Тейлър Смит
Клубът на невинните (10)

Осма глава

„Двайсет и четири часа. Един ден“, пресметна Тъкър. Ако му провърви, може би два.

Вниманието на Гайст щеше да бъде отвлечено от турците, кюрдите и евентуалната възможност да осведоми президента, тъй че нямаше да забележи веднага, че докладът за папките на Навигатора не се е появил на бюрото му в обещания срок. Все пак този човек бе само брънка от веригата, жива машина за поглъщане на информация, която монополизираше и предоставяше по своя собствена преценка — отдавна изпитан и сигурен метод за напредък в кариерата. Рано или късно мисълта на заместник-директора на оперативния отдел щеше да се върне към папките в мазето. И тогава, предвиждаше Тъкър, щяха да започнат да го търсят.

Той пристъпваше от крак на крак на третия етаж в главната сграда на Управлението пред вратата, отворена само в горната си част, в очакване единствената служителка в голямата стая отвъд да го забележи. Все още не бе решил доколко неморално е онова, което смяташе да извърши.

Вратата бе двукрила, един вид на два етажа, като долната и горната част се отваряха независимо една от друга. Тази архитектурна приумица бе позната от някогашните фермерски къщи и хамбари в Холандия, а тук даваше възможност за проветрение и за разговори, докато долната част оставаше затворена и пречеше на нежелани натрапници като пилета и кучета, в случая — на някогашни шефове, дошли да поискат услуга.

Уонета Уокър бе съвсем сама в секцията за обработка на документи. Купища книжа бяха натрупани в ъгъла на бюрото й. Безбройните молби за отпечатване, копиране, сверяване, класифициране, зареждане и сваляне на дискети без съмнение изискваше включването на целия й екип утре, ала сега поне всички си бяха тръгнали — за огромно облекчение на Тъкър.

Уонета най-сетне вдигна поглед, в първия момент се сепна, а после на лицето й грейна широка усмивка. Очилата с половинки стъкла паднаха върху пищните й гърди и увиснаха на верижката около врата й.

— Виж ти! И това ако не е тъй отдавна изчезналият господин Франк Тъкър!

— Здравей, Уонета. Какво правиш тук толкова до късно?

Жената се изправи и пристъпи към вратата.

— Опитвам се да свърша едно друго. Не бих имала нищо против да си почина през уикенда след Четвърти юли, но засега възможностите не са обещаващи.

— Да не би ръководството да се сменило подхода?

— О, изобщо не знам — отвърна жената и се подпря на напречната рамка. — Аз самата много повече предпочитам да издавам заповеди наместо да ги изпълнявам.

Уонета беше едра жена, висока почти колкото Тъкър. Бяха почти връстници, така си мислеше Тъкър, макар че от чувство за приличие никога не беше я питал. И все пак тя по-добре от него поддържаше формата си. Наредени една до друга малки плитчици разделяха червеникавата й коса, а всяка плитчица завършваше с черни и кехлибарени мъниста, които подрънкваха при всяко движение. Кожата й с цвят на тъмен махагон сякаш блестеше в контраст с яркооранжевата туника с африкански мотиви, която тя бе облякла над черни панталони.

— Къде се кри досега всъщност? — попита тя.

— А, отделиха ми едно ъгълче на около три километра под земята вляво от Западна Вирджиния.

— Не ти е там мястото — възмути се Уонета. — Кога ще се върнеш в истинския живот и ще престанеш да се самобичуваш като някой смахнат монах?

— Не съм чак толкова зле — сви рамене Тъкър. — Не ходя на заседания, не ме гонят истерични срокове. Не изпълнявам тъпите заповеди на секретарките от седемдесетия етаж преди ден-два излезли от детските градини.

— Ясно. Че ти с какво щеше да се занимаваш, ако не можеше поне по една секретарка на ден да сдъвчеш?

— С това, с което се занимавам и в момента, предполагам. Виж, Уонета — рече Тъкър и вдигна папката с внимателно подбрани документи, която бе донесъл от кабинета си, — дали не би могла да ми прехвърлиш на дискета ей тези неща.

Тя отново сложи очилата и погледна дебелата папка.

— Всичките ли?

— Много ли те затруднявам?

— И сигурно ги искаш веднага. — Уонета повдигна вежда и внимателно се взря в него над очилата.

— Надявам се, не искам прекалено много. Аз самият не разполагам с много време.

— И ти си като всички други. — Жената поклати глава и мънистата меко затракаха.

