Лемъни Сникет
Вивариумът с влечугите (9)

Глава девета

Когато Вайълет отвори огромната врата на Вивариума с влечугите, те все още си бяха там в своите клетки, книгите все още си бяха там по своите полици, а слънцето все още нахлуваше през стъклените стени, но помещението просто не беше вече същото. Въпреки че доктор Ла Фрофаг беше изнесъл тялото на чичо Монти, Вивариумът с влечугите не бе тъй привлекателен както преди и навярно никога вече нямаше да бъде. Това, което се случва на определено място, може да вгорчи чувствата ти към него, също както мастило може да опетни бял чаршаф. Можеш да го переш ли, переш и все пак никога да не забравиш как са се стекли обстоятелствата — израз, който тук означава „какво се е случило и е натъжило всички“.

— Не искам да вляза — каза Клаус. — Чичо Монти е умрял тук.

— Знам, че не искаме да бъдем тук — отговори Вайълет, — но трябва да свършим една работа.

— Работа ли? — попита Клаус. — Каква работа?

Вайълет скръцна със зъби.

— Трябва да свършим една работа — каза, — която би трябвало да свърши господин Поу, но както обикновено, той има добри намерения, обаче с нищо не ни помага.

Клаус и Съни въздъхнаха, когато тя изрече гласно нещо, което трите деца чувстваха, откакто господин Поу се нагърби с техните дела, но никога не бяха споделяли едно с друго.

— Господин Поу — продължи Вайълет — не вярва, че Стефано и Граф Олаф са едно и също лице. А пък вярва, че смъртта на чичо Монти е злополука. Трябва да докажем, че и в двата случая греши.

— Но Стефано няма татуировка — изтъкна Клаус. — А доктор Ла Фрофаг е намерил отрова от Мамбата на злото в кръвта на Монти.

— Знам, знам — отговори Вайълет припряно. — Ние, тримата, знаем истината, но за да убедим възрастните, трябва да намерим улики и доказателства за плана на Стефано.

— Де да бяхме намерили по-рано улики и доказателства — каза Клаус мрачно. — Може би щяхме да спасим живота на чичо Монти.

— Никога няма да узнаем — прошепна Вайълет. Тя се огледа във Вивариума с влечугите, за който чичо Монти бе работил целия си живот. — Но ако сложим Стефано зад решетките за това убийство, поне ще му попречим да стори зло на някого друг.

— Включително и на нас — изтъкна Клаус.

— Включително и на нас — съгласи се Вайълет. — Сега, Клаус, намери всички книги на чичо Монти, които биха могли да съдържат сведения за Мамбата на злото. Кажи ми, когато намериш нещо.

— Такова проучване може да отнеме дни — рече Клаус, оглеждайки обемистата библиотека на Монти.

— Но ние нямаме дни — заяви Вайълет твърдо. — Дори нямаме часове. „Просперо“ ще отплава от Мъгливи мостик в пет часа и Стефано ще направи всичко каквото може, за да се озовем на кораба. А окажем ли се насаме с него в Перу…

— Добре, добре — каза Клаус. — Да почваме. Ето, вземи тази книга.

— Няма да взема никаква книга — отсече Вайълет. — Докато ти си в библиотеката, аз ще се кача в стаята на Стефано да видя дали няма да намеря някакви улики.

— Сама? — попиша Клаус. — В неговата стая?

— Ще е съвсем безопасно — каза Вайълет, въпреки че не беше никак сигурна. — Залягай над книгите, Клаус. Съни, ти наблюдавай вратата и захапи всекиго, който се опита да влезе.

— Акройд! Роджър! — рече Съни, което вероятно означаваше нещо като „Слушам! Слушам!“.

Вайълет излезе и — вярна на обещанието си — Съни седна близо до вратата, оголила зъби. Клаус отиде до дъното на помещението, където беше библиотеката, избягвайки грижливо пътеката, край която се съхраняваха отровните змии. Той дори не искаше да погледне Мамбата на злото, нито друго смъртоносно влечуго. Макар да знаеше, че за смъртта на чичо Монти е виновен Стефано, а не змията, Клаус не можеше да понесе да погледне влечугото, сложило край на щастливите дни, на които се бяха наслаждавали той и сестрите му. Клаус въздъхна, отвори една книга и — както в много други случаи, когато средното дете Бодлер не искаше да мисли за своето положение — почна да чете.

