Лемъни Сникет
Нещастното начало (13)

Глава тринайсета

— А сега, дами и господа — заяви Граф Олаф, като пристъпи напред и се обърна към публиката, — трябва да направя едно съобщение. Няма смисъл да продължаваме тазвечерното представление, защото неговата цел е постигната. Това не беше сцена от художествено произведение. Моята женитба с Вайълет Бодлер е напълно законна и сега аз съм във владение на цялото й богатство.

Сред публиката прозвучаха ахкания и някои от актьорите се спогледаха смаяно. Явно не всички бяха посветени в плана на Олаф.

— Не може да бъде! — извика съдия Строус.

— Брачният закон в нашата страна е много прост — каза Граф Олаф. — Булката трябва да каже „да“ в присъствието на съдия като вас и да подпише обвързващия документ. А всички вие — тук Граф Олаф посочи публиката — сте свидетели.

— Но Вайълет е дете! — възрази един от актьорите. — Тя няма нужната възраст, за да се омъжи.

— Има я, щом законният й настойник е съгласен — отговори Граф Олаф, — а освен че съм неин съпруг, аз съм и неин законен настойник.

— Обаче този лист не е официален документ! — каза съдия Строус. — Това е просто театрален реквизит!

Граф Олаф взе хартията от ръката на Вайълет и я подаде на съдия Строус.

— Мисля, че ако го разгледате внимателно, ще видите, че е официален документ, издаден от кметството.

Съдия Строус пое листа в ръцете си и бързо го прочете. После, затворила очи, въздъхна тежко и се замисли със сбърчено чело. Клаус я наблюдаваше, питайки се дали това е изражението, което се изписва върху лицето на съдия Строус, докато разглежда дела във Върховния съд.

— Прав сте — каза тя най-сетне на Граф Олаф, — за нещастие тази женитба е напълно законна. Вайълет каза „да“ и подписа този документ. Граф Олаф, вие сте съпруг на Вайълет и затова сте в пълно владение на нейното имущество.

— Не може да бъде! — провикна се някой от публиката и Клаус позна гласа на господин Поу. Той изтича по стъпалата към сцената и взе документа от съдия Строус. — Това е отвратителна глупост.

— Опасявам се, че тази отвратителна глупост е законна — каза съдия Строус. Очите й се наляха със сълзи. — Не мога да повярвам колко лесно се подведох — добави тя. — Никога не бих сторила нещо във ваша вреда, деца. Никога.

— Наистина се подведохте лесно — потвърди Граф Олаф, хилейки се, а съдия Строус се разплака. — За мен беше детска игра да спечеля това богатство. А сега, ако бъдете така добри да ме извините, моята невяста и аз трябва да си отидем вкъщи за нашата първа брачна нощ.

— Преди това пуснете Съни! — избухна Клаус. — Обещахте да я пуснете!

— Какво е станало със Съни? — попита господин Поу.

— Нищо, освен че в момента е с вързани ръце — отвърна Граф Олаф, — ако ми простите тази малка шегичка.

Очите му блестяха, докато натискаше разни бутони по радиостанцията и чакаше да се обади кукоръкият мъж.

— Ало? Разбира се, че съм аз, идиот такъв. Всичко мина по план. Извади Съни от кафеза и я донеси направо в театъра. Клаус и Съни имат да изпълнят няколко задачи, преди да си легнат. — Граф Олаф отправи предизвикателен поглед към Клаус. — Сега доволен ли си? — попита.

— Да — отвърна Клаус тихо. Не беше доволен, естествено, обаче малката му сестричка поне не висеше вече от кулата.

— Не мисли, че си в безопасност — прошепна плешивият мъж на Клаус. — Граф Олаф ще се погрижи по-късно за тебе и за сестрите ти. Не иска да го прави пред всички тия хора.

Излишно беше да обяснява на Клаус какво има предвид с израза „ще се погрижи“.

— Но аз съвсем не съм доволен — обади се господин Поу. — Това е абсолютно зловещо. Това е напълно чудовищно. Това е финансово катастрофално.

— Боя се, обаче — каза Граф Олаф, — че то е законно обвързващо. Утре, господин Поу, ще дойда в банката и ще изтегля цялото Бодлерово състояние.

Господин Поу отвори уста, сякаш за да каже нещо, но вместо това се закашля. Няколко секунди кашля в носната си кърпа, докато всички го чакаха да заговори.

