Лемъни Сникет
Вивариумът с влечугите (2)

Глава втора

— Да не би Съни да не обича кокосов орех? — попита чичо Монти.

Той, господин Поу и сираците Бодлер бяха насядали около яркозелена маса, всеки с парче от тортата на чичо Монти пред себе си. Както кухнята, така и тортата бяха все още топли от печенето. Тортата беше разкошна, сочна, с много крем и с идеалното количество кокосов орех в нея. Вайълет, Клаус и чичо Монти почти дояждаха своите парчета, но господин Поу и Съни бяха хапнали само по един малък залък.

— Право да ви кажа — обади се Вайълет, — Съни всъщност не обича да яде меки неща. Предпочита много твърда храна.

— Колко необичайно за едно бебе! — рече чичо Монти. — Но за много змии не е никак необичайно. Северноафриканската дъвкачка например е змия, която по всяко време трябва да има нещо за дъвчене, защото иначе започва да яде собствената си уста. Много трудно се отглежда в плен. Дали Съни ще иска един суров морков? Доста е корав.

— Суров морков ще й се услади, доктор Монтгомъри — отговори Клаус.

Новият законен настойник на децата стана и тръгна към хладилника, но после се обърна и размаха пръст към Клаус.

— И никакво такова „доктор Монтгомъри“! — каза. — Струва ми се прекалено официално. Наричайте ме „чичо Монти“! Дори моите колеги херпетолози не ме наричат „доктор Монтгомъри“.

— Какво значи „херпетолози“? — попита Вайълет.

— А как ви наричат? — попита Клаус.

— Деца, деца — рече господин Поу строго. — Не толкова много въпроси.

Чичо Монти се усмихна на сираците.

— Нямам нищо против въпроси — каза той. — Те са признак за любознателен ум. Думата „любознателен“ означава…

— Знаем какво означава — прекъсна го Клаус. — Да си изпълнен с въпроси.

— Е, щом като знаете какво означава — каза чичо Монти и подаде един голям морков на Съни, — би трябвало да знаете и какво е херпетология.

— Изучаване на нещо — рече Клаус. — Щом в една дума има „ология“, става дума за изучаване на нещо.

— Змии! — извика чичо Монти. — Змии, змии, змии! Тях изучавам! Обичам змии, всякакви змии и обикалям земното кълбо да търся различни видове, които да изследвам тук в моята лаборатория! Не е ли интересно?

— Наистина е интересно — каза Вайълет, — много интересно. Но не е ли опасно?

— Не е, ако познаваш научните факти — отговори чичо Монти. — Господин Поу, може би и вие предпочитате един суров морков? Почти не сте хапнали от тортата си.

Господин Поу се изчерви и доста време кашля в носната си кърпа, преди да отговори:

— Не, благодаря, доктор Монтгомъри.

Чичо Монти намигна на децата.

— Ако искате, вие също може да ме наричате „чичо Монти“, господин Поу.

— Благодаря, чичо Монти — отвърна господин Поу сдържано. — Но сега аз искам да задам един въпрос, ако нямате нищо против. Споменахте, че обикаляте земното кълбо. Има ли някой, който ще идва да се грижи за децата, докато вие отсъствате, за да събирате екземпляри?

— Достатъчно сме големи, за да останем сами — каза Вайълет бързо, но дълбоко в себе си не беше толкова уверена. Вярно, че специалността на чичо Монти й звучеше интересно, но Вайълет не беше сигурна дали е готова да остане сама с брат си и сестра си в една къща, пълна със змии.

— Дума да не става! — възкликна чичо Монти. — Вие, тримата, идвате с мен! След десет дни тръгваме за Перу и аз искам да бъдете там в джунглата заедно с мен, деца.

— Наистина ли? — каза Клаус. Очите му блестяха от възторг зад очилата. — Наистина ли ще ни вземете със себе си в Перу?

