Лемъни Сникет
Нещастното начало (12)

Глава дванайсета

Докато Вайълет и Клаус Бодлер — все още по нощница и пижама — стояха зад кулисите в театъра на Граф Олаф, те бяха раздвоени — дума, която тук означава „изпитваха едновременно две различни чувства“. От една страна, разбира се, бяха обзети от ужас. По приглушените гласове, долитащи от сцената, двамата сираци Бодлер можеха да познаят, че представлението на „Желаната женитба“ е започнало и като че ли е прекалено късно да направят каквото и да било, за да провалят плана на Граф Олаф. От друга страна, обаче, бяха запленени, тъй като никога не бяха попадали зад кулисите, където можеха да се видят толкова много неща. Актьори от трупата на Граф Олаф бързаха насам-натам, прекалено заети, за да хвърлят дори поглед към децата. Трима много ниски мъже носеха голям дървен плот, изрисуван така, че да наподобява всекидневна стая. Двете белолики жени подреждаха цветя в една ваза, която отдалеч имаше вид на мраморна, но отблизо приличаше по-скоро на картонена. Някакъв наглед важен мъж с брадавици по цялото лице нагласяше огромни прожектори. Децата надникнаха крадешком на сцената и видяха Граф Олаф в натруфения си костюм да произнася превзето някакви реплики от пиесата, докато завесата се спускаше. Управляваше я късокоса жена, която дърпаше дълго въже, прикрепено към макара. Разбирате ли, въпреки страха си двете по-големи бодлерчета се интересуваха много от това, което ставаше, и само им се искаше да не участваха по какъвто и да било начин в него.

С падането на завесата Граф Олаф отиде зад кулисите и втренчи поглед в децата.

— Това беше краят на второ действие! Защо сираците не са облечени в костюми? — изсъска той на двете белолики жени.

После, тъй като публиката започна да ръкопляска, гневното му изражение се превърна в радостно и той се върна на сцената. Даде знак на късокосата жена да вдигне завесата и застана точно в центъра на сцената, а когато се оказа лице в лице срещу зрителите, почна да прави превзети поклони. Махаше с ръка и пращаше целувки на публиката, докато завесата се спусна отново, а след това по лицето му пак се изписа гняв.

— Антрактът е само десет минути — каза — и после е ред на децата. Бързо! Облечете им костюмите!

Без да продумат, двете белолики жени сграбчиха Вайълет и Клаус за китките и ги замъкнаха в една гримьорна. Помещението беше прашно, но светеше от огледала и малки лампи, за да виждат по-добре актьорите, когато се гримират и си слагат перуките. Там имаше хора, които си подвикваха един на друг и се смееха, докато се преобличаха. Едната белолика жена вдигна грубо ръцете на Вайълет, издърпа й нощницата през главата и й подхвърли мръсна дантелена бяла рокля, за да я облече. В същото време другата белолика жена свали пижамата на Клаус и го натика в синьо моряшко костюмче, от което го засърбя кожата и което му придаде вид на едва проходило момченце.

— Нали е вълнуващо? — попита един глас. Децата се обърнаха и видяха съдия Строус, издокарана със съдийска мантия и напудрена перука. В ръката си стискаше малка книга. — Изглеждате чудесно, деца!

— Вие също — каза Клаус. — Каква е тази книга?

— Това са моите реплики — отговори съдия Строус. — Граф Олаф ме помоли да си донеса законника и да прочета думите на истинската брачна церемония, за да стане пиесата възможно най-реалистична. Ти, Вайълет, трябва само да кажеш „да“, но аз трябва да произнеса цяла реч. Колко забавно ще бъде!

— Знаете ли, наистина ще е забавно — каза Вайълет предпазливо, — ако промените малко репликите си.

Лицето на Клаус засия.

— Да, съдия Строус. Проявете творчество. Няма причина да се придържате към законната церемония. Това не е истинска сватба.

Съдия Строус смръщи вежди.

— Не знам, деца — каза. — Мисля, че ще е най-добре да следвам наставленията на Граф Олаф. В края на краищата той командва тук.

— Съдия Строус! — извика един глас. — Съдия Строус! Моля, явете се при гримьорката!

— О, я виж ти! Дори ще ме гримират!

Съдия Строус придоби замечтано изражение, сякаш предстоеше да я короноват за кралица, а не само да й намацат лицето с разни пудри и кремове.

— Трябва да вървя, деца. Ще се видим на сцената, милички!

Тя хукна и остави децата да довършат преобличането. Една от белоликите жени закрепи шапчица с цветя на главата на Вайълет, а тя осъзна в ужас, че роклята, която е облякла, е булчинска. Другата жена сложи моряшка шапка на Клаус, който се втренчи в едно от огледалата и се учуди на грозния си вид. Очите му срещнаха погледа на Вайълет, също вперен в огледалото.

— Какво да направим? — попита Клаус тихо. — Ами ако се престорим на болни? Може да прекъснат представлението.

— Граф Олаф ще се досети какво сме намислили — отвърна Вайълет мрачно.

— Започва трето действие на „Желаната женитба“ от Ралф Гафо! — извика един мъж с тефтер в ръка. — Всички да заемат местата си за трето действие!

Актьорите се втурнаха навън от гримьорната, а белоликите жени хванаха децата и забързаха с тях подир другите. В пространството зад кулисите цареше пълен хаос — израз, който тук означава, че „актьори и сценични работници тичаха насам-натам и довършваха последни подробности.“ Плешивият мъж с дългия нос профуча покрай децата, после спря, загледа Вайълет в булчинската рокля и се ухили.

