Лемъни Сникет
Нещастното начало (1)

Глава първа

Ако обичаше истории с щастлив край, ще е по-добре да зачетете някоя друга книга. В тази книга не само че няма щастлив край, но няма и щастливо начало, а и по средата има твърде малко щастливи неща. Това е така, защото в живота на трите деца Бодлер не се случваха особено много щастливи неща. Вайълет, Клаус и Съни Бодлер бяха умни деца, очарователни и съобразителни, и имаха лица с приятни черти, обаче нямаха никакъв, ама никакъв късмет и почти всичко, което им се случваше, беше белязано от беди, мъка и отчаяние. Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но такава е историята.

Бедите им започнаха един ден на плажа „Бурен бряг“. Трите деца Бодлер живееха с родителите си в огромна господарска къща в центъра на мръсен и оживен град и от време на време родителите им разрешаваха да вземат сами един раздрънкан трамвай — думата „раздрънкан“, както вероятно знаете, тук означава „неустойчив“ или „готов да се разпадне“ — до крайбрежието, където прекарваха деня като един вид ваканция, стига да се върнеха навреме за вечеря. Тази именно сутрин беше мрачна и облачна, което ни най-малко не смущаваше децата Бодлер. При топло и слънчево време плажът „Бурен бряг“ беше претъпкан и бе невъзможно човек да намери хубаво място, където да просне одеялото си. В мрачни и облачни дни плажът беше изцяло на разположение на бодлерчетата и те можеха да правят каквото си искат.

Вайълет Бодлер — най-голямата, обичаше да хвърля камъни. Като повечето четиринайсетгодишни деца тя беше деснячка, та камъните подскачаха по-надалеч, когато си служеше с дясната ръка, отколкото ако използваше лявата. Докато хвърляше камъни, тя гледаше към хоризонта и мислеше за едно изобретение, което искаше да направи. Всеки, който познаваше добре Вайълет, можеше да се досети, че тя мисли усилено, защото дългата й коса беше вързана с панделка, за да не й пада в очите. Вайълет наистина умееше да изобретява и строи чудновати уреди, та умът й често бе изпълнен с образи на скрипци, лостове и зъбчати колела и тя не искаше никога да я разсейва нещо толкова банално като косата й. Тази сутрин обмисляше как да построи уред, който може да върне камък, след като е бил хвърлен в океана.

Клаус Бодлер — средното дете и единствено момче в семейството, обичаше да изследва животни в локви, останали след отлива. Клаус беше на малко повече от дванайсет години и носеше очила, което го правеше да изглежда интелигентен. И той беше интелигентен. Семейство Бодлер имаха в господарската си къща огромна библиотека — стая, пълна с хиляди книги на всевъзможни теми. Като дванайсетгодишен Клаус, естествено, не беше изчел всички книги в Бодлеровата библиотека, но бе прочел много от тях и беше запомнил доста от информацията във всяко четиво. Знаеше как да разпознае алигатор от крокодил. Знаеше кой е убил Юлий Цезар. И знаеше много за дребните слузести животинки по плажа „Бурен бряг“, които сега изследваше.

Съни Бодлер — най-малката, обичаше да хапе разни неща. Тя беше бебе и много мъничка за възрастта си, едва ли по-голяма от ботуш. Колкото обаче тя бе дребничка на ръст, толкова големи и остри бяха четирите й зъба. Съни беше на онази възраст, когато човек обикновено говори с низ от неразбираеми викове. Освен когато използваше малкото истински думи в своя речник — като „шише“, „мама“ и „хапя“, — повечето хора се затрудняваха да разберат какво казва Съни. Тази сутрин, например, тя повтаряше непрестанно „Гак!“, което навярно означаваше „Вижте тази загадъчна фигура, дето се задава от мъглата!“

И наистина, в далечината по мъгливото крайбрежие на „Бурен бряг“ можеше да се различи висока фигура, която крачеше към децата Бодлер. Съни известно време вече беше гледала втренчено фигурата и бе викала, когато Клаус вдигна поглед от бодливото раче, което разглеждаше, и също я видя. Пресегна се и докосна ръката на Вайълет, изтръгвайки я от изобретателските й мисли.

— Виж — каза Клаус и посочи фигурата.

Тя приближаваше и децата можеха да видят някои подробности. Имаше ръста на възрастен човек, само че главата й беше издължена и доста ъгловата.

— Какво може да е? — попита Вайълет.

— Не знам — отвърна Клаус и присви очи, — но като че се движи право към нас.

— Съвсем сами сме на плажа — рече Вайълет малко притеснено. — Няма друг, към когото да се движи.