— Ще се радвам, ако ми помагате — отговори чичо Монти и се пресегна да си вземе една хапка от тортата на Съни. — Густав, моят лаборант, точно вчера неочаквано ми остави писмо с молба за оставка. Наех на негово място човек на име Стефано, но той ще пристигне чак след около седмица, та съм изостанал много с приготовленията за експедицията. Някой трябва да провери дали действат всички капани за змии, за да не нараня нито един от нашите екземпляри. Някой трябва да проучи в книгите терена на Перу, за да се придвижваме без затруднения през джунглата. И някой трябва да нареже едно извънредно дълго въже на къси парчета, удобни за работа.

— Аз се интересувам от механизми — каза Вайълет, облизвайки виличката си, — и ще се радвам да науча нещо за капаните за змии.

— Аз намирам, че пътеводителите са увлекателни — заяви Клаус, като обърса устата си със салфетка, — та с удоволствие ще прочета всичко за перуанския терен.

— Йоджип! — изпищя Съни и отхапа от моркова. Вероятно искаше да каже нещо в смисъл на „Аз пък страшно ще се забавлявам да нахапя едно извънредно дълго въже на къси парчета, удобни за работа!“

— Чудесно! — провикна се чичо Монти. — Радвам се, че изпитвате такъв ентусиазъм. Тъй ще бъде по-лесно да минем без Густав. Много е странно, че напусна така. Истинска беда е, че го загубих.

Лицето на чичо Монти помръкна — израз, който тук означава „прие малко мрачно изражение, докато чичо Монти мислеше за сполетялата го беда“, — но ако чичо Монти знаеше каква беда ще последва скоро, нямаше да пропилее нито миг в мисли за Густав. Иска ми се — и съм убеден, че и на вас ви се иска — да можехме да се върнем във времето и да го предупредим, обаче не можем, и това си е. Чичо Монти сякаш също мислеше, че „това си е“, когато разтърси глава и се усмихна, пропъждайки от ума си тревожните мисли.

— Е, най-добре да се хванем за работа. Не оставяйте днешната работа за утре, както се казва. Хайде да придружите господин Поу до колата му, а после аз ще ви придружа до Вивариума с влечугите.

Трите деца Бодлер — толкова уплашени, когато минаваха първия път между змиеобразните плетове, — сега се втурнаха самоуверено край тях, за да изпратят господин Поу до автомобила му.

— Слушайте, деца — каза господин Поу, кашляйки в носната си кърпа, — ще дойда пак след около седмица с багажа ви и за да проверя дали всичко е наред. Знам, че доктор Монтгомъри може да ви се струва малко страшен, но съм сигурен, че с времето ще му свик…

— Изобщо не ни се струва страшен — прекъсна го Клаус. — Струва ни се, че много лесно ще се разберем с него.

— Нямам търпение да видя Вивариума с влечугите — каза Вайълет възбудено.

— Мийка! — рече Съни, което навярно значеше „Довиждане, господин Поу. Благодаря, че ни докарахте.“

— Е, довиждане — каза господин Поу. — Помнете, че пътят от града дотук е кратък, тъй че ви моля, ако имате някакви неприятности, да се свържете с мен или с когото и да било от „Управление на фаталните финанси“. До скоро.

Той махна непохватно на сираците с носната си кърпа, качи се в малката си кола и потегли надолу по стръмната опесъчена алея към Противния път. Вайълет, Клаус и Съни му махнаха в отговор с надеждата, че господин Поу няма да забрави да вдигне прозоречните стъкла, та вонята на хряна да не стане прекалено непоносима.

— Бамбини! — провикна се чичо Монти от входната врата. — Елате, бамбини!

Сираците Бодлер хукнаха обратно между плетовете към мястото, където ги чакаше новият им настойник.

— Вайълет, чичо Монти — каза Вайълет. — Името ми е Вайълет, брат ми се казва Клаус, а малката ни сестричка е Съни. Никой от нас не се казва Бамбини.

— „Бамбини“ е италианската дума за „деца“ — обясни чичо Монти. — Изведнъж изпитах неудържима нужда да поговоря малко на италиански. Толкова се вълнувам, задето вие тримата сте тук при мен, та трябва да сте доволни, че не съм проговорил на хотентотски.