— Няма да го допусна — изрече най-после господин Поу задъхано, бършейки устата си. — По никакъв начин няма да го допусна!

— Боя се, че ще ви се наложи — отговори Граф Олаф.

— Опася… опасявам се, че Олаф е прав — каза съдия Строус през сълзи. — Тази женитба е законно обвързваща.

— Моля да ме извините — намеси се внезапно Вайълет, — но мисля, че може и да грешите.

Всички се обърнаха да погледнат най-голямото сираче Бодлер.

— Какво казахте, графиньо? — попита Олаф.

— Не съм ви никаква графиня — каза Вайълет троснато — дума, която тук означава „с крайно отегчен тон“. — Поне мисля, че не съм.

— И защо така? — попита Граф Олаф.

— Защото подписах документа собственоръчно, но не със своя подпис, както го изисква законът — отвърна Вайълет.

— Какво искаш да кажеш? Всички те видяхме!

Веждата на Граф Олаф почна да се вдига от гняв.

— Боя се, че съпругът ти е прав, миличка — каза съдия Строус тъжно. — Няма смисъл да отричаш. Има прекалено много свидетели.

— Както повечето хора — обясни Вайълет, — аз съм деснячка. Но подписах документа с лявата ръка.

— Какво? — кресна Граф Олаф. Той грабна листа от съдия Строус и го погледна. Очите му блестяха много силно. — Ти си лъжкиня! — изсъска той на Вайълет.

— Не, не е — каза Клаус възбудено. — Спомням си, защото наблюдавах как й трепереше лявата ръка, докато се подписваше.

— Невъзможно е да се докаже — възрази Граф Олаф.

— Ако искате — каза Вайълет, — с удоволствие ще се подпиша пак на друг лист, първо — с дясната ръка, а после — с лявата. Тогава ще видим кой подпис прилича на този върху документа.

— Някаква си дребна подробност, като тази с коя ръка си се подписала — рече Граф Олаф, — изобщо не е от значение.

— Ако нямате нищо против, господине — обади се господин Поу, — бих предпочел съдия Строус да реши този въпрос.

Всички погледнаха съдия Строус, която бършеше последните си сълзи.

— Я да видим — каза тя тихо и пак затвори очи. Въздъхна тежко и сираците Бодлер и всички, на които те бяха симпатични, стаиха дъх, докато съдия Строус бърчеше чело и обмисляше напрегнато положението. Най-сетне се усмихна.

— Ако Вайълет наистина е деснячка — каза предпазливо, — и е подписала документа с лявата си ръка, тогава следва подписът да не отговаря на изискванията на брачния закон. Законът казва ясно, че булката трябва собственоръчно да положи върху документа своя подпис. Затова можем да заключим, че тази женитба е невалидна. Вайълет, ти не си графиня, а вие, Граф Олаф, не разполагате с Бодлеровото състояние.

— Ура! — провикна се глас от публиката и няколко души изръкопляскаха.

Ако не сте юристи, може да ви се стори странно, че планът на Граф Олаф се е провалил заради това, че Вайълет се е подписала с лявата ръка вместо с дясната. Но законите наистина са странно нещо. В една европейска страна например има закон, който задължава всички хлебари да продават хляба на една и съща цена. На някакъв остров има закон, който забранява на когото и да било да изнася плодове оттам. А в един град, не много далеч от мястото, където живеете, има закон, който не ме допуска на по-малко от осем километра разстояние от пределите му. Ако Вайълет беше подписала брачния договор с дясната си ръка, законът щеше да я превърне в една нещастна графиня, но тъй като бе подписала с лявата, тя остана — за свое облекчение — едно нещастно сираче.

Добрата вест за Вайълет, брат й и сестричето й бе, естествено, лоша вест за Граф Олаф. Въпреки това той отправи към всички зловеща усмивка.

— В такъв случай — каза на Вайълет, натискайки един бутон на радиостанцията си, — ти или ще се омъжиш отново за мен, и този път — както трябва, или аз ще…

— Нийпо! — безпогрешно различимият глас на Съни надвика този на Граф Олаф и тя се запрепъва по сцената към сестра си и брат си.

Кукоръкият мъж вървеше след нея, а неговата радиостанция бръмчеше и пращеше. Граф Олаф бе закъснял.

