Лемъни Сникет
Нещастното начало (5)

Глава пета

Освен ако сте големи, много големи късметлии, без съмнение сте преживели неща, които са ви накарали да плачете. Така че — освен ако сте големи, много големи късметлии — знаете, че един хубав дълъг плач често може да ви помогне да се почувствате по-добре, дори и нищо да не се е променило. Така се случи и със сираците Бодлер. След като бяха плакали цяла нощ, те станаха на другата сутрин с чувството, сякаш им е паднал камък от сърцето. Трите деца знаеха, разбира се, че все още се намират в ужасно положение, но смятаха, че могат да направят нещо, за да го подобрят.

Сутрешната бележка от Граф Олаф им нареждаше да насекат в задния двор дърва за горене и докато размахваха брадвата над всеки пън, за да го разсекат на по-малки цепеници, Вайълет и Клаус обсъждаха възможни планове за действие, а Съни дъвчеше замислено една треска.

— Очевидно е — каза Клаус, опипвайки грозната синина на лицето си, където го беше ударил Граф Олаф, — че тук повече не можем да останем. Бих предпочел да опитам късмета си по улиците, отколкото да живея в тази ужасна къща.

— Но кой знае какви нещастия могат да ни сполетят по улиците? — изтъкна Вайълет. — Тук поне имаме покрив над главите си.

— Иска ми се парите на родителите ни да можеха да се използват сега, а не чак когато станеш пълнолетна — каза Клаус. — Тогава бихме могли да си купим замък и да живеем в него, а отвън да патрулират въоръжени пазачи, за да не допуснат Граф Олаф и неговата трупа да нахлуят вътре.

— Тогава бих могла да имам голямо изобретателско ателие — въздъхна Вайълет замечтано. Тя замахна с брадвата и умело разцепи един пън надве. — Пълно с механизми, скрипци и жици, и с една съвършена компютърна система.

— Аз пък бих могъл да имам голяма библиотека — допълни Клаус, — уютна като тази на съдия Строус, ама още по-грамадна.

— Джибо! — изкрещя Съни, което май означаваше „И аз бих имала много неща за хапане!“.

— Но междувременно — каза Вайълет — трябва да направим нещо, за да се спасим от това положение.

— Сигурно съдия Строус би могла да ни осинови — рече Клаус. — Тя каза, че по всяко време сме добре дошли в нейния дом.

— Обаче имаше предвид да й отидем на гости или да използваме библиотеката й — възрази Вайълет. — А не да живеем там.

— Ама ако й обясним положението, би могла да се съгласи да ни осинови — каза Клаус обнадеждено, но когато погледна брат си, Вайълет разбра — той знаеше, че е невъзможно. Осиновяването е съдбоносно решение и не е вероятно да бъде взето в моментен порив. Сигурен съм, че и на вас понякога ви се е искало да ви отглеждат други хора вместо тези, които ви отглеждат, но дълбоко в себе си сте знаели, че възможността това да се случи, е много малка.

— Според мен трябва да отидем при господин Поу — заяви Вайълет. — Когато ни остави тук, той каза, че ако имаме въпроси, можем да го потърсим в банката.

— Ние всъщност нямаме въпроси — каза Клаус. — Имаме оплакване.

Той си спомни как господин Поу вървеше към тях по плажа „Бурен бряг“ с ужасното си съобщение. Въпреки че господин Поу, естествено, не беше виновен за пожара, Клаус нямаше желание да го срещне, защото се опасяваше да не получи други лоши новини.

— Не мога да се сетя за някого друг, към когото да се обърнем — каза Вайълет. — Господин Поу се занимава с нашите дела и съм убедена, че ако знаеше колко ужасен е Граф Олаф, веднага би ни измъкнал оттук.

Клаус си представи как господин Поу пристига с колата си и качва в нея сираците Бодлер, за да отидат другаде, и усети, че у него се пръква надежда. Всяко друго място би било по-добро от това.

— Може — съгласи се той. — Хайде да насечем всичките тия дърва и ще отидем в банката.