— Нямаш ли собствени деца? — попита Вайълет.

— Нямам — отговори чичо Монти. — Все се канех да си намеря съпруга и да създадем семейство, а то вечно ми излизаше от ума. Да ви покажа ли Вивариума с влечугите?

— Да, моля — каза Клаус.

Чичо Монти ги поведе покрай картината със змиите в антрето към голямо помещение с великолепна стълба и много, много висок таван.

— Вашите стаи ще са там — каза чичо Монти и посочи нагоре по стълбището. — Всеки от вас може да си избере която стая му харесва и да размести мебелите според вкуса си. Разбрах, че господин Поу ще ви докара багажа по-късно с онази своя миниатюрна кола, та моля ви, пригответе списък на всичко, от което се нуждаете, и утре ще отидем в града да го купим, за да не трябва да прекарате следващите няколко дни със същото бельо.

— Наистина ли всеки от нас ще има собствена стая? — попита Вайълет.

— Разбира се — отвърна чичо Монти. — Да не мислите, че бих ви набутал в една стая, след като имам тази огромна къща, а? Какъв човек би направил подобно нещо?

— Граф Олаф го направи — отбеляза Клаус.

— О, вярно, господин Поу ми разказа — възкликна чичо Монти и направи гримаса, сякаш току-що е вкусил нещо отвратително. — Изглежда, че Граф Олаф е ужасен човек. Надявам се някой ден да го разкъсат диви зверове. Какво удовлетворение би било, нали? А, ето че стигнахме при Вивариума с влечугите.

Чичо Монти беше спрял пред грамадна дървена врата с голяма топчеста брава точно по средата. Тя се намираше толкова нависоко, че той трябваше да застане на палци, за да я достигне. Когато вратата се отвори на скърцащите си панти, тримата сираци Бодлер ахнаха от почуда и възторг при вида на помещението, което се откри пред тях.

Вивариумът с влечугите беше изграден изцяло от стъкло — с искрящи, прозрачни стъклени стени и висок стъклен таван, който се извисяваше към една точка, досущ като вътрешността на катедрала. Извън стените се простираше яркозелена морава, обрасла с треви и храсти, която се виждаше чудесно през прозрачните стени, тъй че — застанал във Вивариума с влечугите — човек се намираше едновременно и вътре, и вън. Но колкото и забележително да беше самото помещение, каквото се намираше във Вивариума с влечугите, бе много по-вълнуващо. Влечуги, разбира се, заключени в метални клетки, които стояха върху дървени маси, подредени в четири прави редици по дължината на цялото помещение. Имаше всякакви видове змии, естествено, но имаше и гущери, жаби и разни други животни, каквито децата никога не бяха виждали, дори и на картинки или пък в зоологическата градина. Имаше една много тлъста жаба с две крила на гърба и двуглав гущер с яркожълти ивици на корема. Имаше една змия с три уста една връз друга и друга змия, която сякаш изобщо нямаше уста. Имаше гущер, подобен на сова, с големи очи, които се взираха в тях от пъна, където се беше качил, и една жаба, която приличаше досущ на черква, и дори очите й наподобяваха прозорци със стъклопис. Имаше и клетка, покрита с бял плат, та изобщо не се виждаше какво се намира вътре. Децата вървяха покрай редиците с клетки и надничаха смаяно мълчаливи във всяка една от тях. Някои от тварите изглеждаха дружелюбни, други изглеждаха страшни, обаче всичките изглеждаха пленителни и бодлерчетата оглеждаха дълго и внимателно всяка една, а Клаус носеше Съни, за да вижда и тя.

