Лемъни Сникет
Нещастното начало (7)

Глава седма

На този свят има много, много видове книги, което е съвсем разумно, защото има много, много видове хора и всеки иска да чете нещо различно. Например хората, които мразят истории, където на малки деца се случват ужасни неща, трябва незабавно да захвърлят тази книга. Но един вид книги, които кажи-речи никой не обича да чете, са книгите по право. Книгите по право са прочути с това, че са много дълги, много скучни и много трудни за четене. Тази е една от причините мнозина адвокати да печелят луди пари. Парите са подбуда да се четат дълги, скучни и трудни книги, като думата „подбуда“ тук означава „предложено възнаграждение, за да те убеди да направиш нещо, което не ти се прави“.

Децата Бодлер, естествено, имаха доста различаваща се подбуда да четат тези книги. Тяхната подбуда не беше да спечелят луди пари, а да попречат на Граф Олаф да им стори нещо ужасно, за да се сдобие с луди пари. Но дори и при тази подбуда задачата да се прочетат правните книги в библиотеката на съдия Строус беше много, много, много трудна.

— Божичко! — ахна съдия Строус, когато влезе в библиотеката и видя какво четат. Веднага след като ги покани в къщата, тя бе отишла в задната градина да се занимава с нея и бе оставила сираците Бодлер сами в прекрасната си библиотека. — Мислех, че се интересувате от механика, от северноамерикански животни и от зъби. Сигурни ли сте, че ви се четат тези огромни правни книги? Дори аз не обичам да ги чета, а работя в областта на правото.

— Да — излъга Вайълет, — на мен са ми много интересни, съдия Строус.

— И на мен — каза Клаус. — С Вайълет обмисляме да се посветим на правото и затова за нас тези книги са много увлекателни.

— Тъй — рече съдия Строус, — обаче Съни положително не се интересува от тях. Може би ще иска да ми помогне в градината?

— Уипи! — изписка Съни, което значеше „Разбира се, че предпочитам да съм в градината, вместо да седя и да гледам как брат ми и сестра ми се мъчат над тези правни книги!“

— Добре, но внимавайте да не изяде някоя мръсотия — каза Клаус и подаде сестричката си на съдия Строус.

— Естествено — отвърна тя. — Не бихме искали да се разболее точно за голямото представление, нали?

Вайълет и Клаус размениха един поглед.

— Вълнувате ли се за пиесата? — попита Вайълет колебливо.

Лицето на съдия Строус засия.

— О, да — каза тя. — Открай време съм мечтала да играя на сцена, още като малко момиченце. А сега Граф Олаф ми дава възможност да осъществя отколешния си блян. Вас не ви ли обзема трепет при мисълта да участвате в пиеса?

— Може би — отговори Вайълет.

— Обзема ви, естествено — отсече съдия Строус с очи, грейнали като звезди, и със Съни на ръце. После излезе от библиотеката, а Клаус и Вайълет се спогледаха и въздъхнаха.

— Полудяла е по театъра — каза Клаус. — Няма да повярва, че Граф Олаф крои нещо, каквото и да е то.

— Тъй или иначе, не би ни помогнала — изтъкна Вайълет мрачно. — Тя е съдия и само ще почне да бръщолеви за „in loco parentis“ като господин Поу.

— Затова трябва да намерим законна причина да осуетим представлението — Заяви Клаус решително. — Откри ли вече нещо в твоята книга?

— Нищо, което би ни помогнало — каза Вайълет, като погледна едно листче, върху което си беше водила бележки. — Преди петдесет години една жена завещала огромна сума пари на своята домашна любимка, една невестулка, без да остави нищо на тримата си сина. Синовете се опитали да докажат, че жената била невменяема, та да получат парите.

— И какво станало? — попита Клаус.

— Мисля, че невестулката умряла — отговори Вайълет, — ама не съм сигурна. Трябва да потърся някои думи в речника.

— Според мен това изобщо няма да ни помогне — каза Клаус.

— Може би Граф Олаф се опитва да докаже, че ние сме невменяеми, за да ни вземе парите — предположи Вайълет.

— Но как би могъл чрез нашето участие в „Желаната женитба“ да докаже, че сме невменяеми? — попита Клаус.

— Не знам — призна Вайълет. — Просто не виждам изход. Ти намери ли нещо?

— Горе-долу по времето на твоята невестулкова дама — каза Клаус, прелиствайки огромната книга, която бе чел, — група актьори представили „Макбет“ от Шекспир, като никой от тях не носел облекло.

Вайълет се изчерви.

— Искаш да кажеш, че всички са били голи на сцената?

— Не задълго — ухили се Клаус. — Дошла полиция и спряла постановката. Според мен и това няма да ни помогне особено. Но ми беше много интересно да го прочета.

