Лемъни Сникет
Нещастното начало (2)

Глава втора

Излишно е да ви описвам колко ужасно се чувстваха Вайълет, Клаус и дори Съни в следващите дни. Ако някой път сте губили някого, който ви е бил много скъп, вече знаете какво изпитва човек в такъв момент, но ако не сте, изобщо не можете да си го представите. За децата Бодлер това беше особено страшно, тъй като бяха загубили едновременно и двамата си родители, и в продължение на няколко дни бяха толкова нещастни, че едва ставаха от леглата си. Клаус откри, че не се интересува особено от книгите. Колелцата в изобретателния мозък на Вайълет сякаш спряха. И дори Съни, която, естествено, беше твърде малка, за да схване какво точно се случва, хапеше вещите с поотслабнал ентусиазъм.

Разбира се, нещата не ставаха по-поносими от това, че освен родителите бяха загубили и дома си, и всичките си принадлежности. Както — сигурен съм — знаете, да си в собствената си стая, в собственото си легло, често може да посмекчи едно безрадостно положение, обаче леглата на сираците Бодлер бяха превърнати в овъглени парчетии. Господин Поу беше ги завел при останките от къщата на семейство Бодлер, за да видят дали нещо е оцеляло, и действителността се оказа ужасна — микроскопът на Вайълет се беше споил от горещината на пожара, любимата писалка на Клаус бе превърната в пепел и всички гумени колелца на Съни, предназначени за хапане при растеж на зъбите, бяха се стопили. Тук-там децата виждаха следи от огромния дом, който бяха обичали — части от рояла, елегантното шише, в което господин Бодлер държеше коняк, опърлената възглавница от фотьойла до прозореца, където майка им обичаше да седи и да чете.

След като домът им бе унищожен, децата Бодлер трябваше да се съвземат от ужасната си загуба, подслонени в жилището на семейство Поу, което не беше никак приятно. Господин Поу почти не си стоеше вкъщи, защото беше много зает с уреждането на делата на семейство Бодлер, а когато си беше у дома, често кашляше толкова много, та едва можеше да води разговор. Госпожа Поу купи на сираците дрехи, от които получиха сърбежи, а и бяха в нелепи цветове. Двамата синове на домакините — Едгар и Албърт — бяха гръмогласни и противни момчета, с които бодлерчетата трябваше да делят една мъничка стая, миришеща на някакво отвратително цвете.

Но въпреки тази обстановка децата изпитаха смесени чувства, когато по време на един отегчителен обяд, състоящ се от варено пиле, варени картофи и бланширан — думата „бланширан“ тук означава „кипнат в подсолена вода“ — зелен фасул, господин Поу обяви, че на другата сутрин сираците ще напуснат неговия дом.

— Чудесно — каза Албърт, който беше захапал парче картоф. — Стаята пак ще си бъде само наша. Омръзна ми да я деля с тях. Вайълет и Клаус вечно седят с провесени носове и никога не са весели.

— А бебето хапе — добави Едгар, като хвърли един пилешки кокал на земята, сякаш беше животно в зоологическа градина, а не син на уважаван член на банкерското общество.

— Къде ще отидем? — попита Вайълет притеснено.

Господин Поу отвори уста да каже нещо, но избухна в кратък пристъп на кашлица.

— Уредил съм — произнесе най-сетне — да бъдете отгледани от един ваш далечен роднина, който живее на другия край на града. Името му е Граф Олаф.

Вайълет, Клаус и Съни се спогледаха, неуверени какво да мислят. От една страна, не искаха да живеят повече у семейство Поу. От друга страна, никога не бяха чували за Граф Олаф и не знаеха що за човек може да е той.

— Завещанието на родителите ви — каза господин Поу — предписва да бъдете отгледани по възможно най-подходящия начин. Тук, в града, вие сте свикнали с обкръжаващата ви среда, а този Граф Олаф е единственият ви роднина, който живее в градските предели.

Клаус обмисли това за минутка, докато гълташе парче жилав фасул.

— Но родителите ни никога не са споменавали пред нас този Граф Олаф. Какъв точно роднина ни е?

Господин Поу въздъхна и погледна надолу към Съни, която хапеше една вилица и слушаше внимателно.

— Той ви е или трети братовчед от четвърто коляно, или четвърти братовчед от трето коляно. Не е най-близкият ви роднина според родословното дърво, обаче е най-близкият от географска гледна точка. Затова…

— Като живее в града — обади се Вайълет, — защо родителите ни никога не са го канили у дома?

— Навярно защото е много зает — каза господин Поу. — Той е актьор по професия и често обикаля света с различни театрални трупи.

— Аз пък разбрах, че е граф — намеси се Клаус.