Сираците бяха толкова заинтересувани от клетките, че дори не забелязаха какво има в дъното на Вивариума с влечугите, докато не бяха изминали надлъж всички редици, но щом стигнаха там, те отново ахнаха от изненада и възторг. Защото тук, в края на многото редици от клетки, имаше много редици от шкафове за книги, всеки натъпкан с книги в различни размери и форми, а в един ъгъл бяха наредени маси, столове и лампи за четене. Сигурно помните, че родителите на децата Бодлер имаха огромна сбирка от книги, за която сираците си спомняха с обич и която страшно им липсваше. А след ужасния пожар децата винаги изпадаха във възторг, щом се запознаеха с някого, който обичаше книги колкото и те. Вайълет, Клаус и Съни разгледаха книгите също така внимателно, както бяха разгледали клетките с влечуги, и веднага разбраха, че повечето книги се отнасят до змии и други влечуги. Като че ли всяка книга, отнасяща се до влечуги — от „Въведение към Големите гущери“ до „Отглеждане и хранене на Андрогенната кобра“ — се намираше тук, на полиците, и трите деца, особено Клаус, с нетърпение очакваха възможността да прочетат всичко за тварите във Вивариума с влечугите.

— Това помещение е смайващо — каза най-сетне Вайълет, нарушавайки дългото мълчание.

— Благодаря — отговори чичо Монти. — Цял живот работя, за да го създам.

— Наистина ли ни позволяваш да влизаме тук? — попита Клаус.

— Да ви позволявам? — повтори чичо Монти. — Не, разбира се! Умолявам ви да влизате тук, моето момче. Още от утре сутринта всички трябва да бъдем тук всеки ден, за да се приготвим за експедицията в Перу. Ще разчистя една от тези маси за теб, Вайълет, и там ще се занимаваш с капаните. Клаус, от теб очаквам да прочетеш всички книги за Перу, които имам, и старателно да си водиш бележки. А Съни може да седи на пода и да нахапва въжето. Ще работим по цял ден, чак до вечерята, а след това ще ходим на кино. Има ли някакви възражения?

Вайълет, Клаус и Съни се спогледаха с усмивки. Възражения ли?! Допреди дни сираците Бодлер бяха живели у Граф Олаф, който ги караше да цепят дърва и да почистват след пияните му гости, докато кроеше планове да заграби Бодлеровото богатство. Чичо Монти току-що им беше описал прекрасен начин да прекарват времето си и децата му се усмихнаха радостно. То се знаеше, че няма да има възражения. Вайълет, Клаус и Съни се оглеждаха във Вивариума с влечугите и си представяха вече края на своите неволи, докато живеят живота си под грижите на чичо Монти. Те грешаха, разбира се, като мислеха, че бедите им са свършили, но в този момент трите деца бяха изпълнени с надежда, развълнувани и щастливи.

— Не, не, не — провикна се Съни, очевидно в отговор на въпроса на чичо Монти.

— Добре, добре, добре — каза чичо Монти и се усмихна. — А сега, отиваме да решим коя стая на кого ще бъде.

— Чичо Монти — обади се Клаус свенливо. — Имам само един въпрос.

— Какъв е той? — попита чичо Монти.

— Какво има в онази клетка под покривалото?

Чичо Монти погледна клетката и после децата. Лицето му засия в блажена усмивка.

— Това, миличките ми, е една нова змия, която донесох от последното си пътешествие. Густав и аз сме единствените хора, които са я виждали. Другия месец ще я представя пред Херпетологичното дружество като ново откритие, но междувременно ще ви позволя да я погледнете. Застанете наоколо.

Сираците Бодлер последваха чичо Монти до покритата клетка и той със замах — думата „замах“ тук означава „широк жест, често използван за самоизтъкване“ — дръпна покривалото от клетката. Вътре имаше голяма змия, черна като катран и дебела колкото канализационна тръба, която се взираше право в сираците с блестящи зелени очи. След като нямаше вече покривало върху клетката й, змията почна да се развива и да пълзи из своя дом.

— Тъй като аз я открих — каза чичо Монти, — трябваше и да й дам име.

— Как се казва? — попита Вайълет.

— Невероятно смъртоносна усойница — отговори чичо Монти и в същия миг се случи нещо, което — сигурен съм — ще ви заинтересува.

С едно перване на опашката змията отвори вратата на клетката си, плъзна се навън върху масата и преди чичо Монти или някое от децата Бодлер да кажат нещо, отвори уста и ухапа Съни точно по брадичката.