Лемъни Сникет
Нещастното начало (3)

Глава трета

Нямам представа дали сте обръщали внимание, че първите впечатления често са съвсем погрешни. Може например да видите за пръв път една картина и никак да не я харесате, но след като я гледате малко по-дълго време, да я намерите много приятна. Когато за пръв път вкусите сирене горгонзола, може да ви се стори много миризливо, а като пораснете, да не искате да ядете нищо друго освен сирене горгонзола. Клаус никак не хареса Съни, когато тя се роди, обаче не минаха и шест седмици и двамата бяха просто неразделни. Първоначалното ви мнение за каквото и да било може да се промени с времето.

Иска ми се да можех да ви кажа, че първото впечатление на бодлерчетата за Граф Олаф и неговата къща е невярно, каквото толкова често е първото впечатление. Но това впечатление — че Граф Олаф е ужасен човек, а къщата му — потискаща кочина, беше абсолютно вярно. През първите няколко дни след като пристигнаха при Граф Олаф, Вайълет, Клаус и Съни се мъчеха да се почувстват като у дома си, но това бе съвсем безполезно. Въпреки че къщата на Граф Олаф беше доста голяма, трите деца бяха настанени заедно в мръсна стая, където имаше само едно малко легло. Вайълет и Клаус се редуваха да спят в него, та всяка втора нощ един от тях използваше кревата, а другият спеше на твърдия дъсчен под. Обаче дюшекът на леглото беше толкова буцест, че трудно може да се каже кой от двамата лежеше по-неудобно. За да направи легло за Съни, Вайълет свали прашните завеси от корниза над единствения прозорец на спалнята и ги нагъна така, че да образуват нещо като възглавница, която едва стигаше, за да легне сестричката й. А тъй като нямаше завеси пред спуканото стъкло, слънцето нахлуваше сутрин през прозореца и децата се будеха всеки ден рано и натъртени. Вместо гардероб в стаята имаше голям кашон, в който някога е бил опакован хладилник, а сега трябваше да побере струпаните на куп дрехи на трите деца. Вместо играчки, книги и други предмети за забавление Граф Олаф беше набавил на питомците си малка купчина камъни. А единствената украса по олющените стени бе голяма и грозна картина на око, същото като това на глезена на Граф Олаф и другите из цялата къща.

Но децата знаеха — както, сигурен съм, и вие знаете, — че човек може да изтърпи и най-лошата обстановка в света, ако хората край него са забавни и мили. Граф Олаф не беше нито забавен, нито мил — беше придирчив, избухлив и зловонен. Единственото добро нещо, което можеше да се каже за Граф Олаф, бе, че много-много не се весваше наоколо. След като се събудеха и си извадеха дрехи от кашона, децата отиваха в кухнята и намираха списък със заръки, оставен за тях от Граф Олаф, който често не се появяваше до вечерта. По-голямата част от деня той прекарваше извън къщата или горе във високата кула, където на децата беше забранено да ходят. Обикновено списъкът съдържаше трудни задачи, като, например, да пребоядисат задната веранда или да поправят прозорците, а вместо подпис Граф Олаф рисуваше око в долния край на бележката.

Една сутрин бележката гласеше:

Моята театрална трупа ще дойде на вечеря преди тазвечерното представление. Бъдете готови с ядене за всичките десет души, когато пристигнат в седем часа. Купете храна, сгответе, сложете масата, поднесете вечерята, разтребете след това и не ни се мяркайте.

Отдолу бе нарисувано обичайното око, а под бележката имаше малко пари за продуктите.

Вайълет и Клаус прочетоха бележката, докато закусваха със сивкавата, пълна с грахулки овесена каша, която Граф Олаф им оставяше всяка сутрин в голяма тенджера на печката. После се спогледаха в недоумение.

— Никой от нас не умее да готви — каза Клаус.

— Така е — съгласи се Вайълет. — Знаех как да поправя прозорците и как да почистя комина, защото такива неща ме интересуват. Обаче не зная как да приготвя каквото и да било освен препечени филийки.

— А понякога и тях ги загаряш — добави Клаус и двамата се усмихнаха.

