Лемъни Сникет
Нещастното начало (11)

Глава единайсета

— Колко ни е приятно, че можа да се присъединиш към нас — каза кукоръкият мъж с противно сладникав глас.

Вайълет незабавно опита да се спусне по въжето, но помощникът на Граф Олаф беше много по-бърз от нея. Със светкавично движение я прехвърли в стаята и с един замах на куката си запрати спасителното й приспособление да издрънчи долу на земята. Сега и Вайълет беше в капан — точно като Съни.

— Много се радвам, че си тук — продължи кукоръкият. — Тъкмо си мислех как ми се иска да видя хубавичкото ти лице. Сядай!

— Какво ще правите с мен? — попита Вайълет.

— Казах да седнеш! — изръмжа кукоръкият и я блъсна върху един стол.

Вайълет се огледа в сумрачната и разхвърляна стая. Сигурен съм, че в течение на своя живот сте забелязали, че стаите на хората отразяват техния характер. В моята стая, например, съм струпал куп предмети, които имат значение за мен, включително един прашен акордеон, на който мога да изсвиря няколко тъжни песни, голям вързоп бележки за живота на сираците Бодлер и една неясна снимка, направена много отдавна, на жена, чието име беше Беатрис. Тези неща са ми много скъпи и мили. Стаята в кулата съдържаше предмети, които бяха много мили и скъпи на Граф Олаф — все ужасни неща. Имаше листове, на които беше записвал зловещите си идеи с нечетлив грозен почерк, натрупани върху отнетата от Клаус книга „Брачен закон“. Имаше три-четири стола и няколко свещи, които хвърляха трепкащи сенки. Разпилени по целия под, се търкаляха празни бутилки от вино и мръсни чинии. Но най-многобройни бяха рисунките, живописните изображения и дърворезбите на очи — големи и малки — из цялата стая. Имаше очи, изрисувани по тавана и издялкани по нечистия дъсчен под. Имаше очи, надраскани по рамката на прозореца, и едно голямо око върху бравата на вратата, която водеше към стълбището. Изобщо, помещението беше ужасно.

Кукоръкият мъж бръкна в единия джоб на омацаното си сако и извади мобилна радиостанция. С известно затруднение натисна един бутон и почака малко.

— Шефе, аз съм — каза после. — Твоята свенлива булка току-що се изкачи тук, за да се опита да спаси хапещото хлапе.

Сетне замълча, докато Граф Олаф казваше нещо, и продължи:

— Не знам. С нещо като въже.

— Беше кука захватка — обади се Вайълет и откъсна единия ръкав на нощницата, за да превърже рамото си. — Направих я сама.

— Казва, че било кука захватка — съобщи кукоръкият по радиостанцията. — Не Знам, шефе. Да, шефе. Да, шефе, естествено, много добре разбирам, че тя е твоя. Да, шефе.

Той натисна един бутон, за да прекъсне връзката, и се обърна с лице към Вайълет.

— Граф Олаф е много недоволен от своята булка.

— Не съм негова булка — възропта Вайълет.

— Много скоро ще бъдеш — заяви кукоръкият и поклати едната си кука, както повечето хора биха поклатили пръст. — Но междувременно трябва да отида да доведа брат ти. Тримата ще останете заключени в тази стая чак до вечерта. Така Граф Олаф ще е сигурен, че никой от вас няма да извърши някоя пакост.

С тези думи кукоръкият мъж напусна шумно стаята. Вайълет го чу да заключва вратата след себе си, а после се заслуша в заглъхващите му стъпки надолу по стълбището. Веднага отиде при Съни и сложи ръка на главичката й. Боеше се да развърже сестра си и да махне лейкопласта, от страх да не провокира — дума, която тук означава „предизвика“ — гнева на Граф Олаф, и затова само галеше косицата на Съни и шепнеше, че всичко е наред.

Но разбира се нищо не беше наред. Всичко беше съвсем наопаки. Докато първата утринна светлина се процеждаше в стаята на кулата, Вайълет мислеше за всичките ужасни неща, които тя, брат й и сестра й бяха преживели напоследък. Родителите им бяха загинали — най-неочаквано и от жестока смърт. Госпожа Поу им купи грозни дрехи. Пренесоха се да живеят в къщата на Граф Олаф, където се отнасяха отвратително с тях. Господин Поу отказа да им помогне. Разкриха пъклен план, според който Вайълет трябваше да бъде омъжена, а Бодлеровото богатство — заграбено. Клаус опита да се противопостави на Олаф чрез знанията, които бе придобил в библиотеката на съдия Строус, и се провали. Плениха горкичката Съни. А сега Вайълет бе опитала да спаси сестра си и самата също се озова в плен. Общо взето децата Бодлер се бяха сблъсквали с катастрофа подир катастрофа и затова Вайълет реши, че положението им е плачевно прискърбно — израз, който тук означава „никак не е забавно“.