Тя усещаше плоския гладък камък в лявата си ръка, който тъкмо щеше да се опита да хвърли колкото може по-надалеч. Изведнъж й хрумна да го запрати към фигурата, защото й се струваше толкова зловеща.

— Само изглежда страшна — обади се Клаус, сякаш прочете мислите на сестра си, — заради гъстата мъгла.

Това беше вярно. Когато фигурата стигна до тях, децата видяха с облекчение, че изобщо не е някой зловещ човек, а някой, когото познаваха — господин Поу. Той беше приятел на господин и госпожа Бодлер и децата го бяха срещали много пъти на вечерните забави, които родителите им устройваха. Едно от нещата, които Вайълет, Клаус и Съни наистина харесваха у своите родители, беше, че когато имаха гости, не отпращаха децата си, а им позволяваха да вечерят с възрастните и да участват в разговора, стига да помогнат след това при разтребването. Децата помнеха господин Поу, тъй като вечно беше настинал, постоянно се извиняваше и ставаше от масата, за да се справи в съседната стая с поредния пристъп на кашлица.

Господин Поу свали цилиндъра си, заради който главата му бе изглеждала голяма и ъгловата в мъглата, и постоя известно време, докато кашляше гръмогласно в бялата си носна кърпа. Вайълет и Клаус пристъпиха напред да се ръкуват с него и да му кажат „добър ден“.

— Добър ден. Как сте? — каза Вайълет.

— Добър ден. Как сте? — каза Клаус.

— ’бъл-ден, ’ак-те! — каза Съни.

— Благодаря, добре — отвърна господин Поу, но изглеждаше много тъжен.

Няколко секунди никой не продума и децата се чудеха какво ли прави господин Поу на плажа „Бурен бряг“, когато би трябвало да е в града — в банката, където работеше. Не беше облечен като за плаж.

— Какъв хубав ден — каза най-сетне Вайълет в опит да подхване разговор.

Съни издаде звук, като крясък на разгневена птица, а Клаус я вдигна и прегърна.

— Да, денят е хубав — рече господин Поу разсеяно, взирайки се в пустия плаж. — Боя се, че ви нося много лоши новини, деца.

Трите Бодлерови отрочета го загледаха. С известно смущение Вайълет усети камъка в лявата си ръка и се зарадва, че не го е запратила по господин Поу.

— Вашите родители — продължи господин Поу — загинаха в един ужасен пожар.

Децата не казаха нищо.

— Загинаха — добави господин Поу — в пожар, който унищожи цялата къща. Много, много ми е мъчно, че трябва да ви кажа това, миличките ми.

Вайълет откъсна поглед от господин Поу и се взря надалеч в океана. Досега господин Поу никога не беше наричал децата Бодлер „миличките ми“. Тя разбираше думите, които той изричаше, но мислеше, че навярно се шегува, че си прави някаква ужасна шега с нея, с брат й и сестра й.

— „Загинаха“ — каза господин Поу — значи „умряха“.

— Ние знаем какво значи „загинаха“ — обади се Клаус троснато. Той наистина знаеше какво значи думата „загинаха“, но все още му беше трудно да осъзнае какво точно беше казал господин Поу. Струваше му се, че господин Поу трябва да се беше изразил някак погрешно.

— Пожарната пристигнала, разбира се — каза господин Поу, — обаче било много късно. Цялата къща била обхваната от огъня. Изгоряла е до основи.

Клаус си представи как всички книги в библиотеката изгарят в пламъците. Вече никога нямаше да ги изчете докрай.

Господин Поу се изкашля няколко пъти в носната си кърпа, преди да продължи:

— Изпратиха ме да ви взема оттук и да ви отведа в моя дом, където ще останете известно време, докато уредим някои неща. Аз съм изпълнител на завещанието на вашите родители. Това означава, че ще управлявам огромното им състояние и ще реша къде да отидете вие. Когато Вайълет стане пълнолетна, богатството ще е ваше, но банката ще се грижи за него, докато достигнете необходимата възраст.

Макар да беше казал, че е изпълнител на завещанието, Вайълет имаше чувството, че господин Поу е изпълнител на смъртна присъда. Той просто бе дошъл при тях по плажа, за да промени живота им завинаги.

— Елате с мен — рече господин Поу и протегна ръка. За да я хване, Вайълет трябваше да пусне камъка, който държеше. Клаус улови другата ръка на Вайълет, а Съни — другата ръка на Клаус и по този начин трите деца Бодлер, сега трите сирачета Бодлер, бяха отведени от плажа и от предишния си живот.