Лемъни Сникет
Вивариумът с влечугите (6)

Глава шеста

Лошите обстоятелства имат обичая да развалят неща, които иначе биха били приятни. Така стана със сираците Бодлер и филма „Зомбита в снега“. Целия следобед трите деца седяха и се тревожеха във Вивариума с влечугите под язвителния поглед на Стефано и нехайното бърборене на чичо Монти — думата „нехайно“ тук означава, че той „не съзнава, че Стефано всъщност е Граф Олаф, и следователно се излага на голяма опасност“. Затова, когато стана вечер, децата нямаха никакво настроение за филмови забавления. Джипът на чичо Монти беше прекалено малък, за да побере него, Стефано и трите сирачета, та Клаус и Вайълет деляха едно място, а горката Съни трябваше да седи в мърлявия скут на Стефано, обаче бодлерчетата бяха твърде залисани и дори не обърнаха внимание на тези неудобства.

В киното децата седяха едно до друго, с чичо Монти от едната страна, а Стефано седеше в средата и лапаше пуканки. Но децата бяха прекалено притеснени, за да ядат нещо и прекалено заети да проумеят какво крои Стефано, за да се насладят на „Зомбита в снега“, който беше добър филм. Когато зомбитата излязоха за първи път от снежните преспи около алпийското рибарско селце, Вайълет се опита да си представи начин, по който Стефано можеше да се качи без билет на борда на кораба „Просперо“ и да замине с тях за Перу. Когато старейшините на селището издигнаха преграда от яко дъбово дърво, а зомбитата си изгризаха път през нея, Клаус обмисляше какво точно беше имал предвид Стефано, когато говореше за злополуки. А когато Герта, малката млекарка, се сприятели със зомбитата и ги помоли да не изяждат повече жители от селото, Съни, която, естествено, не беше достатъчно голяма, за да осъзнае положението на сираците, се опитваше да измисли начин за проваляне на кроежите на Стефано, каквито и да бяха те. Във финалната сцена на филма зомбитата и селяните празнуваха заедно Първи май, но трите сирачета Бодлер бяха прекалено напрегнати и изплашени, за да изпитат и най-малка радост. По пътя към къщи чичо Монти се опита да разговаря с притихналите разтревожени деца, но те едва продумваха в отговор и най-сетне той също млъкна.

Когато джипът спря до змиеобразните плетове, бодлерчетата изскочиха навън и хукнаха към входната врата, без дори да кажат „лека нощ“ на своя озадачен настойник. С натежали сърца изкачиха стълбите към спалните си, но — стигнали до вратите — не намериха сили да се разделят.

— Не бихме ли могли да нощуваме в една стая? — обърна се Клаус плахо към Вайълет. — Нощес се чувствах сякаш съм в затворническа килия, докато се тревожех съвсем сам.

— Аз също — призна Вайълет. — Щом няма да спим, може да не спим на едно и също място.

— Тикко — съгласи се Съни и последва сестра си и брат си в стаята на Вайълет.

Вайълет се огледа в спалнята и си спомни колко беше радостна неотдавна, че се нанася в нея. Сега огромният прозорец с изглед към змиеобразните плетове й се струваше потискащ вместо вдъхновяващ, а празните листове, забодени по стените, вместо да са удобни, сякаш само й напомняха колко е разтревожена.

— Виждам, че не си работила много върху своите изобретения — каза Клаус кротко. — Аз изобщо не съм чел. Щом е наблизо, Граф Олаф като че ли слага капак на въображението.

— Невинаги — изтъкна Вайълет. — Когато живеехме при него, ти прочете всичко за брачния закон, за да разкриеш плана му, пък аз измислих кука захватка, за да го спра.

— Обаче в сегашното положение — каза Клаус мрачно, — дори не знаем какво крои Граф Олаф. Как можем да измислим план, като не знаем какъв е неговият план?

— Хайде да поразсъждаваме върху това — предложи Вайълет, използвайки израз, който тук означава „да говорим за нещо надълго и нашироко, докато го разберем напълно“. — Граф Олаф, наричайки себе си Стефано, е дошъл в тази къща под това прикритие и очевидно иска да се добере до Бодлеровото богатство.

— И — продължи Клаус, — когато сложи ръка върху него, смята да ни убие.

— Тадю — промълви Съни изтежко, което вероятно означаваше нещо като „Намираме се в отвратително положение“.

— Само че — каза Вайълет — ако той ни стори нещо, няма начин да спипа нашето богатство. Затова миналия път се опита да се ожени за мен.

— Слава Богу, че не успя — възкликна Клаус и потръпна. — Тогава Граф Олаф щеше да ми е зет. Но този път не е намислил да се жени за теб. Спомена нещо за злополука.

— И за отиване на място, където престъпленията се разкривали по-трудно — каза Вайълет, припомняйки си думите му. — Това трябва да означава Перу. Но Стефано няма да дойде в Перу. Чичо Монти скъса билета му.

— Дууг!

Съни нададе отчаян вик на безизходица и взе да удря с мъничкия си юмрук по пода. Изразът „вик на безизходица“ означава тук, че „човек не е в състояние да измисли какво друго да каже“, и Съни не беше единствената, която имаше това чувство. Вайълет и Клаус бяха, естествено, твърде големи, за да казват неща като „Дууг!“, но им се искаше да не бяха. Искаше им се да могат да проумеят плана на граф Олаф. Искаше им се положението им да не изглежда толкова загадъчно и безнадеждно, както изглеждаше, и им се искаше да са достатъчно малки, за да изкрещят просто „Дууг!“ и да заудрят с юмруци по пода. А най-много от всичко, разбира се, им се искаше родителите им да бяха живи и трите бодлерчета да са в безопасност в дома, където се бяха родили.