Въодушевени от своя план, сираците Бодлер размахаха брадвите си с изумителна бързина и съвсем скоро бяха насекли дървата и готови да отидат в банката. Спомниха си Граф Олаф да казва, че има план на града, и взеха усърдно да го търсят, обаче не намериха и следа от план, та решиха, че сигурно е в кулата, където им беше забранено да ходят. И така, без каквито и да било напътствия децата Бодлер се запътиха към банкерския квартал на града с надеждата да намерят господин Поу.

След като минаха през месарския квартал, цветарския квартал и скулпторския квартал, трите деца пристигнаха в банкерския квартал, като спряха да пийнат по глътка освежителна вода от фонтана на победоносните пари. Банкерският квартал се състоеше от няколко широки улици с големи мраморни сгради от двете им страни — все банки. Първо отидоха в „Банка на доверието“, после в — „Надеждни спестявания и заеми“, после в — „Спомагателни финансови услуги“ и навред питаха за господин Поу. Най-сетне една служителка от приемната на „Спомагателни финансови услуги“ ги упъти: знаела, че господин Поу работи по-нататък на същата улица, в „Управление на фаталните финанси“. Сградата беше квадратна и с доста невзрачен вид, но след като влязоха, трите сирачета се смутиха от навалицата от хора, които препускаха из огромното ечащо помещение. Накрая попитаха един пазач в униформа дали са пристигнали на верния адрес, за да говорят с господин Поу, и той ги отведе в голям кабинет с много картотечни шкафове и без прозорци.

— Я, виж ти, здравейте — възкликна господин Поу с озадачен глас. Той седеше зад писалище, покрито с изписани на машина листове, които изглеждаха важни и скучни. Около една малка рамка със снимка на жена му и двамата му противни сина стояха три телефона с мигащи лампички. — Моля, заповядайте!

— Благодаря — отвърна Клаус, ръкувайки се с господин Поу.

Децата Бодлер се настаниха в три широки и удобни стола.

Господин Поу отвори уста, за да каже нещо, но преди да започне, трябваше да се изкашля в носната си кърпа.

— Днес съм доста зает — рече най-после. — Тъй че нямам много време за приказки. Следващия път, когато минавате оттук, трябва да ми се обадите предварително и ще отделя време да ви заведа на обяд.

— Това би било чудесно — обади се Вайълет. — Съжаляваме, че не се свързахме с вас, преди да се отбием тук, но имаме проблем, който не търпи отлагане.

— Граф Олаф е луд — каза Клаус, преминавайки направо към въпроса. — Не можем да останем при него.

— Той удари Клаус през лицето. Виждате ли синината? — попита Вайълет, но докато говореше, един от телефоните иззвъня със силен дразнещ вой.

— Извинявайте — каза господин Поу и вдигна слушалката. — Тук Поу. Моля? Да. Да. Да. Да. Не. Да. Благодаря.

Той затвори телефона и погледна бодлерчетата така, сякаш бе забравил, че са там.

— Простете — каза, — за какво говорехме? А, да, Граф Олаф. Съжалявам, че първото ви впечатление от него не е добро.

— Той ни даде само едно легло — съобщи Клаус.

— Кара ни да вършим безброй трудни неща.

— Пие прекалено много вино.

— Извинявайте — отново каза господин Поу, защото иззвъня друг телефон. — Тук Поу — обади се той. — Седем. Седем. Седем. Седем. Шест и половина. Седем. Моля, за нищо.

Затвори телефона и бързо записа нещо върху един от своите листове, след което погледна децата.

— Простете — рече, — какво казахте за Граф Олаф? Не ми се струва много лошо, че ви кара да работите.

— Нарича ни „сираци“.

— Има ужасни приятели.

— Постоянно пита за нашите пари.

— Поко!

(Това дойде от Съни.)

Господин Поу вдигна ръце в знак, че е чул достатъчно.

— Деца, деца — каза, — трябва да изчакате да мине време, за да се приспособите към новия си дом. Та вие сте там едва от няколко дни!

— Достатъчно, за да разберем, че Граф Олаф е лош човек — заяви Клаус.

Господин Поу въздъхна и изгледа едно подир друго трите деца. Изражението му беше доброжелателно, обаче той нямаше вид наистина да вярва в това, което му казват сираците Бодлер.