Спомниха си един ден, когато бяха станали рано, за да приготвят специална закуска за родителите си. Вайълет беше загорила хляба и родителите им, помирисвайки дима, се бяха втурнали долу, за да разберат какво става. Когато видяха Вайълет и Клаус да се взират отчаяно в катраненочерните филийки, прихнаха да се смеят и дълго се смяха, а после приготвиха палачинки за цялото семейство.

— Иска ми се да бяха тук — каза Вайълет. Излишно беше да обяснява, че говори за родителите им. — Никога не биха позволили да останем в тази ужасна къща.

— Ако бяха тук — избухна Клаус, а гласът му ставаше все по-висок, защото той се вълнуваше все повече, — преди всичко изобщо нямаше да живеем у Граф Олаф. Мразя това място, Вайълет! Мразя тази къща! Мразя нашата стая! Мразя да изпълнявам всичките тези заръки и мразя Граф Олаф!

— Аз също мразя всичко това — каза Вайълет и Клаус погледна с облекчение по-голямата си сестра. Понякога, когато си в ужасно положение, можеш да се почувстваш по-добре просто като кажеш, че мразиш нещо, и има кой да се съгласи с теб. — Мразя всичко в нашия сегашен живот, Клаус — добави тя, — но трябва да си казваме „Горе главите!“

Този израз, често използван от баща им, означаваше „старайте се да бъдете в добро настроение“.

— Права си — рече Клаус. — Много трудно е обаче да държиш главата си горе, когато Граф Олаф постоянно ти я бута надолу.

— Джуук! — изпищя Съни и взе да чука с лъжицата си по масата.

Вайълет и Клаус бяха изтръгнати от своя разговор и погледнаха пак бележката на Граф Олаф.

— Може би ще намерим някоя готварска книга, за да прочетем как се готви — каза Клаус. — Едва ли е чак толкова трудно да се сготви едно обикновено ястие.

Вайълет и Клаус прекараха няколко минути в отваряне и затваряне на кухненските шкафове на Граф Олаф, обаче не откриха никакви готварски книги.

— Не мога да кажа, че съм изненадана — отбеляза Вайълет. — В тази къща изобщо не сме намирали каквато и да било книга.

— Знам — съгласи се печално Клаус. — Много ми липсва четенето. Някой път трябва да излезем и да потърсим библиотека.

— Обаче не днес — каза Вайълет. — Днес трябва да сготвим за десет души.

В този миг се почука на входната врата. Вайълет и Клаус се спогледаха тревожно.

— Кой би искал да посети Граф Олаф? — изрази гласно учудването си Вайълет.

— Може би някой иска да посети нас — обади се Клаус не много обнадеждено.

През времето, изминало от смъртта на родителите им, повечето приятели на сираците Бодлер изчезнаха яко дим — израз, който тук означава „престанаха да се обаждат, да пишат и да ги навестяват, та децата Бодлер се чувстваха много самотни“. Разбира се, вие и аз никога не бихме се отнесли по подобен начин със свои опечалени познати. Тъжна истина в живота е обаче, че след като някой е изгубил любим човек, приятелите понякога го избягват точно когато присъствието на приятели му е най-необходимо.

Вайълет, Клаус и Съни тръгнаха бавно към входната врата и погледнаха през шпионката, която беше във форма на око. Много се зарадваха да открият, че отвън ги гледа съдия Строус, и отвориха вратата.

— Съдия Строус! — възкликна Вайълет — Как се радвам да ви видя!

Искаше да добави: „Моля, заповядайте“, но после осъзна, че съдия Строус вероятно не би искала да пристъпи в мрачната и мръсна стая.

— Моля да ми простите, че не ви навестих по-рано — подхвана съдия Строус, докато децата Бодлер стояха неловко на вратата. — Исках да видя как се приспособявате тук, но имах много трудно дело във Върховния съд и то ми отнемаше повечето време.

— Какво дело? — попита Клаус. Тъй като беше лишен от всякакво четиво, той жадуваше за нова информация.

— Наистина не мога да го разисквам — отговори съдия Строус, — защото е служебна работа. Обаче мога да ви кажа, че е свързано с отровно растение и незаконно използване на чужда кредитна карта.

— Йеека! — изпищя Съни, което изглежда означаваше „Колко интересно!“, въпреки че, естествено, нямаше начин Съни да е разбрала за какво става дума.

Съдия Строус погледна надолу към малката и се засмя.