— Съни! Ти си в безопасност! — извика Клаус и я прегърна.

Вайълет се втурна към тях и двете по-големи бодлерчета се засуетиха около най-малкото.

— Някой да й донесе нещо за ядене — каза Вайълет. — Трябва да е много гладна, след като е висяла толкова време от прозореца на кулата.

— Торта! — изпищя Съни.

— Гррр! — ревна Граф Олаф.

Той взе да снове напред-назад като животно в клетка и спря само за да насочи пръст към Вайълет.

— Ти може да не си моя жена — каза, — но все още си моя дъщеря и…

— Нима наистина мислите — обади се господин Поу с разярен глас, — че ще допусна да продължите да се грижите за тези три деца след вероломството, което видях тук тази вечер?

— Сираците са мои — настоя Граф Олаф — и ще останат при мен. Няма нищо незаконно в това да искаш да се ожениш за някого.

— Обаче има нещо незаконно в това да провесиш малко дете от прозорец на кула — каза съдия Строус възмутено. — Вие, Граф Олаф, ще отидете в затвора, а децата ще живеят при мен.

— Арестувайте го! — обади се глас от публиката и други хора подеха този вик.

— Пратете го в затвора!

— Той е зъл човек!

— И ни върнете парите! Пиесата беше отвратителна!

Господин Поу хвана Граф Олаф за мишницата и след кратък пристъп на кашлица заяви със суров глас:

— В името на закона — арестуван сте!

— О, съдия Строус! — възкликна Вайълет. — Сериозно ли мислите това, което казахте? Наистина ли можем да живеем при вас?

— Разбира се, че е сериозно — отговори съдия Строус. — Много ви обикнах, деца, и се чувствам отговорна за вашето благополучие.

— Може ли да използваме всеки ден библиотеката ви? — попита Клаус.

— Може ли да ви помагаме в градината? — попита Вайълет.

— Торта! — изпищя отново Съни и всички се засмяха.

На това място в историята се чувствам задължен да я прекъсна и да ви предупредя за последен път. Както казах в самото начало, книгата, която държите в ръцете си, няма щастлив край. Сега може да ви се струва, че Граф Олаф ще отиде в затвора, а трите деца Бодлер ще живеят завинаги щастливо при съдия Строус, обаче не е така. Ако искате, може да затворите моментално книгата и да не прочетете нещастния край, който следва. Може да прекарате остатъка от живота си убедени, че бодлерчетата са възтържествували над Граф Олаф и са прекарали остатъка от живота си в къщата и библиотеката на съдия Строус, но историята не продължава така. Защото тъкмо когато всички се смееха на писъка на Съни за торта, важният наглед мъж с многото брадавици по лицето се промъкваше към таблото, от което се включваше осветлението в театъра.

Мъжът светкавично щракна главния ключ, та цялото осветление угасна и театърът потъна в пълен мрак. Мигом настъпи суматоха и всички взеха да тичат насам-натам и да си подвикват един на друг. Актьори се спъваха в зрители. Зрители се спъваха в декори. Господин Поу сграбчи жена си, мислейки я за Граф Олаф. Клаус сграбчи Съни и я вдигна колкото можеше по-високо, за да не я стъпчат. Но Вайълет веднага разбра какво се е случило и предпазливо си проправи път до мястото, където помнеше, че е таблото. По време на представлението Вайълет беше наблюдавала внимателно как се управлява осветлението, като се бе старала да запомни всичко, в случай че тези уреди биха й свършили работа за някое изобретение. Беше убедена, че ако намери ключа, ще може да пусне осветлението. Протегнала напред ръце сякаш е сляпа, Вайълет прекоси сцената, заобикаляйки предпазливо мебели и стреснати актьори. В тъмнината Вайълет имаше вид на призрак, както се движеше бавно по сцената с бялата си булчинска рокля. После, тъкмо когато достигна ключа, Вайълет почувства нечия ръка върху рамото си. Някаква фигура се наведе над нея и прошепна в ухото й:

— Ще сложа ръка на богатството ви, дори ако е последното нещо, което ще направя — изсъска гласът. — И когато го спипам, ще убия със собствените си ръце тебе, брат ти и сестра ти.

Вайълет извика от ужас, но завъртя ключа. Целият театър бе залян от светлина. Всички примигваха и се оглеждаха. Господин Поу пусна жена си. Клаус сложи Съни на пода. Обаче никой не държеше Вайълет за рамото. Граф Олаф беше изчезнал.