— Известен ли ви е латинският термин „in loco parentis“? — попита ги.

Вайълет и Съни погледнаха Клаус. Като най-усърден читател сред тримата, от него най-много можеше да се очаква да знае редки думи и чужди изрази.

— Нещо за локомотиви, за влакове ли е? — попита той. Може би господин Поу щеше да ги отведе с влак при друг роднина.

Господин Поу поклати отрицателно глава.

— „In loco parentis“ означава „действам вместо родител“ — каза. — Този юридически термин се отнася за Граф Олаф. Сега, когато сте под негов надзор, графът може да ви възпитава с каквито средства смята за подходящи. Съжалявам, ако родителите ви не са ви карали да вършите домакинска работа или ако никога не сте ги виждали да пият вино, или ако сте харесвали техните приятели повече от приятелите на Граф Олаф, но това са неща, с които трябва да свикнете, тъй като Граф Олаф действа „in loco parentis“. Ясно ли е?

— Но той удари брат ми! — възкликна Вайълет. — Погледнете лицето му!

Докато Вайълет говореше, господин Поу извади от един джоб носната си кърпа и покривайки устата си, кашля много, много пъти в нея. Кашляше толкова силно, че Вайълет не беше сигурна дали я е чул.

— Каквото и да е направил Граф Олаф — каза господин Поу, като погледна един лист от книжата си и огради с кръгче някакво число, — той е действал „in loco parentis“ и аз не мога да сторя нищо. Вашите пари ще бъдат добре съхранявани от мен и от банката, но възпитателните похвати на Граф Олаф са си негова работа. А сега, крайно неприятно ми е да ви отпратя толкова скоропостижно, обаче имам много задължения.

Децата останаха седнали, като зашеметени. Господин Поу вдигна глава и си прочисти гърлото.

— „Скоропостижно“ — рече — означава…

— … означава, че няма да направите нищо, за да ни помогнете — завърши Вайълет вместо него.

Цялата трепереше от гняв и безпомощност. Когато един от телефоните зазвъня, тя стана и напусна стаята, последвана от Клаус, който носеше Съни. Излязоха от банката и се спряха на улицата в недоумение какво да правят оттук нататък.

— Какво ще правим оттук нататък? — попита Клаус тъжно.

Вайълет впери поглед в небето. Искаше й се да изобрети нещо, което да ги измъкне оттам.

— Става късно — каза тя. — По-добре да се приберем и утре да помислим за нещо друго. Бихме могли да се отбием при съдия Строус.

— Но нали каза, че тя няма да ни помогне — възрази Клаус.

— Не за помощ — рече Вайълет. — За книги.

Много е полезно човек още от малък да разбере каква е разликата между „действително“ и „образно“. Ако нещо се случва действително, то наистина се случва. Ако нещо се случва образно казано, то сякаш се случва. Ако вие например действително подскачате от радост, това значи, че скачате във въздуха, защото сте много щастливи. Ако обаче подскачате от радост образно казано, значи сте толкова щастливи, че бихте могли да скачате от радост, но си пестите енергията за други неща. Сираците Бодлер се върнаха пешком в квартала на Граф Олаф и се отбиха в дома на съдия Строус, която ги покани да влязат и им позволи да си изберат книги от библиотеката. Вайълет избра няколко за технически изобретения, Клаус избра няколко за вълци, а Съни намери една книга с много картинки, изобразяващи зъби. После си отидоха в стаята, скупчиха се заедно на единственото легло и зачетоха съсредоточено, обзети от щастие. Образно казано, те избягаха от Граф Олаф и плачевното си съществование. Те не избягаха действително, защото все още бяха в къщата на Граф Олаф, незащитени от злобното му поведение „in loco parentis“. Потънали в любимото си четиво обаче, те имаха чувството, че са далеч от своето затруднение, сякаш бяха избягали. В положението на сираците образното бягство не беше достатъчно, разбира се, но в края на един уморителен и безнадежден ден, трябваше да се задоволят с толкова. Вайълет, Клаус и Съни четяха книгите си и дълбоко в себе си се надяваха, че скоро образното им бягство може да се превърне в действително.