— Йеека, наистина — рече тя и се наведе да погали детето по главичката. Съни хвана ръката на съдията Строус и я ухапа — нежно.

— Това означава, че ви харесва — обясни Вайълет. — Когато не харесва някого или някой иска да я изкъпе, хапе много, много силно.

— Разбирам — каза съдия Строус. — А сега, разкажете как се справяте, деца. Имате ли някакви желания?

Децата се спогледаха, мислейки за всички неща, които си желаеха. Още едно легло, например. Хубаво детско креватче за Съни. Завеси за прозореца на стаята им. Гардероб вместо кашон. Но каквото желаеха най-много от всичко, разбира се, беше да не са свързани по никакъв начин с Граф Олаф. Каквото най-много желаеха, беше да са отново с родителите си в своя истински дом, но това, естествено, беше невъзможно. Тримата — Вайълет, Клаус и Съни — гледаха покрусено към пода, докато премисляха въпроса. Най-сетне Клаус проговори.

— Бихте ли ни дали назаем една готварска книга? — попита. — Граф Олаф ни нареди да приготвим днес вечеря за трупата му, а в цялата къща не можем да намерим готварска книга.

— Божичко! — ахна съдия Строус. — Струва ми се прекалено да се изисква от деца да приготвят вечеря за цяла трупа.

— Граф Олаф ни дава много отговорни задачи — рече Вайълет. Всъщност искаше да каже: „Граф Олаф е зъл човек“, обаче беше благовъзпитана.

— Хайде, елате у дома — предложи съдия Строус — и си изберете някоя готварска книга, която ви харесва.

Децата се съгласиха и последваха съдия Строус до нейната добре стопанисвана къща. Тя ги поведе през елегантно входно помещение, което ухаеше на цветя, към огромна стая и когато видяха какво има в нея, те едва не припаднаха от възторг, особено Клаус.

Стаята беше библиотека. Не обществена, а частна библиотека, тоест, голяма сбирка от книги, собственост на съдия Строус. Имаше рафтове и още рафтове, пълни с книги, по всички стени от пода до тавана, и рафтове и още рафтове по средата на стаята. Единственото място без книги беше един ъгъл, където стояха няколко големи, удобни на вид столове и дървена маса, а над тях висяха лампи, идеални за четене. Въпреки че не беше толкова голяма колкото библиотеката на техните родители, тя бе също така уютна и децата Бодлер изпаднаха в захлас.

— Честна дума! — извика Вайълет. — Това е чудесна библиотека!

— Много благодаря — каза съдия Строус. — От години купувам книги и наистина се гордея със сбирката си. Стига да ги пазите в добро състояние, можете по всяко време да ползвате която искате от моите книги. Ето, готварските книги са тук, на източната стена. Искате ли да ги видим?

— Да — каза Вайълет, — а после, ако нямате нищо против, с удоволствие бих разгледала някоя от вашите книги за машинно инженерство. Много се интересувам от изобретяването на разни неща.

— Аз пък бих искал да видя книги за вълци — намеси се Клаус. — Напоследък съм се запалил по дивите животни на Северна Америка.

— Книга! — изпищя Съни, което означаваше „Моля, не забравяйте да изберете някоя книга с картинки за мен!“

Съдия Строус се усмихна.

— Прави ми удоволствие да видя младежи, които се интересуват от книги — каза тя. — Но мисля, че първо трябва да намерим подходяща рецепта, съгласни ли сте?

Децата се съгласиха и за трийсетина минути прелистиха няколко готварски книги, които им препоръча съдия Строус. Право да ви кажа, трите сирачета бяха толкова развълнувани от това, че не са в къщата на Граф Олаф, а в тази приятна библиотека, че бяха малко разсеяни и не можеха да се съсредоточат върху готварството. Но най-после Клаус намери ястие, което изглеждаше вкусно и лесно за приготвяне.

— Чуйте това — рече той. — Путанеска. Италиански сос за макарони. Трябва само да задушим в една тенджера маслини, капри, аншоа, чесън, накълцан магданоз и домати и да сварим спагети.

— Звучи ми лесно — съгласи се Вайълет и сираците Бодлер се спогледаха. Може би поради съседството с милата съдийка Строус и нейната библиотека децата биха могли да си осигурят приятен живот със същата лекота, с която щяха да приготвят сос путанеска за Граф Олаф.