— Той е и граф, и актьор — отговори господин Поу. — Сега, не бих искал да прекъсвам нашия обяд, но вие, деца, трябва да опаковате вещите си, пък аз — да се върна в банката и да поработя още. Като вашия нов законен настойник аз също съм много зает.

Трите деца Бодлер имаха и много други въпроси към господин Поу, но той беше вече станал от масата и с леко ръкомахане излезе от стаята. Те го чуха да кашля в носната си кърпа, а после входната врата скръцна и се затвори, когато господин Поу тръгна за работа.

— Е — каза госпожа Поу, — вие, тримата, най-добре почнете да се приготвяте. Едгар, Албърт, помогнете ми, моля, да раздигам масата.

Сираците Бодлер отидоха в спалнята и унило се заеха да опаковат малкото си принадлежности. Клаус гледаше с отвращение всяка от грозните ризи, които госпожа Поу му беше купила, докато ги сгъваше и слагаше в малък куфар. Вайълет оглеждаше миризливата тясна стая, където бяха живели. А Съни пълзеше важно из нея и хапеше обувките на Едгар и Албърт, като оставяше малки отпечатъци от зъби на всяка една от тях, за да не я забравят. От време на време децата Бодлер се споглеждаха, но понеже бъдещето им беше пълна загадка, не можеха да измислят какво да си кажат. След като си легнаха, те се мятаха и въртяха цяла нощ и едва успяха да подремнат, смущавани от силното хъркане на Едгар и Албърт и от собствените си тревожни мисли. Най-сетне господин Поу почука на вратата и надникна в спалнята.

— Станете и се усмихнете, бодлерчета! — каза той. — Време е да отидете при Граф Олаф.

Вайълет се огледа в претъпканата спалня и макар да не я харесваше, много се притесни от мисълта да я напусне.

— Сега, веднага, ли трябва да тръгнем? — попита тя.

Господин Поу отвори уста да отвърне, но първо трябваше да се изкашля няколко пъти.

— Да, веднага. Ще ви откарам дотам на път за банката, затова трябва да тръгнем колкото може по-скоро. Моля, станете и се облечете — подкани ги той оживено. Думата „оживено“ означава тук „бързо, за да накара децата Бодлер да си тръгнат“.

Децата Бодлер си тръгнаха. Автомобилът на господин Поу забоботи по калдъръмените улици на градския център към квартала, където живееше Граф Олаф. По улица „Унилост“ те изпреварваха конски коли и мотоциклети. Отминаха Шантавия шадраван — претрупано украсен паметник, от който понякога изригваше вода, където си играеха малки деца. Минаха покрай огромна камара смет, където някога беше Кралският парк. Не след дълго господин Поу пое с колата по тясна уличка, от чиито две страни се издигаха къщи, изградени от светли тухли, и спря по средата между две пресечки.

— Пристигнахме — каза господин Поу с явното намерение гласът му да прозвучи бодро. — Ето новия ви дом!

Децата Бодлер погледнаха навън и видяха най-хубавата къща в квартала. Тухлите бяха много добре почистени и през широките отворени прозорци се виждаха най-различни добре гледани растения. В рамката на входната врата и с ръка върху лъскавата месингова брава беше застанала жена на зряла възраст, елегантно облечена, която се усмихваше на децата. В другата си ръка държеше саксия с цвете.

— Здравейте! — извика тя. — Вие сигурно сте децата, които ще осинови Граф Олаф.

Вайълет отвори вратата на автомобила и слезе, за да се ръкува с жената. Усети дланта й твърда и топла и за пръв път от дълго време изпита чувство, като че ли нейният живот и животът на брат и сестра й може все пак да тръгне към добро.

— Да — каза момичето, — ние сме. Аз съм Вайълет Бодлер, а туй са брат ми Клаус и сестра ми Съни. Това пък е господин Поу, който се занимава с нашите дела след смъртта на родителите ни.

— Да, чух за нещастието — каза жената, докато всички се ръкуваха с нея. — Съдия Строус. Приятно ми е.

— Какво необичайно малко име — отбеляза Клаус.

— Това е длъжността — обясни тя, — а не малкото ми име. Работя като съдия във Върховния съд.

— Колко интересно — каза Вайълет. — Съпруга сте на Граф Олаф, така ли?

— Бога ми, не — възкликна съдия Строус. — Всъщност, не го познавам много добре. Той ми е само съсед.

Децата погледнаха добре почистената къща на съдия Строус и занемарената постройка до нея. Тухлите бяха зацапани със сажди и мръсотия. Имаше само два малки прозореца, които бяха затворени, а завесите — събрани, въпреки че денят беше хубав. Над прозорците се издигаше висока мръсна кула, която бе леко наклонена наляво. Входната врата имаше нужда от пребоядисване, а в средата й беше издялкано изображение на око. Цялата сграда бе хлътнала на една страна като крив зъб.

