беленко бе задачата, за която бе изпратена. Във всеки случай каквито и да бяха отношенията й с Пол, двамата не бяха обвързани. Тя не го искаше, а той никога не бе настоявал за подобно нещо.

„А пък и това бе просто вечеря“, каза си тя.

— Юри, съгласна съм — отвърна Марая.