Сега се виждам принуден да използвам доста изтърканата фраза „а в същото време“. Думата „изтъркана“ тук означава „използвана толкова много пъти, че докато дойде ред да я използва Лемъни Сникет, тя е станала досадно клише“. „А в същото време“ е фраза, употребявана да свърже това, което става в една част на историята, с онова, което става в друга част на историята, и тук се отнася до нещата, които правеше Вайълет, докато Клаус и Съни седяха във Вивариума с влечугите. Защото, когато Клаус започна своето проучване на библиотеката на чичо Монти, а Съни пазеше вратата с острите си зъби, Вайълет се бе заловила с нещо, което — убеден съм — ще представлява интерес за вас.

А в същото време Вайълет беше отишла да слухти на кухненската врата, за да долови какво казват възрастните. Както сигурно знаете, тайната на успешното подслушване е да не те хванат и Вайълет се движеше колкото може по-тихо, като се стараеше да не стъпва там, където подът скърцаше. Щом стигна до вратата на кухнята, тя извади от джоба панделката за косата си и я пусна на пода, та ако някой би отворил вратата, можеше да твърди, че е коленичила, за да вдигне панделката, а не за да подслушва. Този трик беше научила още като много малка, когато подслушваше до вратата на спалнята на своите родители, за да чуе какво ли са намислили за нейния рожден ден, и — като всички добри трикове — той все още вършеше работа.

— Но, господин Поу, ако Стефано се вози с мен в моята кола, а вие карате джипа на доктор Монтгомъри — казваше тъкмо доктор Ла Фрофаг, — как ще знаете по кой път да хванете?

— Разбирам какво имаше предвид — отговори господин Поу. — Обаче не вярвам, че Съни ще е съгласна да седи в скута на доктор Монтгомъри, след като той е мъртъв. Трябва да измислим друг начин.

— Сетих се — обади се Стефано. — Аз ще карам децата в колата на доктор Ла Фрофаг, а доктор Ла Фрофаг може да пътува с вас и доктор Монтгомъри в джипа на доктор Монтгомъри.

— Боя се, че това не може да стане — каза доктор Ла Фрофаг изтежко. — Законите в този град не позволяват някой друг да кара моята кола.

— А ние дори не сме обмислили въпроса за багажа на децата — рече господин Поу.

Вайълет стана. Беше чула достатъчно, за да знае, че има време колкото й трябва да се качи в стаята на Стефано. Тихо, много тихо Вайълет изкачи стълбите и тръгна по коридора към вратата на Стефано, където бе седял с ножа в ръка през онази ужасна нощ. Когато достигна вратата му, Вайълет спря. Чудна работа, помисли си тя, че всичко, свързано с Граф Олаф, е страшно. Той беше толкова зловещ човек, та даже самият вид на вратата на спалнята му можеше да накара сърцето й да бие силно. Вайълет осъзна, че почти се надява Стефано да се втурне нагоре по стълбите и да я спре — просто за да не трябва да отвори тази врата и да влезе в стаята, където беше спал. Но после помисли за собствената си безопасност и за безопасността на брат си и сестра си. Ако нашата безопасност е застрашена, често намираме храброст, която не сме знаели, че притежаваме, и най-голямото дете Бодлер откри, че може да бъде достатъчно храбро, за да отвори вратата. Рамото на Вайълет все още я болеше от удара при автомобилния сблъсък, но тя натисна месинговата брава на вратата и влезе.

Както Вайълет предполагаше, стаята беше мръсна и разхвърляна. Леглото не бе оправено и навсякъде по него имаше косми и трохи от бисквити. По пода лежаха струпани на неугледни купчини вестници и каталози за поръчки по пощата. Върху тоалетната масичка стоеше малка сбирка от полупразни винени бутилки. Вратата на гардероба беше отворена и излагаше на показ няколко ръждиви телени закачалки, които потреперваха от течението в стаята. Завесите на прозорците бяха смачкани и покрити с някаква люспеста кора, а когато приближи, Вайълет разбра с ужас, че Стефано си е секнал носа в тях.