Вайълет въздъхна.

— Може би Граф Олаф изобщо не крои нищо — каза тя. — Не ми допада да играя в неговата пиеса, но е възможно само да се навиваме напразно. Вероятно Граф Олаф действително иска да ни приеме като добре дошли в семейството.

— Как можеш да кажеш такова нещо? — извика Клаус. — Та нали ме удари!

— Обаче няма начин да се добере до нашето богатство просто като ни включи в една пиеса — възрази Вайълет. — Очите ми се умориха от тези книги, Клаус, а няма никаква полза. Ще отида да помогна на съдия Строус в градината.

Клаус проследи с поглед сестра си, докато напускаше библиотеката, и усети как го залива вълна от безнадеждност. Денят на представлението не беше далеч, а той дори не бе проумял какво крои Граф Олаф и още по-малко — как да му попречи. През целия си живот Клаус беше вярвал, че ако четеш достатъчно книги, можеш да разрешиш всеки проблем, но сега не беше толкова сигурен.

— Ей, ти! — един глас откъм вратата изтръгна Клаус от мислите му. — Граф Олаф ме изпрати да ви търся. Трябва незабавно да се върнете в къщата.

Момчето се обърна и видя, застанал в рамката на вратата, един от трупата на Граф Олаф — онзи с куки вместо ръце.

— Какво правиш изобщо в тази мухлясала вехта стая? — попита той с грачещия си глас и се запъти към мястото, където седеше Клаус. Присви лъскавите си малки очи и прочете заглавието на една от книгите.

— „Закон за наследството и неговите постановления“ — каза рязко. — Защо четеш това?

— Защо мислите, че го чета? — попита Клаус.

— Ще ти кажа аз какво мисля — мъжът сложи една от ужасните си куки върху рамото на Клаус. — Мисля, че не трябва никога повече да ти се позволява да стъпиш в тази библиотека. Поне до петък. Не искаме едно малко момче да си въобразява големи работи. А къде са сестра ти и онова отвратително бебе?

— В градината — отговори Клаус и отблъсна куката от рамото си. — Защо не отидете да ги вземете?

Мъжът се наведе, докато лицето му се доближи на сантиметри от това на Клаус — толкова близко, та чертите на кукоръкия станаха неясно петно.

— Слушай ме много внимателно, момченце — каза той, като с всяка дума издишваше зловонен дъх. — Единствената причина Граф Олаф още да не ви е разчленил на късове е, че не се е добрал до парите ви. Позволява ви да живеете, докато си изпълни плана. Задай си обаче следния въпрос, книжен плъх такъв — каква причина ще има той да ви остави живи, след като ви вземе парите? Какво мислиш, че ще ви се случи тогава?

Докато мъжът говореше, Клаус почувства как го пронизва леден студ. Никога през живота си не беше изпитвал такъв ужас. Усети, че ръцете и краката му се тресат неудържимо, сякаш има някакъв пристъп. Мъчеше се да измисли какво да каже, а от устата му излизаха странни звуци, както правеше винаги Съни.

— Ааа… — чу Клаус собствения си сподавен глас. — Ааа…

— Смятам, че като му дойде времето — каза кукоръкият мъж равнодушно, без да обръща внимание на звуците на Клаус, — Граф Олаф може да те предостави на мен. Тъй че, ако бях на твое място, бих почнал да се държа малко по-любезно.

Мъжът се изправи, протегна двете си куки пред лицето на Клаус и остави светлината на лампите за четене да се отразят в зловещите уреди.

— А сега, ако ме извиниш, отивам да взема нещастните ти осиротели сестри.

Когато кукоръкият излезе от стаята, Клаус усети тялото си да отмалява и искаше да поседи, за да си поеме дъх. Разумът обаче не му го позволи. Това беше последният му миг в библиотеката и може би последната възможност да провали плана на Граф Олаф. Но какво да стори? Чувайки слабите звуци от разговора на кукоръкия мъж със съдия Строус, Клаус се огледа трескаво в библиотеката за нещо, което би му помогнало. После, тъкмо когато чу стъпките на мъжа да приближават, Клаус зърна една книга и бързо я грабна. Измъкна ризата си от панталона, мушна книгата под нея и чевръсто втъкна отново ризата точно щом кукоръкият мъж влезе пак в библиотеката, повел Вайълет и носейки Съни, която безуспешно се опитваше да захапе куките му.

— Готов съм да тръгна — каза Клаус веднага и излезе през вратата, преди мъжът да успее да го огледа добре. Тръгна забързано пред сестрите си, с надеждата никой да не забележи издутината във форма на книга под ризата му. Може би — само може би — книгата, която Клаус изнасяше тайно, щеше да им спаси живота.