Лемъни Сникет
Нещастното начало (9)

Глава девета

— Да — продължи Граф Олаф, — наистина е странно да откриеш, че едно дете липсва. При това — толкова малко и безпомощно.

— Къде е Съни? — извика Вайълет. — Какво сте й направили?

Граф Олаф продължи да говори, сякаш не е чул Вайълет.

— Но от друга страна, човек всеки ден вижда странни неща. Всъщност, сираци, ако вие двамата ме последвате в задния двор, мисля, ме всички ще видим нещо доста необикновено.

Децата Бодлер не казаха нищо, но прекосиха къщата подир Граф Олаф и излязоха през задната врата. Вайълет се огледа в малкия запуснат двор, където не беше стъпвала, откакто с Клаус бяха принудени да секат дърва. Купчината цепеници, която бяха направили, си стоеше там непокътната, като че ли Граф Олаф ги беше накарал да цепят дърва просто за негово собствено забавление. Вайълет потрепери, все още по нощница, но взирайки се насам-натам, не забеляза нищо необикновено.

— Не гледате накъдето трябва — каза Граф Олаф. — За деца, които четат толкова много, сте забележително глупави.

Вайълет погледна към Граф Олаф, обаче не можа да срещне очите му. По-точно — очите на лицето му. Беше втренчила поглед в краката му и видя татуираното око, което наблюдаваше сираците Бодлер, откакто започнаха техните нещастия. После погледът й се плъзна по хилавото тяло и опърпаните дрехи на Граф Олаф и Вайълет видя, че той сочи нагоре с едната си мършава ръка. Проследи посоката и осъзна, че гледа забранената кула. Беше построена от мръсен камък с един-единствен прозорец, където едва-едва се забелязваше нещо, подобно на птичи кафез.

— О, не — промълви Клаус със сподавен, ужасен глас и Вайълет се вгледа отново. Нещото беше птичи кафез, провесен от прозореца като знаме на вятъра, а вътре в кафеза тя различи една мъничка изплашена Съни. Когато Вайълет се взря по-внимателно, успя да види, че устата на сестричката й бе залепена с голямо парче лейкопласт, а телцето й — омотано с въжета. Тя беше в капан — без никакъв изход.

— Пуснете я! — каза Вайълет на Граф Олаф. — Тя нищо не ви е направила! Тя е бебе!

— Я да видим — отвърна Граф Олаф и седна на един пън. — Ако наистина искаш да я пусна, ще я пусна. Но сигурно дори една глупава хлапачка като теб би могла да се досети, че ако я пусна — или по-точно казано, ако помоля своя приятел да я пусне — горката малка Съни може и да не преживее падането на земята. Кулата е висока десет метра, а това е много голяма височина, от която да падне един много малък човек, дори когато е в кафез. Но щом настояваш…

— Не! — изкрещя Клаус. — Недейте!

Вайълет погледна Граф Олаф в очите, а после — малкия пакет, който всъщност беше нейната сестричка, провесена от върха на кулата и люшкана от вятъра. Представи си как Съни пада от кулата на земята, представи си, че последните мисли на сестра й ще бъдат изпълнени с нечовешки ужас.

— Моля ви — каза тя на Олаф и усети сълзи в очите си. — Та тя е само бебе! Ще направим всичко, всичко. Само не й причинявайте зло.

— Всичко ли? — попита Граф Олаф, вдигайки веждата си. Наведе се към Вайълет и впери очи в нейните. — Всичко? Би ли се съгласила, например, да се омъжиш за мен утре вечер, по време на представлението?

Вайълет го изгледа втренчено. Усети странно чувство в стомаха си, сякаш нея бяха хвърлили от голяма височина. Разбра кое беше истински ужасяващото у Олаф — че всъщност той е много умен. Той не беше само отвратителен пиян простак, а отвратителен хитър пиян простак.

— Докато вие бяхте заети с четене на книги и съчиняване на обвинения — каза Граф Олаф, — аз накарах един от своите най-тихи, най-ловки помощници да открадне малката Съни. Тя е в пълна безопасност — засега. Но аз я виждам като остен зад упорито муле.

— Сестра ни не е остен — обади се Клаус.

— Упоритото муле — взе да обяснява Граф Олаф — не върви в посоката, накъдето стопанинът му иска то да върви. В това отношение то прилича на вас, деца, които настоявате да обърквате плановете ми. Всеки стопанин на добитък ще ви каже, че упоритото муле ще се движи в правилната посока, ако пред него има морков, а зад него — остен. То ще върви към моркова, за да бъде възнаградено с храна, и ще бяга от остена, за да не бъде наказано с болка. По същия начин и вие ще правите каквото ви кажа, за да не бъдете наказани със загубата на сестра си и защото искате наградата да оцелеете в това изпитание. А сега, Вайълет, нека те попитам пак: ще ли се омъжиш за мен?

Вайълет преглътна и погледна надолу към татуировката на Граф Олаф. Не можеше да се насили да отговори.

— Е, хайде, хайде — каза Граф Олаф с глас, който симулираше (дума, която тук означава „имитираше“) нежност. Той протегна ръка и погали Вайълет по косата. — Толкова ли ще е ужасно да си моя невяста, да живееш в моята къща до края на живота си? Ти си такова чаровно момиче, че след сватбата няма да се отърва от теб, както от брат ти и сестра ти.

Вайълет си представи как ще спи до Граф Олаф и всяка сутрин ще се събужда с този ужасен мъж пред очите си. Видя се да скита из къщата, опитвайки се по цял ден да го отбягва, и да готви вечер за неговите ужасни приятели, и то може би всяка вечер до края на живота си. Но после погледна нагоре към безпомощната си сестричка и осъзна какъв трябва да бъде отговорът й.

— Ако пуснете Съни — каза най-сетне, — ще се омъжа за вас.

— Ще пусна Съни — отговори Граф Олаф — след представлението утре вечер. Междувременно тя ще остане в кулата на сигурно място. И само ви предупреждавам, че моите помощници ще охраняват вратата към стълбището на кулата, ако случайно сте намислили нещо.

— Вие сте ужасен човек — избухна Клаус, но Граф Олаф само се ухили отново.

— Може да съм ужасен човек — каза той, — обаче успях да скроя безпогрешен план как да грабна вашето богатство. А това е повече от онуй, което можахте да направите вие. — С тези думи той закрачи към къщата. — Запомнете, сираци — добави, — че може да сте чели повече книги от мен, но те не ви помогнаха да вземете надмощие в този случай. А сега ми дайте книгата, която ви внуши такива велики идеи, и се заемете с възложените ви задачи.

Клаус въздъхна и връчи волю-неволю (израз, който тук означава „даде на Граф Олаф, въпреки че не искаше“) книгата по брачно право. Той тръгна подир Граф Олаф към къщата, но Вайълет стоеше неподвижно като статуя. Тя не бе слушала последното слово на Граф Олаф, защото знаеше, че то ще е пълно с обичайните самовъзхвални глупости и долни обиди. Сега оглеждаше кулата — не върха, откъдето висеше Съни, а цялата й височина. Клаус се обърна назад към по-голямата си сестра и съзря нещо, което не беше виждал от доста време. Хората, които не познаваха добре Вайълет, нямаше да забележат нищо необикновено. Близките й обаче знаеха, че когато върже косата си с панделка, за да не й пада над очите, зъбчатите колелца и лостовете в изобретателния й мозък се движат с пълна скорост.