Звукът от стъпки по стълбата изтръгна Вайълет от мислите й и след малко кукоръкият мъж отвори вратата и блъсна в стаята един много уморен, объркан и изплашен Клаус.

— Ето го и последния сирак — каза кукоръкият. — А сега трябва да вървя да помогна на Граф Олаф с приготовленията за представлението довечера. И никакви номера, вие, двамата, иначе ще ви завържа и ще провеся и вас през прозореца.

След като им хвърли кръвнишки поглед, той заключи вратата и затрополи надолу.

Клаус примига и се огледа в мръсната стая. Все още беше по пижама.

— Какво се е случило? — попита той Вайълет. — Защо сме тук, горе?

— Опитах се да спася Съни — отговори Вайълет, — като използвах едно свое изобретение, за да се покатеря по кулата.

Клаус отиде до прозореца и погледна надолу към земята.

— Колко е високо — каза. — Трябва да си била в ужас.

— Беше много страшно — призна тя, — обаче не колкото мисълта да се омъжа за Граф Олаф.

— Жалко, че изобретението ти не е свършило работа — каза Клаус тъжно.

— То свърши чудесна работа — възрази Вайълет, докато опипваше разраненото си рамо. — Но просто ме спипаха. И сега сме обречени. Кукоръкият мъж каза, че ще ни държи тук до вечерта, а тогава е „Желаната женитба“.

— Мислиш ли, че би могла да изобретиш нещо, което да ни помогне да избягаме? — попита Клаус, оглеждайки се в стаята.

— Навярно — каза Вайълет. — А ти защо не прегледаш тези бележки и книги? Може в тях да има някаква информация, която да ни послужи.

Следващите няколко часа Вайълет и Клаус преравяха стаята и паметта си за нещо, което би им помогнало. Вайълет търсеше предмети, с които да изобрети някакво съоръжение. Клаус четеше бележките и книгите на Граф Олаф. От време на време отиваха при Съни, усмихваха й се и я галеха по главичката. Сегиз-тогиз Вайълет и Клаус си проговаряха, но повечето време мълчаха, потънали в собствените си мисли.

— Ако имахме бензин — каза Вайълет към обяд, — можех да направя с тези бутилки коктейли „Молотов“.

— Какво са коктейли „Молотов“? — попита Клаус.

— Малки бомби в бутилки — обясни Вайълет. — Можехме да ги хвърлим през прозореца и да привлечем вниманието на минувачите.

— Обаче нямаме бензин — каза Клаус мрачно.

После мълчаха няколко часа.

— Ако бяхме полигамни — каза Клаус, — брачният план на Граф Олаф нямаше да му свърши работа.

— Какво значи „полигамни“? — попита Вайълет.

— Полигамни са хора, които се женят или омъжват за повече от един човек — обясни Клаус. — В нашата страна полигамни хора нарушават закона дори ако са сключили брак в присъствието на съдия, с произнесено „да“ и собственоръчно положен подпис. Прочетох го тук, в „Брачен Закон“.

— Обаче ние не сме полигамни — каза Вайълет мрачно.

После мълчаха още няколко часа.

— Бихме могли да счупим тия бутилки — обади се Вайълет — и да използваме парчетата стъкло като ножове, но се боя, че трупата на Граф Олаф ще ни надвие.

— Ти би могла да кажеш „не“ вместо „да“ — предложи Клаус, — обаче се боя, че Граф Олаф ще нареди да хвърлят Съни от кулата.

— Непременно бих го направил — каза Граф Олаф и децата подскочиха.

Така се бяха задълбочили в разговора си, че не бяха го чули да се качва по стълбата и да отваря вратата. Носеше натруфен костюм и веждата му беше намазана с восък, та блестеше като очите му. Зад него стоеше кукоръкият мъж, който се хилеше и размахваше едната си кука към децата.

— Елате, сираци — прикани ги Граф Олаф. — Дойде време за голямото събитие. Моят помощник ще остане в тази стая и двамата ще поддържаме непрестанна радиовръзка. Ако нещичко се обърка довечера по време на представлението, сестра ви ще полети надолу и ще загине. Хайде, тръгвайте!

Вайълет и Клаус се спогледаха, после извърнаха очи към Съни, все още провесена в своя кафез, и последваха Граф Олаф през вратата. Докато слизаше по стълбата на кулата, Клаус усети сърцето си тежко като камък, защото всякаква надежда го напусна. Наистина, по всичко личеше, че няма изход от тази им участ. Вайълет изпитваше същото до мига, когато посегна с дясната си ръка да хване парапета, за да запази равновесие. Вгледа се за секунда в дясната си ръка и взе да мисли. По целия път надолу по стълбата, навън през вратата и изминавайки краткото разстояние до театъра, Вайълет мислеше ли, мислеше — по-напрегнато от когато и да било през живота си.