Но макар и отвратителни, засъхналите сополи не бяха онзи вид улики, на които се надяваше Вайълет. Най-голямото сираче Бодлер стоеше насред стаята и оглеждаше гадната безредица. Всичко беше ужасно, нищо не й вършеше работа. Вайълет разтри оболеното си рамо и си спомни случая, когато тя, брат й и сестра й живееха при Граф Олаф и се озоваха заключени в стаята му в кулата. Въпреки че беше страшно да си хванат в капан в неговата светая светих — израз, който тук означава „мръсна стая, където се кроят зловещи планове“ — то се оказа доста полезно, защото можаха да обмислят всичко за брачния закон и да намерят начин да се измъкнат от опасното си положение. Обаче тук, в светая светих на Стефано в къщата на чичо Монти, всичко, което Вайълет можеше да намери, бяха признаци на нечистоплътност. Някъде Стефано трябваше да е оставил улики, които Вайълет можеше да намери и да използва, за да убеди господин Поу, но къде ли бяха те? Обезсърчена и обзета от страх, че е прекарала прекалено много време в спалнята на Стефано, Вайълет тихо се върна долу.

— Не, не, не — казваше тъкмо господин Поу, когато тя спря пак до кухненската врата да подслушва. — Доктор Монтгомъри не може да кара. Той е мъртъв. Трябва да има друг начин да уредим това.

— Казах ви вече толкова пъти — обади се Стефано и Вайълет позна, че той почва да се ядосва. — Най-лесният начин е аз да отведа трите деца в града, докато вие ме следвате с доктор Ла Фрофаг и трупа. Какво по-просто от това?

— Може би сте прав — въздъхна господин Поу, а Вайълет забърза към Вивариума с влечугите.

— Клаус, Клаус — извика тя. — Кажи ми, че си намерил нещо! Отидох в стаята на Стефано, обаче там няма нищо, което би ни помогнало, и мисля, че Стефано ще ни вземе сами в неговата кола.

Клаус се усмихна в отговор и зачете на глас от книгата, която държеше:

— Мамбата на злото — прочете той — е една от най-смъртоносните змии в това полукълбо, известна със странгулационната си хватка, използвана съвкупно със смъртоносната й отрова, като придава на жертвите сумрачен оттенък, при вида на който човек изпитва ужас.

— Странгулационна? Съвкупно? Сумрачен? Оттенък? — повтори Вайълет. — Нямам представа за какво говориш.

— И аз нямах — призна Клаус, — докато не потърсих някои думи в речника. „Странгулационна“ означава „удушаваща“. „Съвкупно“ означава „заедно“. „Сумрачен“ означава „тъмен“. А „оттенък“ означава „цвят“. И така, Мамбата на злото е известна с това, че удушава хората, докато ги хапе, така че труповете им потъмняват от насинявания.

— Престани! Престани! — извика Вайълет и запуши ушите си. — Не искам да слушам повече какво се е случило на чичо Монти!

— Не ме разбираш — каза Клаус кротко. — Това не се е случило на чичо Монти.

— Но доктор Ла Фрофаг каза, че във вените на Монти имало отрова от Мамба на злото — възрази тя.

— Сигурен съм, че е имало — каза Клаус, — но тя не е попаднала там чрез змията. Ако беше така, тялото на чичо Монти щеше да е потъмняло от насинявания. А ти и аз помним, че то беше от бледо по-бледо.

Вайълет понечи да каже нещо и после спря, като си спомни бледото, толкова бледото лице на чичо Монти, когато го откриха.

— Вярно — рече. — Но как е бил отровен тогава?

— Помниш ли как чичо Монти ни разказа, че държал в епруветки отрови от всичките си змии, за да ги изследва? — попита Клаус. — Мисля, че Стефано е взел отровата и я е инжектирал на чичо Монти.

— Наистина ли? — Вайълет потръпна. — Това е ужасно.

— Окипи! — изпищя Съни, очевидно в знак на съгласие.

— Когато кажем на господин Поу — заяви Клаус самоуверено, — ще арестуват Стефано за убийството на чичо Монти и ще го пратят в затвора. Няма повече да се опитва да ни отвлече в Перу, нито да ни заплашва с ножове, нито да ни кара да му носим куфара и разни такива.

Вайълет загледа брат си с очи, разширени от възбуда.

— Куфарът! — възкликна тя. — Неговият куфар!

— Какви ги говориш? — каза Клаус озадачено и Вайълет тъкмо щеше да му обясни, когато на вратата се почука.

— Влезте — извика Вайълет и даде знак на Съни да не захапва господин Поу, щом той прекрачи прага.

— Надявам се, че сте се поуспокоили — каза господин Поу, поглеждайки едно подир друго и трите деца — и не храните повече заблудата, че Стефано е Граф Олаф.

Когато господин Поу употреби тук думата „храните“, той имаше предвид „изпитвате в сърцата си“, а не, че децата са „давали на заблудата пържоли, сладкиши или компот“.

— Дори ако не е Граф Олаф — каза Клаус предпазливо, — ние мислим, че той може да е виновен за смъртта на чичо Монти.