И също толкова горещо, както на сираците Бодлер им се искаше обстоятелствата да бяха други, на мене ми се иска да можех някак си да променя за вас обстоятелствата на тази история. Дори както си седя тук на толкова сигурно място, че по-сигурно от това не би могло да бъде, и тъй далеч от Граф Олаф, почти не съм в състояние да напиша още една дума. Навярно би било най-добре да затворите още сега книгата и никога да не прочетете докрай тази ужасяваща история. Ако искате, можете да си внушите, че час по-късно сираците Бодлер внезапно са проумели какво крои Стефано и са успели да спасят живота на чичо Монти. Можете да си представите как пристига полицията с всичките си сирени и святкащи лампи и откарва Стефано в затвора, където той остава до края на живота си. Можете да си въобразите — макар и то да не е така — че бодлерчетата живеят и до днес щастливо с чичо Монти. Или — най-добре — можете да си създадете илюзията, че родителите Бодлер не са загинали и че ужасният пожар и Граф Олаф, и чичо Монти, и всички останали злополучия не са нищо повече от сън — плод на въображението.

Обаче това не е щастлива история, нито пък аз съм щастлив, когато ви казвам, че сираците Бодлер седяха цялата нощ безсловесни в стаята на Вайълет — думата „безсловесни“ тук означава „без да говорят“, а не, че „внезапно са онемели“. Ако някой бе надникнал през прозореца на спалнята, когато утринното слънце изгря, щеше да види трите деца, сгушени едно до друго на леглото с широко отворени очи, помръкнали от тревога. Но никой не надникна през прозореца. Някой почука на вратата — четири силни удара, сякаш заковаваше нещо.

Децата примигаха и се спогледаха.

— Кой е? — извика Клаус, а гласът му беше пресипнал от дългото мълчане.

Вместо отговор онзи, който стоеше там, просто натисна бравата и вратата бавно се отвори. Беше Стефано — със съвършено намачкани дрехи, а очите му блестяха по-ярко от когато и да било преди.

— Добро утро — каза той. — Време е да тръгваме за Перу. В джипа има място само за трима сираци и за мен, та побързайте.

— Вчера ви казахме, че вие няма да пътувате — обади се Вайълет, като се надяваше гласът й да звучи по-храбро, отколкото се чувстваше самата тя.

— Чичо ви Монти няма да пътува — отговори Стефано и вдигна онази част на челото си, където трябваше да е веждата му.

— Не ставайте смешен — каза Клаус. — Чичо Монти не би пропуснал тази експедиция за нищо на света.

— Попитайте го — рече Стефано и бодлерчетата видяха познато изражение по лицето му. Устата почти не помръдна, но очите му блестяха, сякаш току-що е разказал шега. — Защо не го попитате? Той е долу във Вивариума с влечугите.

— Ще го попитаме — натърти Вайълет. Чичо Монти няма никакво намерение да ви позволи да ни отведете сам в Перу.

Тя стана от леглото, хвана ръцете на брат си и сестра си и мина бързо покрай Стефано, който се подхилваше до вратата.

— Ще го попитаме — повтори тя, а Стефано се поклони леко, когато децата излязоха от стаята.

Коридорът беше странно тих и пуст — като очите на череп.

— Чичо Монти? — извика Вайълет от края на коридора.

Никой не отговори. Освен няколко изскърцвания по стъпалата, къщата беше зловещо притихнала, сякаш от много години е изоставена.

— Чичо Монти? — извика Клаус, вече от подножието на стълбата.

Не чуха нищо.

Застанала на пръсти, Вайълет отвори огромната врата на Вивариума с влечугите и за миг децата втренчиха очи като хипнотизирани в помещението, очаровани от странната синкава светлина, която изгревът хвърляше през стъкления таван и стените. В бледото сияние те можеха да видят само силуетите на разните влечуги, които се движеха из клетките си или спяха, свити на безформени тъмни купчинки.

Стъпките на трите деца отекваха от искрящите стени, докато пресичаха Вивариума с влечугите към отвъдната му страна, където ги очакваше библиотеката на чичо Монти. Въпреки че тъмното помещение им се струваше тайнствено и странно, това беше успокоителна тайнственост и безопасна странност. Спомниха си уверението на чичо Монти — че ако отделят време да научат фактите, тук, във Вивариума с влечугите, няма да им се случи нищо лошо. Обаче вие и аз си спомняме, че уверението на чичо Монти беше заредено с драматична ирония, и сега тук, в мъждивата светлина на ранното утро, тази ирония щеше да даде плод — израз, който тук означава, че „бодлерчетата щяха най-сетне да получат урок от случилото се“. Защото тъкмо когато стигнаха до книгите, трите деца зърнаха в далечния ъгъл голяма неопределена купчина. Притеснен, Клаус включи една от лампите за четене, за да види по-добре. Неопределената купчина се оказа чичо Монти. Устата му бе леко зинала, сякаш е изненадан, очите му бяха широко отворени, но той като че ли не виждаше децата. Лицето му, обикновено толкова розово, беше много, много бледо, а под лявото му око имаше две дупчици точно на една линия, какъвто белег оставят двата зъба на змия.

— Дийво суум? — попита Съни и взе да дърпа единия крачол на панталона му. Чичо Монти не помръдна.

Както той ги беше уверил, на сираците Бодлер не се случи нищо лошо във Вивариума с влечугите, обаче нещо много лошо се бе случило на чичо Монти.