— О! — рече Съни и всички разбраха какво си мисли. Мислеше си: „Какво ужасно място! Изобщо не искам да живея тук!“

— Е, беше ни приятно да се запознаем с вас — каза Вайълет на съдия Строус.

— Да — отговори съдия Строус и посочи саксията си: — Може би ще дойдете някой ден да ми помогнете в градинската работа.

— Би било много забавно — каза Вайълет доста тъжно.

Естествено, че би било много забавно да помагат на съдия Строус в градинската работа, но Вайълет не можеше да се въздържи да не мисли, че щеше да е много по-забавно да живеят в къщата на съдия Строус вместо в тази на Граф Олаф. Що за човек, питаше се Вайълет, би издялкал изображение на око на входната си врата?

Господин Поу свали шапка, за да се сбогува със съдия Строус, която се усмихна на децата и изчезна в очарователната си къща. Клаус пристъпи напред и похлопа на вратата на Граф Олаф, а кокалчетата на пръстите му чукаха точно по средата на издялканото око. Настъпи кратка пауза, после вратата се отвори, скърцайки, и децата видяха за пръв път Граф Олаф.

— Здравейте, здравейте, здравейте — изхъхри хрипкаво Граф Олаф. Беше много висок и много слаб, облечен в сив костюм, по който имаше многобройни тъмни петна. Лицето му бе небръснато и вместо две вежди като при повечето човешки същества той имаше една-единствена, доста дълга. Очите му бяха много, много бляскави, което го правеше да изглежда хем гладен, хем гневен. — Здравейте, дечица мои. Моля, влезте в новия си дом, но си изтрийте краката отвън, за да не внесете кал.

Когато пристъпиха в къщата с господин Поу зад тях, сираците Бодлер осъзнаха какво нелепо нещо бе казал току-що Граф Олаф. Стаята, където се озоваха, беше най-мръсната, която бяха виждали в живота си, и малко кал от улицата не би направила никаква разлика. Дори в бледата светлина на единствената гола крушка, провесена от тавана, трите деца можеха да видят, че всичко в тази стая беше мърляво — от препарираната лъвска глава, закована на стената, до купата с огризки от ябълки, която стоеше върху малка дървена маса. Докато се озърташе, Клаус едва се сдържаше да не заплаче.

— Тази стая като че ли се нуждае от малко работа — каза господин Поу, оглеждайки се в сумрака.

— Съзнавам, че скромният ми дом не е толкова изискан като господарската къща на семейство Бодлер — рече Граф Олаф, — но с част от вашите пари навярно можем да я направим по-хубава.

Очите на господин Поу се разшириха от изненада, но преди да продума, кашлицата му отекна в тъмната стая.

— Състоянието на семейство Бодлер — каза той строго — няма да се използва за подобни неща. Всъщност, то изобщо няма да се използва, докато Вайълет не стане пълнолетна.

Граф Олаф се обърна към господин Поу с очи, искрящи като на разярено куче. За миг Вайълет помисли, че той ще зашлеви господин Поу през лицето. Обаче после домакинът преглътна — децата видяха как адамовата ябълка подскочи в мършавата му шия — и вдигна изкърпените си рамене.

— Добре тогава — рече. — На мене ми е все едно. Много ви благодаря, господин Поу, че ги доведохте. Деца, сега ще ви покажа вашата стая.

— Довиждане, Вайълет, Клаус, Съни — каза господин Поу, излизайки през външната врата. — Надявам се тук да бъдете много щастливи. Ще продължавам да ви навестявам понякога, а вие винаги можете да се свържете с мен в банката, ако имате някакви въпроси.

— Но ние не знаем къде е банката — обади се Клаус.

— Аз имам план на града — каза Граф Олаф. — Довиждане, господин Поу.

Той се протегна напред да затвори вратата, а сираците Бодлер бяха прекалено обзети от отчаяние, за да хвърлят последен поглед към господин Поу. Сега им се искаше да можеха да останат в дома на семейство Поу, въпреки че там миришеше. Затова, вместо да се взират във вратата, сираците погледнаха надолу и забелязаха, че макар да бе обут с обувки, Граф Олаф не носеше чорапи. Успяха да видят, че върху бледата кожа на глезена — между оръфания маншет на панталона и черната обувка — Граф Олаф има татуирано изображение на око, същото като онова на входната врата. Питаха се колко ли други очи има в къщата на Граф Олаф и дали до края на живота си винаги ще имат чувството, че той ги наблюдава дори когато не е наблизо.