— Харесва ми прическата ти, Уонета. Много ти отива.

— Спести си комплиментите, Франк Тъкър — закачливо му се скара тя и протегна ръка. — Дай ги насам. Впрочем какво съдържат?

Тъкър й подаде папката. Тя сбърчи нос, ударена от миризмата на мухъл. Изписаните на кирилица страници я накараха да се намръщи.

— Колко стари са тия документи? Дори не са английски.

— От един стар руски архив са. Въпросът е, че от мен се очаква да съставя подробно предложение за източниците, които са ми нужни, за да анализирам цялата наличност. Всъщност такава е тактиката за протакане на големите шефове. Бюрократите просто искат да ми вържат ръцете.

— Франк Тъкър! Наумил си си да изпревариш цялата опашка, а дори не разполагаш с официално разрешение от шефовете.

— Не, госпожо, наистина нямам такова.

— Имаш ли представа какво ме чака, ако не представям отчет за всяка минута от работното време, а и за всяко листче, което пристига и напуска отдела ми?

— Имам твърде ясна представа.

— В такъв случай — рече Уонета, възприела привидно спокойния тон, обикновено предназначен за умствено недоразвитите и секретарките от седемдесетия етаж, — защо просто не отидеш при онзи, който ти е възложил задачата и не го помолиш да се подпише?

— Защото става дума за Джак Гайст.

Все едно бе споменал Джак Изкормвача — милото изражение на Уонета тутакси изчезна. Тя хвана дръжката на вратата и рязко я отвори.

— Хайде, влизай и направи някаква магия — рече тя мрачно.

Туниката й се развя като опънато платно в посока към машините, наредени край отсрещната стена.

Тъкър виновно я последва. Онова, което бе намислил, можеше да струва службата на Уонета, ако се разкриеше, че му е помогнала, а него го чакаше пет до десет годишна присъда във федералния затвор „Алънуд“. Той самият не се боеше да поеме риска, ала не искаше да пострада старата му приятелка.

След кратка вътрешна борба реши, че участието й в цялата работа може изобщо да не се разчуе. Би могъл да твърди, че сам е копирал документите. Единствена Пати, запозната докъде се простират компютърните му умения, би прозряла лъжата, но пък тя вече не работеше тук. А и тя никога не би предала Уонета. Ако Уонета успееше да се справи сега, в отсъствието на останалия персонал, всичко щеше да бъде наред.

При мисълта за персонала, подчинен на Уонета, Тъкър неволно се усмихна.

Повече от четвърт век бе прекарал в ЦРУ и бе станал свидетел на революционни промени в организацията на всекидневната работа. Напоследък всеки служител имаше компютър на бюрото си, свързан с всички отдели в Лангли, а и бюрата на ЦРУ по света. Отговорните и високопоставени служители разполагаха с възможност за незабавен достъп до огромен архив данни и операции, както текущи, така и приключили. Системният софтуер съдържаше и съвсем лесни за попълване документи, с които и технически неандерталец като него можеше да се справи. Напоследък дори елементарното познаване на софтуера бе достатъчно, за да се правят базирани на събрани сведения оценки, които бяха жизненоважни за Управлението — тъкмо това производство уведомяваше администрацията и Конгреса относно заплахите за американската сигурност и оправдаваше милиардите долари, отпускани всяка година за издръжката на разузнавателната програма, бдяща за безопасността на нацията.

Навремето единствените компютри в Лангли бяха огромни тракащи машини, които заемаха цели стаи и се използваха най-вече за целите на шифрирането, един вид инструменти за разгадаване на засечените вражески съобщения. Що се отнася до огромното количество книжа, които бълваше Управлението, тежестта се поемаше от цяла армия проверени за надеждност машинописки, привлечени от Централната стенографска служба.

Уонета Уокър бе имала лошия късмет да постъпи в стенографската служба преди петнайсетина години, когато колелото на съвременните технологии вече се завърташе, създавайки нови възможности в определени сфери, но в същото време превръщайки някои умения в отживелица, също както някогашните тъкачки били заменени от механични станове, а заварчиците с компютъризирани роботи. Много от жените получили предложение да бъдат обучени за работа с компютрите, ала когато бюджетът бил насочен предимно към закупуване на нови системи много други били освободени от работа, тъй като се очаквало самите служители да пишат и обработват материалите си.