— Глупости! — възкликна господин Поу, а Вайълет даде знак на брат си, като поклати неодобрително глава. — Смъртта на чичо Монти е ужасна злополука и нищо повече!

Клаус вдигна книгата, която четеше.

— Но докато вие бяхте в кухнята, ние четохме за змиите и…

— Чели сте за змиите? — изненада се господин Поу. — Бих рекъл, че след това, което се случи с доктор Монтгомъри, ще искате да четете за всичко друго освен за змии.

— Обаче аз открих нещо — каза Клаус, — което…

— Няма значение какво си открил за змиите — прекъсна го господин Поу и извади носната си кърпа. Децата Бодлер изчакаха, докато той се изкашля в нея, преди да я върне в джоба си. — Няма значение — повтори господин Поу — какво си открил за змиите. Стефано не разбира нищо от змии. Самият той ни го каза.

— Но… — настоя Клаус, обаче се прекъсна, когато видя Вайълет. Тя пак поклати глава към него, съвсем лекичко. Беше сигнал да не казва нищо повече. Клаус погледна сестра си, после господин Поу и си затвори устата.

Господин Поу се изкашля леко в носната си кърпа и погледна ръчния си часовник.

— Сега, след като решихме този въпрос, остава проблемът с колите. Знам, че на вас, тримата, ви се искаше да видите отвътре лекарски автомобил, но ние го разисквахме надълго и нашироко и просто няма начин това да се осъществи. Вие, тримата, ще пътувате до града със Стефано, а пък аз ще пътувам с доктор Ла Фрофаг и чичо ви Монти. Сега Стефано и доктор Ла Фрофаг разтоварват всичките куфари и ще тръгнем след няколко минути. Моля да ме извините, но трябва да се обадя в Херпетологичното дружество, за да им съобщя лошата новина.

Господин Поу се изкашля още веднъж в носната си кърпа и напусна помещението.

— Защо не искаше да кажа на господин Поу какво съм прочел? — попита Клаус Вайълет, когато се увери, че господин Поу е извън обсега на чуваемостта — израз, който тук означава „достатъчно далеч, за да не го чуе“.

Вайълет не отговори. Тя гледаше през стъклената стена на Вивариума с влечугите и наблюдаваше как доктор Ла Фрофаг и Стефано вървят покрай змиеобразните плетове към джипа на чичо Монти. Стефано отвори вратата на джипа и доктор Ла Фрофаг започна да изнася куфари от задната седалка със странно скованите си ръце.

— Вайълет, защо не искаше да кажа на господин Поу какво съм прочел?

— Когато възрастните дойдат да ни вземат, — каза Вайълет, без да обръща внимание на въпроса на Клаус, — задръж ги във Вивариума, докато се върна.

— Но как ще го направя? — попита Клаус.

— Намери начин да им отвлечеш вниманието — отговори Вайълет припряно, докато продължаваше да гледа през прозореца към малката купчина куфари, която редеше доктор Ла Фрофаг.

— Да им отвлека вниманието ли? — попита Клаус тревожно. — Как?

— За Бога, Клаус — отговори голямата му сестра. — Прочел си стотици книги. Сигурно си прочел някъде как се отвлича нечие внимание.

Клаус се замисли за секунда.

— За да спечелят Троянската война — каза, — древните гърци скрили войници в огромен дървен кон. Това е вид отвличане на вниманието. Но аз нямам време да построя дървен кон.

— Тогава трябва да измислиш нещо друго — каза Вайълет и тръгна към вратата, все още вперила очи през прозореца.

Клаус и Съни погледнаха първо сестра си, а после — през прозореца на Вивариума с влечугите в посоката, накъдето гледаше тя. Забележително е, че на различни хора ще им хрумнат различни мисли, когато гледат едно и също нещо. Защото, докато двете по-малки деца Бодлер гледаха купчината куфари, те мислеха единствено, че ако не направят бързо нещо, ще се озоват сами със Стефано в джипа на чичо Монти. Но от начина, по който Вайълет гледаше втренчено нататък, докато напускаше Вивариума с влечугите, личеше, че явно мисли нещо друго. Клаус и Съни не можеха да си представят какво е то, обаче сестра им беше стигнала по някакъв начин до друго заключение, докато гледаше собствения си кафяв куфар или може би бежовия с вещите на Клаус, или мъничкия сив, който беше на Съни, или може би големия черен с лъскавия сребърен катинар, който принадлежеше на Стефано.