— Къде отиде той? — провикна се господин Поу. — Къде отидоха всички?

Децата Бодлер се огледаха и видяха, че не само Граф Олаф се беше изпарил, но и съучастниците му — мъжът с брадавиците, кукоръкият мъж, плешивият мъж с дългия нос, огромният човек, който не приличаше нито на мъж, нито на жена, и двете белолики жени — всички бяха изчезнали заедно с Граф Олаф.

— Трябва да са изтичали навън — каза Клаус, — докато беше още тъмно.

Господин Поу тръгна напред, а съдия Строус и децата го последваха. Далеч, далеч надолу по улицата успяха да видят дълъг черен автомобил, който се отдалечаваше в нощта. Може би в него се возеха Граф Олаф и съучастниците му. А може би не. Но във всеки случай той зави край един ъгъл и изчезна в тъмния град, докато децата гледаха, без да продумат.

— Проклетия! — каза господин Поу. — Избягаха. Но не се тревожете, деца, ще ги хванем. Незабавно ще се обадя в полицията.

Вайълет, Клаус и Съни се спогледаха и знаеха, че работата не е тъй проста, както си я мисли господин Поу. Граф Олаф щеше да се укрие старателно, докато планира следващия си ход. Той беше прекалено хитър, за да бъде заловен от хора като господин Поу.

— Хайде, да се прибираме у дома, деца — каза съдия Строус. — Можем да се тревожим за това утре сутринта, след като ви приготвя хубава закуска.

Господин Поу се закашля.

— Почакайте една минутка — каза той, вперил поглед в земята. — Съжалявам, че трябва да ви кажа това, деца, обаче не мога да допусна да бъдете отгледани от някого, който не е ваш роднина.

— Какво? — извика Вайълет. — След всичко, което съдия Строус направи за нас?

— Без нея и нейната библиотека никога нямаше да разгадаем плана на Граф Олаф — каза Клаус. — Без съдия Строус щяхме да сме мъртви.

— Може и така да е — отвърна господин Поу — и аз благодаря на съдия Строус за нейното благородство, обаче завещанието на родителите ви е недвусмислено. Трябва да бъдете осиновени от роднина. Тази вечер ще останете у дома при мен, а утре ще отида в банката и ще обмисля какво да правя с вас. Съжалявам, но това е положението.

Децата погледнаха съдия Строус, която въздъхна тежко и прегърна поред всяко бодлерче.

— Господин Поу е прав — каза тя тъжно. — Той трябва да уважи волята на родителите ви. Нима не искате да изпълните желанието на родителите си, деца?

Вайълет, Клаус и Съни си представиха своите любящи родители и повече от всякога им се прииска пожарът да не беше избухвал. Никога, никога не бяха се чувствали тъй самотни. Толкова силно желаеха да живеят при тази мила и благородна жена, но знаеха, че това просто не може да стане.

— Предполагам, че сте права, съдия Строус — каза Вайълет най-после. — Много ще ни липсвате.

— Вие също ще ми липсвате — отговори тя и очите й отново се наляха със сълзи.

После тримата прегърнаха за последен път съдия Строус и тръгнаха с господин и госпожа Поу към колата им. Сираците Бодлер, настанени на задната седалка, се обърнаха и се загледаха през стъклото в съдия Строус, която плачеше и им махаше. Пред тях бяха притъмнелите улици, където беше избягал Граф Олаф, за да крои нови подлости. Зад тях остана милата съдийка, която тъй живо се бе заинтересувала от трите деца. На Вайълет, Клаус и Съни им се струваше, че господин Поу, изпълнявайки закона, е взел неправилно решение, като ги лишава от възможността за един щастлив живот със съдия Строус и ги повежда към незнайно бъдеще с някой незнаен роднина. Те не го проумяваха, но както при много злополучия в живота това, че не проумяваш нещо, не означава, че то не е така. Бодлерчетата се сгушиха, за да се защитят от студения нощен въздух, и продължиха да махат през задния прозорец. Колата се отдалечаваше ли, отдалечаваше, докато съдия Строус се превърна просто в една точица сред мрака, а на децата им се струваше, че се движат в неправилна — думата „неправилна“ тук означава „съвсем, съвсем погрешна и причиняваща много страдания“ — посока.