По това време Джак Гайст заемаше ту един, ту друг пост в администрацията, стратегически ход в кариерата му, предназначен да го изстреля в първия ешелон. Съкращаването на персонала в стенографската служба бе попаднало в неговата област на действие. Общо взето той се придържал стриктно към правилото последните постъпили да бъдат сред първите уволнени, макар че много скоро хората забелязали, че се допускат изключения, особено ако ставало дума за нахакани млади момичета, за които най-неочаквано се появили постове като „стажант-администраторки“.

Уонета Уокър тогава бе сред наскоро назначените, единствено с умения за машинопис, вдовица с двама сина на ръце. Прилаганата от Гайст схема не предвиждаше да отчете факта, че каквото й липсваше по отношение на опитност, тя компенсираше с усърдна работа, а семейното й положение я поставяше извън кръга на нахаканите девойчета.

За щастие, когато историята се разчу, Уонета временно работеше по заместване в съветския отдел, поверен на Тъкър, който имаше свой малък екип от секретарки, натоварени да обработват материалите, твърде деликатни, за да бъдат поверени на машинописния отдел. Когато Пати разбра, че се готвят да уволнят Уонета, Тъкър поиска още един човек за своя екип и не отстъпи, докато Гайст не се съгласи тъкмо Уонета да го заеме.

Уонета застана пред скенера и започна да подава документите, за чийто подбор Тъкър бе изгубил час и половина.

— Получих картичка от Пати — рече тя. След което се сепна и вдигна поглед. — Извинявай. Сбърках ли, като го споменах?

— Не, разбира се — отвърна Тъкър. — Преди седмица-две и аз говорих с нея. Пише ли ти, че си е взела куче?

— Естествено. Радвам се за нея. Значи вие двамата…

— Разделихме се като приятели — увери я Тъкър.

— Това е хубаво. — Тя му се усмихна и продължи да работи. Когато свърши, седна пред компютъра, пъхна нова дискета в устройството и прехвърли цялата информация на нея.

Тъкър я наблюдаваше, както винаги поразен от удивителната й бързина. Тя бе останала едва година в неговия отдел. Джак Гайст бе прехвърлен за шеф на бюро в чужбина, а безспорните качества на Уонета й осигуряваха чести повишения. Ето че сега оглавяваше един от техническите отдели, в който навремето дори не бяха я допускали. Преди няколко години се бе омъжила повторно, а сега имаше и внучета също като него.

— Какво става с Марая? — внезапно попита тя.

Тъкър я стрелна с поглед. По дяволите! Очевидно Уонета нищо не пропускаше.

— Какво за нея?

— Още ли излиза с оня импотентен фукльо?

— Не говори така — рече Тъкър, ала едва потисна усмивката си.

Уонета прехвърли и последния документ, извади дискетата и му я подаде.

— На добрите все не им върви. Ето заповядай.

Тъкър се взря в екрана.

— Вече го няма в системата, нали?

— Не. Изтрих всичко. Ти разполагаш с единственото копие, а това тук — добави тя, като се изправи и пъхна листата в папката — са ти оригиналите. Предполагам следва: „Изобщо не си ме виждала“, нали?

— Именно.

— Ясно. Сега сигурно съвсем ще ме забравиш.

— Глупости. Задължен съм ти.

— Отдавна не си ни гощавал с пиле „Марбела“.

Тъкър се усмихна. Наистина му се носеше славата на добър готвач, макар че човек не би повярвал, ако погледнеше как му висят дрехите, особено напоследък.

— Дадено. Тия дни ще ти звънна. Отново ти благодаря.

— Няма за какво. Само не забравяй да се обадиш. Ей, Франк! — викна тя, като задържа пред него отворената врата. — Не се отказвай от нея. Тя е умно момиче. Чуй какво ти казвам — дните на импотентния фукльо са преброени.

Тъкър вдигна заканително пръст.

— Ама ти си била опасна жена, Уонета.

— Опасна и много сладка — ухили се тя. — Хайде, изчезвай!

 

 

Тъкър се върна в кабинета си само за да използва машината за унищожаване на документи. За нула време съдържанието на папките на Навигатора се превърна в парцалени конфети.

После седна на стола си, постави дискетата от вътрешната страна на десния си прасец и я пристегна с дебели ластици. Придърпа чорапа си, грабна якето и куфарчето, заключи вратата и тръгна обратно към асансьора.

Охраната на изхода прегледа съдържанието на куфарчето му и отегчено махна. В следващия миг Тъкър бе навън.