— Никакви номера — каза им той и размаха кокалест пръст. — И запомнете, като излезете там, трябва да вършите точно каквото се очаква от вас. Граф Олаф ще държи в ръка своята радиостанция през цялото действие и ако направите само една погрешна стъпка, ще се обади на Съни горе в кулата.

— Да, да — каза Клаус огорчено. Беше му омръзнало да го заплашват все със същите неща.

— Ще е добре да действате точно по план — рече пак мъжът.

— Сигурен съм, че ще го сторят — обади се един глас внезапно и когато се обърнаха, децата видяха господин Поу, облечен много официално и придружен от съпругата си. Той им се усмихна и приближи, за да се ръкува с тях:

— Поли и аз искахме само да ви пожелаем успех в пиесата. И да не си строшите краката!

— Моля? — възкликна Клаус.

— Това означава — обясни господин Поу — „не прекалявайте с бързането, като се втурнете към сцената“. Радвам се, деца, че сте се приспособили към живота с новия си баща и че участвате в семейните занимания.

— Господин Поу — рече Клаус бързо, — Вайълет и аз искаме да ви кажем нещо. Много е важно.

— Какво е то? — попита господин Поу.

— Да — обади се Граф Олаф, — какво искате да кажете на господин Поу, деца?

Граф Олаф беше изникнал сякаш от земята и бляскавите му очи се вторачиха многозначително във Вайълет и Клаус. Двамата видяха, че в едната си ръка той държи радиостанцията.

— Просто, че оценяваме всичко, което направихте за нас, господин Поу — рече Клаус с отпаднал глас. — Само това искахме да кажем.

— Разбира се, разбира се — рече господин Поу и го потупа по гърба. — Е, Поли и аз трябва да заемем местата си. И да не си строшите краката, бодлерчета!

— Напротив, иска ми се наистина да си строшим краката — пошепна Клаус на Вайълет и господин Поу си тръгна.

— Много скоро и това ще стане — заяви Граф Олаф, докато избутваше двете деца към сцената.

Други актьори се суетяха наоколо, за да намерят местата си за трето действие, а съдия Строус стоеше в един ъгъл и репетираше своите реплики от законника си. Клаус се огледа на сцената, чудейки се дали някой там би могъл да им помогне. Плешивият мъж с дългия нос хвана ръката на Клаус и го отведе встрани.

— Ти и аз ще стоим тук в продължение на цялото действие. Това значи — до края.

— Знам какво значи „в продължение“ — сопна му се Клаус.

— Никакви номера — предупреди го плешивият.

Клаус наблюдаваше как сестра му с булчинската рокля заема мястото си до Граф Олаф, докато завесата се издигаше, и чу ръкопляскането на публиката, когато започна трето действие на „Желаната женитба“.

Няма да представлява интерес за вас, ако ви опиша съдържанието на тази блудкава — думата „блудкава“ тук означава „скучна и глупава“ — пиеса от Ралф Гафо, защото тя е отвратителна и всъщност няма никакво значение за нашата история. Актьори и актриси изпълняваха много отегчителен диалог и се движеха из декора, а Клаус се опитваше да срещне погледа на всеки от тях, за да види дали биха помогнали на него и сестра му. Много скоро осъзна, че тази пиеса навярно е била избрана само като предлог за зловещия план на Олаф, а не заради развлекателната й стойност, защото усети как публиката губи интерес и започва да се върти по столовете. Клаус насочи вниманието си към зрителите, за да види дали някой ще забележи, че се готви нещо нередно, но начинът, по който мъжът с брадавиците беше подредил прожекторите, пречеше на Клаус да различи лицата в залата и той виждаше само неясни очертания на хора. Граф Олаф имаше многобройни дълги монолози, които изпълняваше с превзети жестове и мимики. Като че ли никой не забелязваше, че през цялото време държи в ръката си радиостанция.

Най-после започна да говори съдия Строус и Клаус видя, че тя чете направо от законника. Очите й искряха, а лицето й беше поруменяло — играеше за пръв път на сцена, прекалено увлечена по театъра, за да осъзнае, че е част от плана на Олаф. Тя говореше ли, говореше — как Олаф и Вайълет щели да се грижат един на друг в болест и здраве, в добри и лоши времена и повтаряше всички онези неща, които се казват на много хора, решили по една или друга причина да сключат брак.

Когато завърши словото си, съдия Строус се обърна към Граф Олаф и го попита:

— Вземате ли тази жена за своя законна съпруга?

— Да — отговори Граф Олаф с усмивка.

Клаус видя как Вайълет потръпна.

— А вие — продължи съдия Строус, обръщайки се към момичето, — вземате ли този мъж за свой законен съпруг?

— Да — отвърна Вайълет.

Клаус сви пестници. Сестра му беше казала „да“ в присъствието на съдия. След като подпишеше официалния документ, венчавката влизаше в законна сила. А сега Клаус можа да види, че съдия Строус взе документа от един актьор и го подаде на Вайълет да го подпише.

— Да не си посмял да мръднеш — измърмори плешивият мъж на Клаус, който се сети за бедната Съни, провесена от върха на кулата, и застана неподвижно, докато гледаше как Вайълет поема едно дълго паче перо от Граф Олаф.

Очите на Вайълет се разшириха, когато погледна надолу към документа, лицето й пребледня, а лявата й ръка трепереше, докато подписваше.